Образът на Аврам Немтур – “Железният светилник”

Аврам Немтур е сред най-категорично отрицателните образи в романа “Железният светилник”, но изключително важен за изясняване на основния идеен сблъсък на епохата. Той е един от основните опоненти в борбата срещу гръкоманството, представител на тежките чорбаджии, които имат интерес от запазване на статуквото. Героят макар и да е сто процента отрицателен,н е е лишен от човешки пристрастия и слабости. И той може да бъде уязвим – неговата слабост е безпределната му любов към единствената дъщеря Ния. За нея е готов на много компромиси. Това го прави по човешки убедителен, а не плакатен и изкуствен герой. Аврам Немтур е сред най-големите чорбаджии в Преспа, общинар – той е сред тези, които редят и подреждат общите дела в градчето, първенец. Върл гръкоман, той е пръв приятел на гръцкия наместник, държи за гръцкото училище, за него гръцката наука е най-голямата, а българското е грубо и просташко. Отрано вдовец, доколкото са останали у него обич и топлота, ги е насочил към щерка си Ния – задоволява всичките й прищевки, готов е на всичко за нея. “Ауврам Немтур беше груб, суров човек, не можеше да претърпи нито една дума, която не би била по негова вола, но за Ния сърцето му беше прекалено меко. С груба, сурова ревност пазеше той чорбаджийското си достойнство, правата си , презрително горделив към всички, но за единствената си щерка беше винаги готов на отстъпки. За него нямаше по-хубава и по-умна девойка от Ния”. Аврам Немтур е този, който лично идва в дома на Глаушеви, за да ги увещава да дадат Лазар като най-умно дете в гръцката скола. Обещава му светло бъдеще – дори до Атина да иде да се изучи, голям човек да стане. Всъщност място за кандърми не е имало, Султана и без това е смятала да прати Лазар в гръцкото училище, да “не го спират насред пътя”, но с майчиното си сърце тя е подозрителна към височайшето посещения на чорбаджията. Климент Бенков разкрива пред родителите скритите козни на Аврам и бащата Стоян отсича, че той няма син, който грък да става. Така все още невръстният Лазар е спасен от опита да бъде прикоткан от гръкоманите и заминава заедно със сина на Климент да учи в най-доброто наблизо българско училище в Охрид. По-нататък Аврам Немтур се изявява главно на обществената сцена. Той е сред първите в общината. В по-ранния етап негов основен опонент е Климент Бенков. Аврам не се бои да влиза в открити спорове, воден от чорбаджийското си самочувствие, той е убеден, че винаги е прав. Казва за Климент, че иска да прави руско царство, но най-грозно е – несправедливо го обвинява, че може да е присвоил общински пари. Казва това въпреки пословичната честност на Бенков, само за да го уязви. Болният и без това мъж обаче не може да преживее такава тежка обида и това ускорява края на дните му. Пак в ролята на градски първенец виждаме Аврам Немтур да преговаря с турските власти, когато е спрян градежа на нова църква, въпреки наличието на султански ферман. С типичната за чорбаджия стиснатост героят е против да се дават повече подкупи на турците. Той предпочита изчакването, ориенталското проточване на нещата – “господ знай още колко време ще чакаме и какво ще стане….” са неговите думи. Предпочита примирението, само и само всичко е да с кротост и благост пред властта. Както вече бе отбелязано, Ние е слабостта на чорбаджията, за нея той е готов на всичко и девойката добре знае как да използва силата си. Под нейно давление Аврам Немтур кани Лазар у дома си с предложението да го прави свой най-верен човек – да приема стоката му. Дълбокият замисъл е сближаване и бъдеща женитба между двамата млади, които действително се обичат. Предложението е и престижно, и изгодно – вероятно това е най-добрата оферта, която млад човек в Преспа би могъл да получи. Аврам знае това и е уверен в силата си. Отказ не допуска. Затова