„Но делото велико да стане…” – “Фауст”

Йохан Волфганг Гьоте е роден на 28 август 1749 г. във Франкфурт на Майн тогава част от Свещената римска империя. Баща му Гаспар Гьоте е юрисконсулт с титла императорски съветник. Той лично се грижи за началното образование на сина си, обучавайки го по музика,живопис и чужди езици. Гьоте по-късно учи право в университета в Лайпциг (1765-1768). Но юридическите науки не му допадат особено и той предпочита да посещава редовно театър, да взима уроци по рисуване , прави и първи поетически опити. Стиховете, които пише в Лайпциг, са в духа на модерната тогава изящна поезия в стил Рококо. През 1770 г. Гьоте получава степента доктор по право и няколко месеца практитува в съда в град Вецлар , след което отново се завръща в родния Франкфурт. Ранното творчество на Гьоте по-късно вдъхновява следващото поколение немски поети романтици -Новалис, Николаус Ленау и др. Страданията на младия Вертер и Гьоц фон Берлихинген донасят огромна слава на автора си. В дома на Гьоте се стичат множество почитатели, сред които е и престолонаследникът на провинция Саксония-Ваймар-Айзенах Карл Август.Веднага щом наследява престола, той кани Гьоте да живее във Ваймар.Поетът постъпва на служба към княжеския двор, получава званието действителен таен съветник и място в Държавния съвет, после е назначен за първи министър. Ентусиазирано се заема с организирането на културния живот на Ваймар. Привлича да работят там Йохан Готфид Хердер и Фридрих Шилер.През този период Гьоте пише някои от най-хубавите си балади – Рибар, Горския цар, Певец, но като цяло огромната натовареност не му позволява пълноценни творчески занимания. Някои го определят като „затихваща знаменитост“. Вероятно самият той се е чувствал неудовлетворен, тъй като през 1786 г. тайно напуска Ваймар и за две години се установява в Италия.Съприкоснованието с хармоничната антична култура оказва огромно положително влияние върху Гьоте. Той се завряща в Германия помъдрял и успокоен, изпълнен с нови творчески планове. Ориентиран изцяло към принципите на класицизма търси възможности за тяхното утвърждаване в съвременното немско изкуство. Така се ражда програмата на Ваймарския класицизъм, от която е вдъхновено и късното Гьотево творчество – великолепните Римски елегии (1790), посветени на съпругата му Кристине Вулпиус; епичната поема Херман и Доротея (1797); драматугичните творби, които той започва по-рано, но едва тогава преосмисля и публикува – Ифигения в Таврида (1787), Егмонт (1788), Торквато Тасо (1790); образецът на новия образователен роман Вилхелм Майстер – години на учение (1796) и Вилхем Майстер – години на странстване, както и Отричащите се (1821), мемоарна-автобиографична книга Поезия и истина (1811-1814) и още много други. Ваймарското академично издание на неговите произведения, осъществено по поръчка на великата херцогиня Софи фон Заксен в периода 1887-1920 г. се съсътои от 143 тома. Бляскавата епоха на своята литературна дейност Гьоте завършва с най-великата творба на живота си – трагедията Фауст. Тя го определя като безспорен лидер в интелектуалния живот на Германия. Цяла Европа с уважение произнася името на поета. Дори Наполеон през 1806 г., след като завладява град Ваймар,цял час с увлечение разговаря с Гьоте и го награждава Кръстта на Почетния легион. Син на една от най-бурните и противоречиви епохи от историята на Германия,дългият живот на Гьоте съвпада изцяло със втората половина на просветителския 18 век и с първата третина на 19 век ,когато капитализмът бързо се установява в Европа ,включително и в родината на писателя.Младият Гьоте ,който се превръща в духовен водач и символ на предромантичното направление „Буря и устрем”(60-80-те години на 18-ти век) в младите си години е съвременник на френските просветители-енциклопедисти Волтер,Дидро,Русо. Идеите на движението Буря и устрем оказват голямо влияния върху ранното творчество на Гьоте. Основни теми в него са силната личност, геният, свръхчовекът. Сред най-известните му произведения от този период са одата Прометей (1774), първоначалният вариант на Фауст – Прафауст (1773), първата немска историческа драма Гьоц фон Берлихинген с желязната ръка (написана през 1771 г. и публикувана през 1773 г.) и сантименталният роман Страданията на Младия Вертер (1774). Той е свидетел и на предреволюционния кипеж в съседна Франция и на избухналата през 1789г. там буржоазна революция, а като наблюдател на паметната битка при Валми между френската революционна армия и войските на контрареволюцията и техните помагачи през 1792г.,изрича мисълта че е присъствал при раждането на нова историческа епоха.