Обликът на патриархалния свят в повестта „Българи от старо време”

Представата за традиция винаги е свързана с ценности, предавани от поколение на поколение, оцеляващи непокътнати от времето. Традиционализмът е много по-характерен за общество, недокоснато от времето на бързи промени, за разлика от това, в което живеем днес. Уважението и респектът към нравите и обичаите на по-старите поколения са основни черти на патриархалното общество, в което житейският опит се предава от стари на млади, а възрастта се ползва с неоспорим авторитет. Повестта „Българи от старо време” посочва пътищата за отрицание на остарелите и ненужни порядки на времето. Любен Каравелов изобразява пороците на своите герои, защитаващи остарелите норми на поведение, и посочва здравите жизнени традиции, на базата на които може да се изгради едно ново и модерно общество. Творбата се превръща в прослава на младостта и красотата, на зрялото и отговорно човешко поведение, които единствено могат да доведат до победа над патриархалната ограниченост и консерватизъм. Авторът постига пълнота на изображение благодарение на това, че главните му герои – хаджи Генчо и дядо Либен са твърде различни. Въпреки някои общи черти в поведението, характерни за мъжа глава на семейство от онова време, отношението им към живота ги представя в коренно противоположна светлина. Те представят два житейски типа на поведение, две страни в проявата на „българския характер”- със своите достойнства и недостатъци. Вещ, която най-добре изразява характера на хаджи Генчо – това са старите му шалвари, които сам непрестанно кърпи и с които не се разделя никога. Тази стара като самия него дреха най-добре изразява една присъща, както на самия герой, но и на много българи черта – да прибира и съхранява дребни и безполезни неща, готвейки се за изненадите и изпитанията на живота. Чрез „раздребняването” на нещата в жизнения свят на хаджи Генчо Любен Каравелов разкрива една от чертите в националния характер на българите – живот под знака на дребни и маловажни неща, невъзможност да видят голямото и значимото. Именно по този начин, без да съсредоточава сериозни усилия в изграждането на портретна характеристика авторът на повестта създава усещането за физически слаб човек. И обратното – образът на дядо Либен е представен под знака на излишеството. Големи и стърчащи са мустаците му, голяма е шапката му, много са бъчвите с вино в избата му. Големи богатства е печелил и губел, през живота си е видял голямо щастие и голямо нещастие. В младостта си в обкръжението на големи групи хора е правил големи гуляи. Всичко това внушава представата за едро и дебело тяло. При изграждането образа на дядо Либен може да се открие сериозна връзка с юнашкия и хайдушкия епос – а става ясно, че самият той е бил хайдутин. Но това не е достатъчно – верен на присъщата си прекомерност, той е бил още и чорбаджия, и разбойник и какъв ли не. Като противовес на житейската пресметливост и стиснатост на хаджи Генчо, животът на широко при дядо Либен е другата страна на българския характер. В приятелските разговори и софри на двамата блогопристойни и уважавани старци, а така също и в споровете им се създава усещането за взаимно допълване. Те двамата са двете страни, двата полюса на българското – народ, който може да живее стиснато, износвайки старите си дрехи, а в същото време да се весели и гуляе нашироко като за последно. При изясняването на въпроса за бита, традициите и националния характер важно място заемат и епизоди от повестта, в които се описват народни обичаи и ритуали, взаимоотношенията между млади и стари, примери за постъпките на героите на обществени места. Така например, когато разказвачът описва срещата на Лила и Павлин край чешмата, той обяснява защо за младите не съществува никаква опасност, когато се срещат и след залез слънце, по тъмно. Точно тук, той прави обобщения, че на българския момък всеки баща може да повери дъщеря си, че сред българския народ няма донжуани, а ако се появи такъв, „чесните българи веднага биха го махнали от света”. Тази висока степен на обощеност на достоинствата на българите за пореден път демонстрира амбицията на Любен Каравелов чрез повестта „Българи от старо време” да покаже на свои и чужди същността на своя народ. Към този народ дори и когато се усмихваш на недостатъците му, може да изпитваш само любов и привързаност. Не случайно в повестта е една от най-лиричните възхвали на България, започваща с прословутото: „Обичам те, мое мило Отечество!”. Каравелов е чужд на идеализацията. Той високо цени народните традиции и добродетели, но не отрича, че в тях има много отживелици. Старите са живи в кръвта и съзнанието на всеки от нас, в душите и сърцата ни, които са съхранили българското през епохите на исторически изпитания.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

12 + twelve =