Образна система в “Железният светилник”

В своята тетралогия”Железният светилник”,”Преспанските камбани”, “Илинден”,”Гласовете ви чувам” Димитър Талев отразява многопластово различни етапи от националноосвободителната борба на българите в Македония- от надигнатия глас за самостоятелна черква и светско училище до отстояването на българския национален характер след погрома на Илинденското въстание. “Железният светилник” запознава читателите със съдбата на първите две поколения от Глаушевия род в условията на робската действителност. Действието в романа протича между 1833 и 1864 г. в македонското градче Преспа, което е не толкова конкретен, колкото обобщен образ на селище от македонските земи на поробената ни и още “невъзкръснала за свободен живот по онова време родина. Трите десетилетия, обхващи романа, не са изобразени последователно. Проследяването на времето става косвено, чрез съдбите на героите. В “Железният светилник” има три времеви оси-след голямата чума от 1833, свързана със съдбата на Султана и Стоян;с надеждите на поробените българи за по-добра участ по време на Кримската война; и с народностно- патриотичния подем в началото на 60-те години, показан в романа чрез родолюбивата дейност на Лазар Глаушев. Дори само заглавията на отделните части на романа насочват към основната идея на автора- да покаже историческата съдба на народа чрез участта на едно многолюдно семейство- рода на богатия някога, а по- късно западнал хаджи Серафим. Макар че в творбата да преобладава мотивът за родовото, семейното начало, още в първата част той е сплетен с темата за националноосвободителните борби. Пробуждането а народа под влияние на родолюбивите идеи е показано още във ІІ част на романа”Тъмни времена” с вълненията и борбите на преспанци за построяването на нова църква. Първи будител на народностното самосъзнание е търговецът Климент Бенков, баща на Божана, който нарушава ориенталския покой на преспанската община и започва борбата за изграждането на нов храм. Неговото дело и продължено от Лазар Глаушев и неговите другари. Кулминационна точка е борбата срещу владишкия наместник- фанариот, която завършва с опита за убийството на Лазар и прогонването на наместника от Преспа. Без да изневерява на традициите на класическия епически роман, писателят не само изобразява лица и събития, но пресъздава интимния свят на героите. Антипод на Климент Бенков е Аврам Немптур – също богат търговец, малко по-възрастен от него, човек, решил да отиде при равните нему – богатите гърци и да се откъсне от корена си, от рода. Той е използван от хитрия гръцки наместник, чрез него умело се меси в работите на съвета. Гордостта на Аврам е на път да отстъпи пред любовта на дъщеря си , но когато Лазар още по- гордо отблъсква поканата да стане зет в дома му, той го намразва и проявява истинската си същност – на завистлив, изпълнен с низки страсти, човек. Той е типичен представител на хората, които заради личните си неуспехи бързат да обвинят другите, да избягат – в случая дори от народа си, да търсят начини да унищожат опонента, след като не могат да го победят. Родоначалникът на голямото семейство е Стоян Глаушев. Беглец от село, той с труд и мъка намира мястото си в града. Твърдата ръка и здравият разум на жена му го водят напред, а той преодолява типичното мъжко чувство и приема върховенството й. Така Стоян става едновременно и глава на семейството пред хората, и основен изпълнител на вижданията на истинския водач – Султана. Трима са и представителите на младото поколение – Лазар, брат му Кочо, Андрея – синът на Климент Бенков. Лазар става млад и красив мъж, здрав и силен от работата в бащината работилница, принципен и чист в отношенията си с хората. В личния си живот Лазар е различен от патриархално – битовото ежедневие на преспанци. Той иска да е влюбен в Божана, защото я съжалява, и успява да се убеди че е така. Не желае да приеме любовта на Ния като подаяние от баща й и отхвърля предложението му, което цели и унизяването на другия, и ликвидирането му като противник. Така Лазар побеждава себе си, а и убеждава околните, че при него идеал и действителност не се разминават. От едно поколение са трите приятелки Катерина, Божана, Ния. Те са свързани не само от спомените за детството, а и от любовта си към Лазар.Катерина се влюбва в неблагонадеждния, според майка й, художник и е наказана от обществото, чиято осъдителна роля е приела Султана. Трагичността на съдбата й е нейното оправдание, силата на любовта й-нейното щастие.Трагичен е краят на Божана. Болна от туберкулоза, девойката търси утешение в илюзията на любовта. Начело на този род стои Султана. Тя е господарката на дома не защото е властна, а защото е честна, справедлива, съвестна. Всички й се подчиняват, защото няма никога да сгреши и няма никого да излъже. Тя обича дома си и е готова на всичко, за да го опази. Нейната сила е в това да предусеща опасностите и да ги предотвратява без колебание. Домът се крепи върху реда. Султана е установила строг ред и не разрешава на никого да го променя. Тя служи на този именно ред, а не го брани от сляпа любов към миналото. Султана е водач на семейството, крепител на хармонията. Тя е безпощадна към всеки, който по някакъв начин може да разруши нейния и на рода й свят. Затова е толкова строга към дъщеря си Катя и към Рафе Клинче. Те са врагове на това общество, негови рушители. Султана убива дъщеря си заради отклонението от реда, от законите, крепящи