Образите на насилието в “Нежната спирала”

Разказът “Нежната спирала” е една от типичните творби на Йордан Радичков от по-късния период на неговото творчество. Тези творби се характеризират с внимание към променливото в човешката душа. В центъра на изображението са човекът, природата и насилието. Авторът разсъждава върху насилието и неговите аспекти.Човекът е прекъснал връзката си с природата, изгубил е усета си за красивото и доброто. В центъра на изображението е поставена идеята за човешкото насилие спрямо природата, за великата тайна на живота и смъртта и за постоянното съперничество между хората и майката земя. Образи на изстраданото насилие в разказа са шипковият храст, незаслужено понесъл ударите на камшика , и дивият гълъб, изписал сетното си послание на девствения сняг.Радичков засяга и още един обект на насилие, но не природното, а насилието като несправедливост от страна на човека. Заглавието на творбата „Нежната спирала ‘’символизира безкрайността и красотата на живота.Още в началото на разказа се загатва за дисхармонията,която човекът сам създава около себе си.И точно това внушение създава усещането за една призрачна нереалност.Това се подразбира от епитета “враждебна”.Разумът на природата е изпълнен с голямо отчуждение.Неслучайно “бялата равнина се изтегля”.Деликатно се оттегля от човека,запазвайки повтаряемостта на живота.”Смълчаната гора” притихва пред усетеното насилие,стаено дълбоко в човешката душа. Шипковият храст,който е отрупан с ярко червени плодове,се откроява на фона на бялата пустота,като този контраст изостря вниманието и го насища с тревога. Храстът излъчва някаква неясна таинственост и заплаха .Тои става жертва на човешка агресия “Завъртя камшика и перна храста през лицето” и предизвиква една илюзия за същността си на живо същество,което е унизено с удара от камшика.Внезапното му изчезване е като знак за неприемане на стореното насилие.За ловеца това е една мистерия,а за автора срещата на ловеца с шипковия храст поражда споменът за Методи Андонов,единствения човек,който има собствено име в творбата, който с „фанатичен” поглед оглежда от всички страни шипковия храст и недоумява пред неговата близост с човека. Замерван със снежни топки, храстът трепва като живо същество и очите му като на разбойник играят на всички страни. В съзнанието на възкръсналия чрез спомена приятел е извикана представата за същия този храст, „ама съвсем истински, взет направо от гората, див, измръзнал, отрупан с ярки плодове”, и поставен на сцената като декор. Възхищението, което той предизвиква у режисьора, е всъщност едно философско обобщение за мислещата личност, която е престанала „да гледа на живота и на природата край себе си като на декоративна завеса”. Той иска да я разкъса и да надникне зад нея, да открие същността на нещата, „нещо извънредно и важно”. Затова някак естествено от тези философски размисли се поражда и разочарованието от ранната смърт на Методи Андонов, изтръгнат от живота, подобно на шипковия храст. Разказвачът се сблъсква с ново насилие след завръщането от спомена в реалността.Този път ловците убиват див гълъб.Мощният размах на една от птиците е последван от залюляване и малък кръг.Умиращата птица описва в небето спираловидни кръгове,които постепенно заприличват на сива дрипа,която стремително пада надолу.Изчезването на дивия гълъб е едно ново свидетелство за човешкото насилие над природата. Върху дълбокия сняг остават отпечатани алените капки кръв на гълъба,изписващи кръгове подобни на спирала.Красивият гълъб,чийто живот е отнет от изтрела,изтисква бавно кръвта от себе си “за да допише с неясни кръгове и спирали своето последно послание върху бялата равнина,последната фраза на своя живот”. Фразата, изписана с кръвта на гълъба, е и проклятие срещу насилието, и завещание към другите птици, и отпечатък на внезапния житейски финал. Знак за това, че тя разтърсва дълбоко душите на ловците, е общото неловко мълчание. Те се оттеглят назад, където, с втренчени, изпълнени с ням упрек очи, шипковият храст отделя хората от парадоксално нежните дъги и спирали, изписани върху снега от падащия, смъртно ранен гълъб. След посегателството над съвършеността на природата,човекът е развълнуван и в душата му зазвънявят други струни .Тяхното насилие е израз на авторовия оптимизъм,че образите на насилието са обречени.В последствие човекът ще поглежда все по-често в душата си и ще разбира,че е част от хармонята,а не нейна заплаха.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

1 × 3 =