Образът на Дон Кихот

Един писател, колкото и да е велик, колкото и да е гениално неговото творчество, не изчерпва литературното богатство на една нация през дадена епоха, но с цялото си наследство или само с една своя творба той може да бележи най-високите върхове на литературата. По заслуги и по достойнство Мигел де Сервантес Сааведра заема първо място в литературата на Испанския ренесанс, защото най-дълбоко и с изключителна художествена сила е отразил духа и смисъла на своето време. По гениално неповторим начин, той е разкрил битката между старото и новото в своята епоха от позицията на хуманизма. В историята на световната литература Сервантес е известен преди всичко като автор на романа “Дон Кихот”. Главният герой на творбата – обезумелият идалго на име Алфонсо Кихана, вследствие на денонощно четене на рицарски романи разствойва ума си и изгубва реалната представа за живота. Дон Кихот не е отвлечен герой, който се впуска в “царството на подвизите”, за да търси несъществуваща правда. Той е жив и пластично изваян образ, защото зад явно безумните му дела и разсъждения се крият в подсъзнателно състояние думи и действия на един умен и мъдър човек. Трудно е да се определи докъде се простира безумието на рацаря и къде, кога и как виждаме добрия, човешкия, мъдрия Алонсо такъв, какъвто е бил преди да му дойде фантастичната идея да възвеличи името си с легендарни подвизи, защото и в безумието си той е голям мъдрец. Героят започва да живее с онова, което е прочел и да мисли, че всичко написано в романите е съществуващо. За него мръсните крайпътни хотели са рицарски замъци, ханджията – граф или херцог, слугинята – благородна дама, вятърните мелници – великани, стадото овце – две неприятелски войски, бръснарският леген – шлемът на Мамбрино. Овладян от желанието да стане странстващ рицар, се впуска в царството на авантюрите. Сами по себе си подбудите са от най-брагороден характер. Той иска да наказва злото, да изкоренява неправдата, да преследва злосторниците, да подпомага нещастните и го прави по своему ,по Донкихотовски.В резултат се получава точно обратното : вместо добрини прави още по-големи злини, вреди и нещастия. Първата “защита” той оказва на ратайчето, което е бито от своя господар. Но помощта е такава, че след като Дон Кихот се скрива от погледа им овчарчето е набито още по-жестоко. Сервантес с горчива ирония приключва този епизод ”По този начин нашият рицар прекрати едно зло на земята”. Още по-голяма е иронията, която звучи от думите на детето: ”Господин странстващ рицарю, ако се случи някога пак да се срещнем, макар и да видите, че ме разкъсват на парчета, за бога, не се застъпвайте за мене, а ме оставете да си тегля, защото по-голямо тегло от вашата помощ, право да си кажа, никога не може да се очаква. И да порази бог вашата милост с всички рицари, които са се родили някога на света.” Безумието на Дон Кихот проличава и във сичките му приключения, като рицар. Той води битка с великани, които всъщност са вятърни мелници, разправя се с монасите бенедектинци, които взима за черни магьосници отвлекли незнайна принцеса. С тези свои деяния героят иска да прослави себе си и родната Ла Манча. Безброй са странните и чудновати дела на Дон Кихот, безброй са и последствията от тях. При това с тези си подвизи не само прави злини на другите, но сам навлича страдания и на себе си. Той се ръководи от благородни подбуди, но в действителност резултатите са в едни случаи трагични, в други комични или едното и другото едновременно. Следователно не става дума за обикновена лудост, а за особено психическо състояние, изразяващо се в странното отнощение на героя към обкръжаващата го среда. Той има свой свят на виждане, свое царство на видения, които са в несъотвествие с реалния. Именно в противоречията между неговия илюзорен мир и заобикалящата го действителност се крие безумието на Дон Кихот. Ще бъде несправедливо, ако рицарят на печалния образ се разглежда само като смешен и безумен герой. Той притежава в характера си черти, с които предизвиква