общността. Разруши ли се този ред, ще рухне целият дом и всички ще загинат. Султана е ревнива и към своята водеща позиция, но това е друга страст. Тя негодува срещу нововъведенията на Ния и срещу модерните порядки, но не ги пресича със същата суровост, с каквато се отнесе към дъщеря си Катерина. Ния и Лазар не застрашават устоите на дома. Те променят само фасадата, външният вид, подробностите,ала не посягат на същността, на основите. Действията на Султана са повече инстинктивни и по-малко съзнателни. У нея действа инстинктът й за самосъхранение на рода. Този инстинкт се е превърнал в постоянна страст, която не я оставя мирна нито за миг. И тя не се поколебава, макар да страда дълбоко и безутешно, да раздели Катерина от Рафе и дори да я убие. Не от срам посяга тя на дъщеря си. Ако искаше само да скрие и да измие позора, всичко щеше да бъде твърде елементарно и едва ли би довело до такава решителност и крайност. Султана разбира и осъзнава дълбоката същност на Катерининия грях’’. Това е грях не спрямо нормите, които тя е трябвало да съблюдава, нито заради задължителното благоприличие на една девойка. Грехът е изконен, трагичен: той заплашва обществената система, разтърсва я и може да я разруши напълно. С други думи, постъпката на Катерина надхвърля измеренията на обикновената грешка и се превръща в престъпление срещу рода. Наказанието срещу такова престъпление не може да не бъде строго. Султана се настройва враждебно срещу Рафе и дори срещу учителя Вардарски, защото не само не са като другите, но и ги увличат да рушат, да изменят. Вардарски „руши” външната система, държавата и затова Султана не чак толкова непреклонна към него. Но Рафе е опасен, вреден. Рафе е друг свят, друга епоха дори. Той е лош, защото иска да живее самостоятелно, извън хората, срещу тях. Душата му е индивидуалистична, враждебна на общността, на хармонията между хората. Затова и хората не го приемат, не го обичат, не му съчувстват. Султана като олицетворение и ръководител на една колективистична общност реагира според инстинктите и разбиранията си за поведението на хората. За ролята, която е призвана да изпълнява, Султана не може да не бъде праволинейна, неотстъпчива, консервативна и непреклонна. Тя разбира, че нейният свят се руши не от неприсъщи или забранени ритуали и норми, а от реалните хора, които влизат в него и с присъствието и участието си в делата му го разхлабват и унищожават. Затова и не допуска Рафе и го изхвърля, като убива дъщеря си Катерина. Двамата по отделно вече са реална заплаха и достатъчно подкопават устоите, а заедно чрез един узаконен брак биха разбили всичко. Султана знае как и от кого да брани рода и семейството си, защото, бранeйки рода и семейството, тя брани и голямото общество, на което принадлежи. Султана и Ния са от две различни епохи, но тях ги разделят и отличават годините, възрастта. Иначе те принадлежат на една и съща общност, имат едни и същи разбирания и интереси, произхождат и защитават един и същ обществен свят.Между тях няма съществени различия. Ния е по-млада и иска да живее малко по-различно от свекърва си. Тя не застрашава целостта на дома, не разбива единството – напротив, дори го засилва, укрепва го,живее заради него. Противоборството им,доколкото го има, е повече заради водаческото място. Ния по естествен начин- заради ума, красотата и добротата си, измества семейното внимание и любов върху себе си. Така властта на Султана отслабва. Но дали властта ще е у Султана или у Ния, редът ще бъде един и същ. Султана ревнува, но не се съпротивлява особено. Тя приема лампата, приема и новите покривки; примирява се дори с желанието на снаха си да живее отделно от нея в своя къща. Всичко е позволено, ако не застрашава целостта на колектива. Интересно е тогава да се проследи как Лазар Глаушев и неговият син Борис участват в обществените дела, но в различно време и в различни общности. Лазар е радушно приет и бързо се утвърждава за народен водач. Той е понесен от народното въодушевление и у него няма никакво съмнение за правотата на всеобщото дело. Борис също е умен и ценен от другите, но обществото вече е проядено от конфликти и съмнения. Той самият е раздвоен, несигурен, разколебан и затова се люшка, страда, съмнява се. Лазар има опората на баща си и майка си, а Борис е без устои и затова животът му е трагично сложен и несигурен. Зад Лазар е народът, а зад Борис вървят малцина, и то нестройно. Съдбата на двамата е показателна как обществото определя живота на личностите и ги прави зависими от себе си. Лазар е син на Султана и в общи линии повтаря логиката на нейното поведение. Нейната суровост и нейната непоколебимост са леко смекчени у Лазар, но мекотата е само привидна, защото той няма родителските изпитания на майка си. Драмата на общественика, на народния водач е винаги по-слаба и по-неизразителна от драмата на майката, на родителя. Лазар също трябва да бъде твърд и дори жесток към тези, които нараняват устоите на обществената система и поставят под съмнение правотата на общата воля. И също като Султана брани смисъла и същността на колектива, а не ритуалите и символите му. Съчетавайки семейно-битовото и историко- художественото начало,Димитър Талев създава правдива и вълнуваща картина на живота в един български край по времето, когато душите се пробуждат и започват борбата за народностно самоопределение и независимост.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

thirteen + five =