В зрялата си възраст Гьоте е свидетел на Наполеоновите войни ,прекроили картата на Европа и оказали огромно въздействие върху политическия и духовния живот на тогавашна Германия .През 1808г. по покана на император Наполеон Гьоте се среща с него в Ерфурт.Свидетелство за непоклатимото човешко и писателско достойнство на Гьоте е отговорът му на внушението на Наполеон,че би могъл да посвети своя творба на руския император Александър I ,който също е в Ерфурт по това време.”Ваше величество-отвърнал Гьоте,-нямам такъв навик ;когато започнах да пиша ,възприех принципа да не правя посвещения ,за да не се разкайвам никога”.И когато императорът отбелязва ,че великите писатели от епохата на Луи XIV не са постъпвали така,Гьоте казва:”Вярно е ,но Ваше величество не би твърдял,че те никога не са се разкайвали”. Гьоте надживява не само изпълнените с превратности (особено за родината му) Наполеонови войни ,но и Реставрацията,и Юлската революция от 1830г. Междувременно домът му във Ваймар се е превърнал в „столицата на духа”,към която се стремят хората на словото и мисълта от цял свят .Старият Гьоте не изпуска перото до края на живота си и следи с неугасващ интерес проявите на младата литература.Той дава израз на съжалението си от преждевременната смърт на Байрон в епохалната си творба „Фауст” , а по-късно подарява перото си на Жуковски,за да го връчи на младия Пушкин ,чиято слава е прекосила цяла Европа. Когато на 22 март 1832г. 82-годишният Гьоте умира,той оставя 40 тома съчинения ,издадени под неговия личен надзор от прочутия издател Гота.По-късно към тях се прибавят и неиздадените му творби ,научните му съчинения и обемистата му кореспонденция ,като по този начин събраните му съчинения достигат внушителната цифра от стотина тома. Творчеството на Гьоте прави впечатление не само със своя обем , но и с разнообразието си.Трудно е да се каже като поет или белетрест е по-голям писател той.Поезия Гьоте пише от юношеските си години почти до края на живота си ,като създава хиляди стихотворения в най-разнообразни лирически жанрове – балади,елегии,сонети,епиграми,философска поезия.Стихотворенията на Гьоте са едни от най-високите върхове,до които се е извисявала немската поетическа реч.Към периода на „Буря и устрем” се отнасят стихотворните фрагменти Прометей,Мохамед и много от прелестните му лирически песни и балади.В зрялата си възраст Гьоте се интересува от персийска класическа поезия,чете Хафез и пише своя знаменит „Западно-източен диван” ,гениална интерпретация на обсебилите го източни мотиви.И ако в началото на творческия път на Гьоте са написани такива поетически шедьоври като „Сватбена песен”,”Пигмалион”,”Теменужка”,”Циганска песен”,”Буреносна песен на странника” и др.,знаменитата „Елегия”,влязла в литературата като „Мариенбадска”, е един от последните му мощни лирически изблици,породен от любовта на възрастния поет към двадесетгодишната Улрике фон Левецов.Епическата поема „Херман и Доротея”(1797г.) написана в хекзаметри ,е плод на увлечението на Гьоте по античния свят и Омировия епос. Гьоте се изявява и като блестящ драматург .В младежките си години , когато е един от вдъхновителите на литературното движение „Буря и устрем”, той се увлича от Шекспир и пише в духа на историческите му хроники „Гьоц фон Берлихинген”, драма със сюжет из селските войни в Германия (в началото на 16 век).По-късно Гьоте се увлича по гръко-римската класика и създава за Ваймарския театър ,чийто интендант и художествен ръководител е в продължение на няколко десетилетия,драмите „Ифигения в Таврида”, „Егмонт” , „Клавиго” , „Торквато Тасо” и „Незаконната дъщеря” , които заемат важно място в развитието на немския класически театър.Гьоте споделя възгледите на великия си приятел Шилер за театъра като обществена институция и художествено явление .Свидетелство за важната роля,която му отрежда като трибуна за разискване на най-важните обществени идеи, е и знаменитият „Пролог в театъра” към трагедията „Фауст”. С няколкото си романа Гьоте изпъква и като един от строителите на немския роман .Световна слава донася на младия писател още първия му роман „Страданията на младия Вертер”(1774г.),написан под формата на дневник по действително преживяване .Романът „Вилхелм Майстер” е сходен с трагедията „Фауст” по това ,че е съзрявал в съзнанието на Гьоте няколко десетилетия.