и отрицателният отговор на Лазар за него е най-тежката обида, той е улучен право в чорбаджийската си гордост. Преди отказа разговорът е твърде унизителен за Аврам – става въпрос за езика, на който да разговарят. За чорбаджията гръцкият е белег на ученост, а нашият – дебелашки, въпреки че именно начинът, по който той говори гръцки, е нескопосан. Отговорът на младия мъж, че всеки трябва да си знае майчиният език, е неочакван и твърде язвителен за покорството, на което е свикнал. Подал ръка да го приеме за най-близък, Аврам не може да прости категоричният отказ и това ще му струва по-късно всичко. Враждата между двамата се задълбочава на обществената сцена, когато Лазар и още представители на народа влизат в открит спор със старите общинари, искат смяната им. Причината е общата пара, която се харчи прекомерно за гръцкото училище, а българското е оставено на заден план. На думите на Лазар, че Преспа иска да си избере нова община, Аврам е уязвен и като общественик, избуява и старата обида, та той не се сдържа и пред всички избухва. Нарича Лазар с обидни думи, гони го с крясъци, “целият се наду с лице, с врат, пламна, зачерви се, та дори посиня.” За дъщеря си Аврам повторно стъпква чорбаджийската си гордост и сам праща хаджи Захари да предложи на Лазар Ния за невеста и цялото му богатство, в къщата си го кани да живее. Лазар отказва категорично – да не кажат хората, че за жена и богатство се е продал. Избраният от него път не му дава избор за друг отговор. Аврам Немтур не е на себе си, не продумва. Никой не го е унизявал повече. Ния е изпратена далече в Битоля, а чорбаджията се връща мрачен и зъл. Ала от писмата, що праща девойката до бащата става ясно, че любовта й не само не гасне, какъвто е замисълът на отдалечаването й, а упорито гори в нея. Омразата у Аврам Немтур към Лазар се разгаря с не по-малка сила – за него той е човекът, който го е унизил, подиграл му се е, а гордият чорбаджия не може да прости това. По тази причина, когато при него идва гъркът-наместник на владиката с предложение да убият момъка, Аврам отдавна е узрял за това и сам намира убиеца. Безкрайно откровен е чорбаджията, когато разкрива душата си пред гърка: “Исках да го направя свой човек, да го въведа в къщата си. Ти си чул: исках да му дам единственото си дете, да го направя по-близък и от роден син. Той се подигра с мене, поруга ме, стъпчи ме в калта с нозете си. Опустоши къщата ми. Немам аз по-голям душманин от него.” Ала в романа авторът утвърждава идеята, че злото неминуемо се наказва. Аврам Немтур сам пада в гроба, който копае за Лазар. Момъкът надживява опитът за покушение, а неуспелият убиец-турчин започва да изнудва чорбаджията за пари – предлогът е, за да може да избяга от евентуално преследване. Високомерен и стиснат, както винаги, Аврам не е човек, който би се огънал пред изнудване. Този път обаче се оказва, че сметката му е крива. Турчинът подпалва дюкяните му точно, когато са препълнени със стока – всъщност всичките си богатства, Аврам е преобърнал на стока. Чорбаджията получава двоен удар, парализира се, половината му лице се изкривява, езикът надебелява. Очаква го тежка агония и сиромашия. Богатството, което му е давало самочувствие, е безвъзвратно загубено, а времето на агония е като божие наказание – онзи, който се е срамувал от родния си език, въобще е лишен от възможност да говори. Краят на героя прилича на възмездие от господа. Аврам Немтур е обобщения образ на типичен представител от онази епоха – тежките чорбаджии, отвърнали очи от българското, гърчеещи се, смятайки че така ще получат повече престиж и признание. Те стават врагове на своя народ, връзката им с него се къса безвъзвратно. Присъдата над родоотстъпниците, произнесена в романа “Железният светилник”, е категорична и безкомпромисна.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

four + 2 =