възхищение и уважение. Ето защо за правилното радбиране на този тъй сложен , единствен и неповторим герой е необходимо да го приемаме такъв, каковто го е сътворил авторът му и такъв какъвто читателят го възприема без всякакво предубеждение: да се смее, когато трябва да се смее, да се възхищава когато героят говори мъдро и върши добри и благородни дела. Това наистина е трудно, защото не можем да раграничим при един и същи епизод, при една и съща сцена къде свършва безумието и къде започва мъдростта. Каквито и да са подбудите и причините на Дон Кихот да стане странстващ рицар никой не може да отрече неговия идеализъм. В никоя негова постъпка или негова дума не можем да открием дори и капка корист или лична заинтересованост. Той напълно се себераздава, без да очаква някакво възмездие. Това говори за благородство на духа в най-висока степен. Благородство, което извира естествено от чистото му сърце. Героят е един прекрасен хуманист дори и в своето безумие. Когато вижда затворниците оковани във вериги, които за него са символ на робство Дон Кихот възкликва: “Как тези хора могат да бъдат оковани не по своя воля, а подчинявайки се на насилие? Моят дълг ми повелява да възстана против насилието и да помагам на нещастните”. Героят е постоянно действен, активен и неуморим. Неговата храброст и безстрашие, презрението му към смъртта са безспорни положителни човешки черти. И най-ценното от прекрасните му качества е неговата мъдрост. Защото Дон Кихот е безумец, но е и мъдрец. В мигове, които не са редки, когато умът му е освободен от фантазиите, той говори с опита на мъдростта на човек, който познава живота. Той е прекрасен и благороден, истински рицар без страх и укор. Въпреки, че е смешен от главата до краката, той не само, че не е глупав, но напротив, е доста умен, нещо повече – той е истински мъдрец. Много са случаите, в които се проявяват мъдростта и богатите съкровища на неговото сърце. Незабравими, дълбоко човешки са съветите, които Дон Кихот дава на своя оръженосец , когато посилата на една жестока шега простият селянин става губернатор за кратко време. “Гордей се, Санчо, със скромността на твоя произход и не се срамувай да казваш, че си селянин. Когато другите видят, че не се червиш от срам, никой няма да те осмее. Гледай да бъдеш по-скоро смирен праведник, отколкото надменен грешник…. Помни, Санчо – ако избереш пътя на добродетелтта и се стремиш да вършиш само добродетелни неща, няма защо да завиждаш на тези, чиито прадеди са били князе и сеньори, защото кръвта се наследява, а добродетелтта се придобива и струва сама по себе си много повече от кръвта.” Тук говори самият Сервантес, който чрез словата на своя герой изказва отношението си към живота. От думите на рицаря на печалния образ лъха обич към хората и уважение към техните способности. За безумния мъдрец човекът се цени не според неговия произход, а според неговите човешки добродетели. Много вдъхновени и умни са словата му, които казва под открито небе в кръга на козарите: думи на един ум и едно сърце, които са овладени от велика любов към човека и наситени с омраза към потисниците, злодейците и грабителите. В своето произведение Серванетс се проявява едновременно като голям сатирик – изобличител и велик хуманист,който воюва за утвърждаване на човешкото достойнство. Смъртта на Дон Кихот е прекрасна възхвала на човека, който през живота си може да греши, да се заблуждава, но здравите зърна в природата му остават и той се явява в цялото си великолепие като мъдрец. В такъв смисъл звучат словата, издълбани върху надгробната плоча на рицаря от младия бакалавър Самсон Караско: ”Тук лежи прахът на безстрашния идалго, когото не можа да уплаши нито дори самата смърт, разтваряйки пред него вратата на гроба. Без да се страхува от никого в този свят, който му се чудеше, той живя като безумец и умря като мъдрец”. Излекуван от своите фантастични илюзии рицарят престава да бъде Дон Кихот де Ла Манча , а Алонсо Кехана Добрият.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

14 − thirteen =