Първия вариант на романа се отнася към 1777г. С „Вилхелм Майстер” Гьоте полага началото на така наречения възпитателен роман в немската литература ,в който се изобразява нравственото съзряване на глвания герой.Интересен по замисъл е и романът „Родства по избор”. Гьоте оставя трайни следи и в немската мемоарно-автобиографична проза с книгата си „Поезия и истина”(1811-1833).Най-сетне ,той е и забележителен естет,теоретик и критик на изкуството ,който откликвал с рядка доброжелателност и със забележителна вещина на най-важните събития в духовния живот на своята епоха.Тази сравнително слабо оценена от съвременниците му дейност днес изпъква в перспективата на времето като още една ярка черта на всестранния му творчески гений. „Фауст” е една малка творческа вселена.За въздействието и върху световното изкуство и литература съдим не само по преводите на чужди езици ,но и по многочислените интерпретации на темата в поезията,драмата , романистиката и музиката на народите.Макар самият Гьоте да заема темата за легендарния маг и вълшебник доктор Фауст от народните книги и тя да е разработвана преди него от забележителни творци като Марлоу и Лесинг ,едва в неговото тълкувание тя придобива общочовешки измерения. Гьоте работи „Фауст” през целия си съзнателен живот на писател .От първоначалния замисъл до окончателния вариант изминават около 60 години.Първият вариант ,който съдържа повечето сцени от първата част,е написан около 1773-75 г.,т.е. преди Гьоте да стане личен съветник на ваймарския херцог.Писателят унищожава този вариант по-късно във Ваймар ,но екземпляр от него се съхранява в архивите на една придворна дама и бива отпечатан през 1886г.,когато го откриват. Сравнението между този ранен ,известен в литературната наука под името „Прафауст”, и окончателния вариант ,дава възможност да се съди за развитието и съзряването на творческия замисъл. За период от десетина години Гьоте изоставя работата си над „Фауст”.Пребиваването му в Италия(1786-1788г.) и възхищението му от света на класическата древност го подтикват да напише две нови сцени, а в 1790г. писателят отпечатва обширен фрагмент от първата част .Особено плодотворно е последното десетилетие на 18-ти век ,когато Гьоте е окуражен от приятеля си Шилер ,който следи отблизо работата му над „Фауст”. Първата част бива отпечатана обаче едва след смъртта на Шилер ,в 1808г.След ново прекъсване Гьоте възобновява работата си над втората част през 20-те години на 18-ти век,когато издава фрагмент и от нея,озаглавен „Елена.Класическо-романтична фантасмагория”(1827г.)Втората част е окончателно завършена през лятото на 1831г.,само месеци преди смъртта на писателя, и излиза за първи път от печат посмъртно в 1832 г. През шестте десетилетия ,докато Гьоте твори своя „Фауст”,светът претърпява огромни изменения ,а заедно с него се променя и писателят.В творбата е отразена творческата и духовната еволюция на самия Гьоте.В този смисъл „Фауст” е най-съкровеното му произведение. Определяйки творбата си като „трагедия”,Гьоте не е бил твърде загрижен за чистотата на жанровете квалификации.С течение на времето тя е набъбнала твърде много като обем и в окончателния вариант наброява 12 111 стиха.Това прави трагедията трудна за поставяне на сцена .Въпреки че още през 19 век са правени няколко постановки,никоя от тях не може да се смята за определена сполука.Като най-приемлива сценична адаптация се приема популярната опера на френския композитор Шарл Гуно „Фауст”(1859),създадена по мотиви от първата част на трагедията. Според немските литературоведи „Фауст” е „драма за прочит”.Макар че това определение не е получило разпространение в теорията на литературата,то е съобразено с особеностите на творбата и е прието в немскоезичните страни. В щурмерските си години – от периода „Буря и натиск” –Гьоте пише фрагменти от драми за Прометей и Мохамед ,но ги изоставя ,тъй като творческото му въображение бива запленено от образа на доктор Фауст от немското народно предание.Още в детските си години той чел едно от последните издания на „Народна книга за доктор Фауст „ и гледал куклени представления за него в родния си град Франкфурт на Майн.На младини темата за дръзкия алхимик и магьосник ,продал душата си на дявола,го привлича с предизвикателността на човека да се устреми отвъд границите на човешкото познание и да прекрачи суровите възбрани на църквата. Доктор Георг(или Йохан ,в зависимост от версията – католическа или протестантска) Фауст (1480-1541) е живял в късносредновековна Германия и е бил известен в университетските среди като астролог,гадател и лекар.