Образите в “Хамлет”

1. Гертруда Женското присъствие в трагедията на Шекспир е твърде пестеливо. Образът на Гертруда изисква да бъде разгледан в няколко плана: Гертруда като кралица, съпруга и майка. Евентуалната сложност и противоречивост в тълкуването произтича от липсата на достатъчно информация, заложена в самия художествен текст. Гертруда се оказва замесена в конфликт, при което оценяването на героинята се черпи единствено от разговора с призрака. Хамлет вини майка си, че твърде бързо забравя задълженията към своя вече мъртъв съпруг. Всички останали герои в пиесата изпитват към Гертруда уважение, а Клавдий дори споделя, че я обича и нейната скръб би му причинила болка и чувство за вина. Има ли основания Хамлет за обвинението си? Отговорът би бил положителен, ако на отношенията между двамата се погледне от неговия зрителен ъгъл. Героят носи в съзнанието си идеалите на хуманизма. Той очаква да види човека свободен, силен, отговорен. Очаква да го види в действие, разкрепостен от преразсъдъци. Няма начин Гертруда да се впише в неговата амбициозна програма. Нейната представа за човека и поведението е подвластна на друг светоглед. В този смисъл разривът между Хамлет и Гертруда е не толкова междуличностен конфликт, колкото сблъсък между епохи, между отиващи си и настъпващи срещу тях жизнени ценности. Това, което може да се стори безхарактерност и повърхностност у Гертруда, в крайна сметка може да се разглежда и като доброволен отказ от собствената индивидуалност или воля, защото така изискват идеалът и моралът. В образа на Гертруда може да се открие илюстрация на специфичния северноевропейски хуманизъм, който твърди, че човешката природа изначално е слаба и несъвършенна. В датския двор Хамлет се сблъсква с редица примери на човешко малодушие. 2. Офелия Трагедията изгражда образа на Офелия като въплъщение на съвършенството, разбирано от гледна точка на съответната епоха. Тя е невинна, смирена, чистосърдечна, приемаща своята роля в семейството и обществото. Трагедията на Офелия е функция на нейното желание да не засегне авторитета на баща си, да се съобрази с неговите съвети, защото така изисква доброто й възпитание, но пропуска да размисли над взаимоотношенията си с Хамлет, които пораждат определени задължения за самата нея. Чувствата на датския принц са искрени и безкористни и промяната в тях е само привидна и съобразена с определената ситуация. В момента, в който Офелия, подведена от съветите на баща си, връща даровете на принца, настъпва известна студенина в общуването. Хамлет е раздразнен, защото не очаква преструвката и кокетирането да са черти от държанието на Офелия. Обременената му душа търси покой и разбиране и няма сили да изтърпи ничие притворство. В лицето на Офелия желае да срещне искреност и доверие, а осъзнава, че тя е станала оръдие на недостойни интриги. Болно му е, че Офелия не разбира личните му притеснения, че трябва да се пази от нея, че интригите на живота няма да пощадят дори нейната невинност и чистосърдечност. У Офелия донякъде съзира своята майка и подозира, че ако не настъпи някаква промяна, рано или късно порядките в датския двор биха я превърнали в слабохарактерно, робуващо на морални и обществени предразсъдъци същество. Офелия е жертва, но не само на времето си, а и на самата себе си. Не е готова да приеме свободата като свое най-голямо лично достояние, а не може да се реши на избор, в който без да пренебрегва волята на баща си, все пак да остави някаква възможност за осъществи своите желания. 3. Клавдий Клавдий е движеща сила на интригите в датския двор. За някои директно, за други косвено, но е отговорен за смъртта на всички персонажи в трагедията. Следва да се признае, че Клавдий е умен и находчив, проницателен, имащ не само амбицията, но и възможностите да управлява добре своето кралство. Умее да разбира хората около себе си и да използва техните грешки или преимущества. Очевидно Гертруда ражда в сърцето му истински чувства, той самият се отнася достойно и добронамерено с подчинените си. Полага искрени усилия да привърже племенника си към новото положение. Твърде бързо усеща, че Хамлет е достатъчно прозорлив и поради това може да се превърне в реална заплаха за установеното положение. Подведен от желанието си да задържи престола и запази впечатлението, че е добър крал, той се решава на ново престъпление, за да заличи следите на старото. Вътре в себе си е раздвоен и нерешителен. След първия неуспешен план, вторият се оказва още по-неудачен и в голямото надиграване между чичо и племенник повече загубва Клавдий. В лицето на краля е изобразен характер, в който Шекспир сблъсква големите въпроси и търсения на епохата си. Хората все още имат нужда от Бога, макар че търсят все по-голяма еманципация за себе си. В действията на Клавдий е поставен въпросът за човешката слабост. Вероятно идеалът е търсен в умението човек да отстоява веднъж взетите решения без да се колебае и без да прави половинчати компромиси. Образите на Клавдий и на Хамлет са огледални: колебаещият се Хамлет се оказва силен, за разлика от Клавдий, който, въпреки действеността си, остава колеблив и малодушен. 