Самият той се наричал „най-великият измежду алхимиците”,а най-безобидното му прозвище било „чернокнижник”(на немски буквално „маг на черното изкуство”),защото владеел тайните (окултните) науки.Според някои изтъкнати немски хуманисти на епохата Фауст бил „празнословец и мошеник”.Легендата,възникнала след смъртта му около средата на 16 век,му приписвала редица чудеса :веднъж пред студенти повикал духа на древната хубавица Елена,в Рим полетял пред очите на папата и др. Първата народна книга за д-р Фауст била отпечатана през 1587г. от книжаря –издател Й.Шпийс в родния град на Гьоте.Изглежда книгата скоро била преведена на английски език,тъй като по това време съвременникът на Шекспир Кр.Марлоу написал популярната си драма „Трагическа история на д-р Фауст”(около 1589г.).Темата станала много известна в Германия през епохата на Просвещението.Лесинг пише недовършена драма „Фауст”.Щурмери,а по-късно и романтици се вълнуват от образа на легендарния магьосник.Пушкин и Байрон,запознати с първата част на „Фауст” ,също черпят вдъхновение от него. „Фауст” е изключително сложна творба,в която се наслагват няколко идейни и философски пласта.В първата част Гьоте пренася действието в епохата на историческия д-р Фауст , т.е. в началото на 16-ти век,края на немското Средновековие. Във втората част героят му действа на обширната сцена на историята ,а действието протича в различни исторически епохи – гръцката древност,немското Средновековие ,та чак до началото на 19 век ,когато Гьоте довършва произведението си.Съвсем естествено и героят му надраства ограничените черти на легендарния си прототип,става „свръхчовек”,представител на целия човешки род и на стремежите му. Следвайки народната легенда за д-р Фауст ,в първия „Пролог в небесата” Гьоте въвежда условните фигури на Господ и Мефистофел ,които водят спор за съдбините на човешкия род.Още в този пролог е зададена философската тема на творбата :в противовес на Мефистофел ,духът на отрицанието ,който твърди,че човекът е смешен и жалък в усилията си да подобри своята участ ,Господ вярва в неунищожимостта на доброто начало у човека.Техният спор се пренася върху д-р Фауст и Господ разрешава на Сатаната да се опита да го съблазни ,за да му докаже тезата си,че човекът е нищожество ,тласкано от измамните ветрове на случайността.Така още от самото начало образът на Фауст поема ролята на символ на целия човешки род.Господ(а зад този условен персонаж не е трудно да съзрем самия Гьоте),отлично съзнава,че няма предели за вечно търсещия и неудовлетворен от постигнатото човешки дух и затова на се бои,че Мефистофел може да откъсне д-р Фауст от голямата му цел. В народната книга за д-р Фауст(Й.Шпийс) Фауст и Мефистофел сключват договор,скрепен с кръв, според който дяволът се задължава да служи на човека безпрекословно двадесет и четири години и след изтичането на този срок получава право над душата му.В първата част на трагедията си Гьоте променя променя съществено народния мотив:вместо договор,двамата сключват облог.Мефистофел ще получи душата на Фауст само ако успее да го залъже с плътски радости или други наслади.При това в отличие от д-р Фауст на Шпийс,който веднага след сключването на договора повелява на Сатаната да го отведе сред звездите ,Гьотевият герой заявява: „това отвъд не ми е интересно”. Мрачната фаталност,която излъчва договорът в народната книга,преследваща назидателни цели в католическата версия на легендата,хуманистат Гьоте заменя с идеята за съревнованието-облог.Още чрез тази промяна писателят подчертава основната идея на трагедията – вярата си в непобедимостта на човешкия прогрес.Бъдещето поражение на Сатаната е предпоставено и в „Пролог в небесата” ,и в облога между Фауст и Мефистофел ,защото като застъпник на целия човешки род Фауст никога няма да изрече за мига съдбовните думи: „О, спри, така красив си ти!” След сключването на облога Мефистофел повежда Фауст най-напред из „малкия” , а после из „големия” свят.”Малкият” свят е немската бюргерска действителност,изобразена в първата част , а „големият” – обширният свят на митологията и историята от втората част. В началото на трагедията д-р Фауст е представен в преломен момент от духовното си развитие .Дори обстановката и театралните ремарки са свидетелство за нравствено-психологическата криза на героя („Нощ.Сред високосводеста тясна готическа стая Фауст,неспокоен в своето кресло пред писалището”) Нощният монолог на Фауст е тъжно признание за безполезността на титаничните му усилия да проумее същността на битието.Ученият е овладял всички основни науки на своето време – философия,теология,медицина и право,но се чувства същия „беден глупак”, както и преди.Драматичната ситуация,в която е попаднал Фауст, е продиктувана не само от неудовлетворението на героя от средновековната схоластична наука,но и от безграничната му жажда за знание.Така още в самото начало на трагедията Гьотевият Фауст надраства духовно фолклорния и исторически достоверния прототип ,роден в условията на Средновековието .Фауст се противопоставя на „магистри и доктори,писачи,попове”, а твърдението му ,че не ще го уплаши „ни пъкъл,ни дявол” ,свидетелства за индивидуализма на новия човек от буржоазното общество. Според традиционната представа в началото на творбата Фауст е вече старец с побеляла брада,изнурен от нощно бдение над книгите.Монологът обаче не дава основание за подобно тълкуване.От него заключваме ,че героят е по скоро човек на средна възраст ,в разцвета на интелектуалните си способности. В този смисъл най-близката до духа на Гьотевата творба е живописната интерпретация на френския художник-романтик Йожен Дьолакроа (1828г.) по повод на която Гьоте заявява : „Дьолакроа е художник с изключителен талант ,който тъкмо във „Фауст” е намерил своя най-добър извор на вдъхновение.Французите го упрекват заради пламенността му,ала тук тя е добре дошла”. Д-р Фауст на Дьолакроа ( а и на Гьоте) е човек на средна възраст с дълга тъмнокестенява брада ,с професорска зелена роба и шапчица.В сцената в началото на трагедията художникът е внушил отчаянието на героя чрез леко сгърбената му фигура и безсилния жест на отпуснатата дясна ръка. Неудовлетворението на д-р Фауст от всичко,което е постигнал в науката , го е подтикнало към изучаване на окултните науки,чрез които се призовават демони и адски сили.Ученият е близко до отчаянието ,когато съглежда магическия знак на Макрокосмоса в разгръщаната от него тайна книга.Той копнее да се слее с хармонията на битието и призовава чрез заклинание Земния дух. Незначителният епизод с появата на Земния дух е възлов момент от идейното съдържание на творбата.Той може да се разглежда като своеобразна драматическа завръзка , тъй като във философски и психологически план предопределя по-нататъшния ход на събитията.Д-р Фауст не може да понесе гледката на Земния дух и въпреки че се опитва да го задържи ,той го изоставя с думите : „На онзи дух,във който вникваш сам,приличаш ,не на мен!”.Философският смисъл на кратък епизод е в това ,че постигналият върховете на книжното знание е безсилен пред лика и загадката на самото битие и ще трябва да изостваи своя кабинет ,да се потопи в стихията на живота,ако иска да проникне „в най-дълбокото,в същността”. Това дълбоко убеждение на Гьоте за потребността от съчетаването на практическата с интелектуалната дейност на човека лежи в основата на дълбоко оптимистичното му светоотношение ,което не го напуска до края на живота му.Според свидетелството на Екерман година преди смъртта си Гьоте заявил: „Докато още ни грее слънцето ,нека държим главата горе и докато все още можем нещо да дадем ,няма да се отпускаме”. Но неговият Фауст от началото на трагедията още не достигнал до тази житейска философия и идейно-психологическата криза ,в която е изпаднал ,се задълбочава след неуспешния му опит да призова духовете.Душевното му терзание го тласка към самоубийство ,защото само смъртта би го избавила от мъчителните и неразрешими въпроси. Монологът на Фауст с чашата с отрова напомня за знаменития монолог на Хамлет от едноименната трагедия на Шекспир.И в него зазвучава мощно идеята за безсмислието на човешките усилия пред лицето на вечността. Голямото изпитание на героя в първата част на трагедията е любовта му към Маргарита(Гретхен).След като си възвръща младостта в „кухнята на вещицата”,Фауст се влюбва в наивната и прелестна Гретхен.Мефистофел му предлага обикновена младежка лудория ,за да го отвлече от целите му , но за него тя се превръща в съдбовна любов. Темата за Гретхен ,която се превръща в централна драматургическа линия в първата част , е подсказана на Гьоте от действителна история за озлочестена девойка ,станала убийца на детето си ,която потресла Гьоте и неговите приятели-щурмери в младежките им години.