4. Хамлет Устремен към изясняване участта на собствения си баща, Хамлет се изправя пред много по-сериозен проблем: трябва да изясни състоятелността на своите представи за живота и за хората. Събитията в датския двор не са само от частен характер, а придобиват обществено-философска значимост. Хамлет е на прага между младостта и зрелостта, така че решението, което предстои да вземе, надхвърля значението на изолиран акт, а прераства в кардинален екзистенциален избор. С това може да се обясни дългото време, в което Хамлет не пристъпва към действие, а обмисля посоката, която да предприеме. Че има и друга възможност за отреаргирване, се подразбира от поведението на един друг герои – Лаерт. Но от резултатите, които се постигат, става ясно, че със симпатия е обградено решението на Хамлет. Трагедията на Шекспир е дело на късноренесансовата епоха, в недрата на която се зараждат процесите, които ще оформят съдържанието на следващия културен период – рационализма. Както се подразбира от самото име, идеал в него е разумът. На него разчита и Хамлет, а стремежът към анализ е противопоставен на импулсивното действие на Лаерт. Хамлет може би има достатъчно основания да вижда в лицето на Клавдий, убиеца на баща си, когото следва да презира и наказва. По-големият пробем е, че ако героят се поддаде на ненависта към своя чичо, ще трябва да отговаря пред себе си дали по този начин не предава уважението си към човека. Принцът е възпитан в идеалите на хуманизма. Думите му във второ действие, втора сцена свидетелстват, че у Хамлет е заложено убеждението за човека, като висше творение. Излизайки от стерилната среда на Витенбергския университет и попадайки в живота реалност на даткото общество, на Хамлет му се налага да провери вярността на възпитаваните у него принципи и знания. Ако героят не боготвореше човека, едва ли би преживял с толкова разочарование събитията, на които става свидетел. В никакъв случай не трябва да се забравя, че недостатъците, който Хамлет открива у другите, неизбежно го довеждат до прозрението, че те, като потенциал, са заложени у него. Преборвайки се със съмненията, принцът търси всякакви възможности да спаси уважението и доверието си към човешката природа. Лесно е да се елиминира конкретен индивид, но за мислещия Хамлет нещата са много по-дълбки, защото всяко посегателство върху човешкото същество е посегателство както към честта, така и към цялото. В крайна сметка Хамлет извършва това, към което го призовава традицията, честта, призракът, но всичко се случва чак след като той самият, а и самата трагедия, е разкрила, макар и минимална, възможност за оптимистично бъдеще. С поведението на героя си Шекспир остава верен на разкритията на своето време и съвременния начин на мислене. След периодите, когато на човека се е оказвало безгранично доверие, естествено идва момент за съмнения. Епохата на Късния ренесанс развенчава мита за човека. Терзанията на Хамлет са и терзания на обществото, търсещо свои перспективи в откриване на смисленото и полезното. Хората не са могли да понесат задължението да бъдат съвършени. Късноренесансовото общество отразява концепцията си, осъзнавайки противоречивостта, заложена у хората. Хамлет прекрасно осъзнава безупречните, но недоизучени, следователно неовладени, човешки възможности. От друга страна, той вижда как хората се самоунищожават, забърквайки се в безсмислени, но обкръжаващи ги тук и сега и затова имащи важност проблеми. Принцът има достатъчно основания да презира страха у човека, да разбира, че страхът причинява всички нещастия в човешкия свят. От друга страна, се дава сметка, че човек е безнадежно мимолетен и естествено се запитва струват ли си всички усилия и амбиции да се претендира и преследва нещо, което е непостижимо по самата си същност. Има и други причини Хамлет да вижда в човека квинтесенция на праха. Разговорите с гробарите, черепът на Йорик, затвърждават песимизма на героя. Никой никога не знае кога смъртта ще го предаде на забрава и ще го промени до неузнаваемост. Нищо не остава след човека – защо тогава дните да се изхабяват в обречени войни. Макар че Хамлет ожесточено дълбае в огорчението си от човека и от живота, не е изключено у него да се таи любов към цялата обкръжаваща го действителност. Трагедията не дава готова рецепта, а подрежда аргументи “за” и “против” човека. Не трябва да се забравя, че дори самият Хамлет, въпреки цялото си омерзание от света, все пак се подчинява на законите на обществото и извършва това, което се очаква от него. Независимо че идеалът нарежда да има съответствие между мисли и дела, истински ценното у Шекспировия герой през времето остават не постъпките, а мислите му, които са се раждали във връзка с всяко едно съприкосновение с живота.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

three × 1 =