В първоначалната редакция на творбата ,известна в науката под името „Прафауст” , Фауст е „бурен гений” , носещ страдание и гибел на девойката ,която го обича.Тази интерпретация е съхранена и в окончателния вариант на първата част.Следвайки коварните съвети на сатаната , Фауст става неволен престъпник – убива брата на Гретхен Валентин и майка и.Сломена от толкова злочестини ,девойката обезумява и убива рожбата си от Фауст ,след което попада в ръцете на правосъдието. Маргарита,в чийто образ разпознаваме черти от младежките увлечения на поета,е жертва на трагично стеклите се обстоятелства ,но също така и на бюргерския еснафски морал , който не се е променил съществено от времето на историческия д-р Фауст до Гьотевата епоха.Тя е образ на прелестно в непорочността си момиче ,което не може да се издигне до философските терзания на любимия си ,макар че интуитивно ги долавя. Фауст има лична вина за гибелта на Гретхен и това хвърля сянка върху неговия образ в първата част на трагедията.В същото време финалът на тази част е израз на идеята му за трагичната необходимост да бъде пожертвана любовта в името на творческата дейност на мъжа който през онази епоха е имал много по-големи възможности за обществена изява от жената. Втората част на трагедията е замислена от Гьоте като паралелно-контрастна реплика на първата .На „Пролог в небето” от първата част ,във втората съответства апотеозният финал,на любовта към Гретхен – бракът с Елена ,на Валпургиевата нощ в планината Харц – класическата Валпургиева нощ и т.н.Но не само „малкият” свят на немската бюргерска действителност е противопоставен на „големия” свят на историята и митологията.Интересно е да цитираме по този повод едно изказване на Гьоте пред секретаря му Екерман : „Първата част е почти цялата субективна ; всичко в нея произлиза от една ограничена ,обхваната от страсти личност ,чиято загадъчност ,изглежда ,така много допада на хората.Във втората част обаче почти няма субективни неща ,тук се представя един по-висш ,по-широк, по-светъл и по-улегнал свят и оня ,който не е надмогнал себе си и няма нужния жизнен опит ,не ще смогне да се справи с него”. Още в началните сцени в императорския творец ,които отпращат читателя към времето на император Максимилиян ,управлявал по време на историческия д-р Фауст ,проличава неукротимата действеност на героя.Следвайки изкусителните съвети на Мефистофел ,Фауст внушава на императора да отпечата книжни банкноти ,за да спаси държавата от разорение.Епизодът е намек за прочутата финансова афера Лоу в Англия от началото на 18 век ,но същевременно свидетелства за широкото навлизане на парично-стоковите капиталистически отношения в Германия по времето на Гьоте. Централен епизод във втората част е любовта между Фауст и древната красавица Елена ,която Мефистофел измолва от „духовете на майките”(очевидно Гьоте споделя идеите на древногръцкия философ Платон за първообразните идеи на всичко съществуващо)Любовта между Фауст и Маргарита от първата част символизира неподвижния бюргерски свят на средновековна Германия ,а бракът на Фауст с Елена е символ на нетрайната връзка между идеала на античните и на модерните времена.Героят намира пълно удовлетворение в любовта си към Елена и е близко до съдбовните слова – за мига – но смъртта на сина му Евфорион слага край на щастието му и връща Елена в царството на сенките ,откъдето е дошла.Още в древните легенди Евфорион е син на Елена и Ахил ,но поетът придава друг смисъл на поетичното сказание Неговият Евфорион символизира едновременно нетрайността на брака между античността и новите времена и жалбата на Гьоте по ранната смърт на великия английски поет-романтик Байрон ,в Мисолонги ,подкрепяйки национално-освободителната борба на гръцкия народ. Духовния завет на възрастния Гьоте от финала на „Фауст” е в непоколебимата му вяра съзидателните сили на човешкия род да твори добро въпреки силите на злото и реакцията,въпреки болестите ,страданията и неизбежната смърт на индивида. Великият Пушкин ,комуто Гьоте символично предава перото си , е така вдъхновен от неговия „Фауст” ,че възкликва : „Това произведение на Гьоте ще остане най-великото творение на поетическия дух ,въплъщение на модерната поезия ,както „Илиада” е станала паметник на класическата древност”. Тези думи изречени наскоро след появата на втората част на „Фауст” , се потвърждават в перспективата на времето. „Фауст” наистина се нарежда сред шедьоврите на човешката мисъл и дух.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

nineteen + sixteen =