Никола Вапцаров – “Писмо” – Човекът в диалог за вярата и саможертвата

Вапцаровата представа за човека се откроява убедително в стихотворението “Писмо” – едно от “песните за човека”, който се пре- режда с изстраданата вяра и волният полет към светлината на бъдещия спреведлив свят. “Човекът във новото време” е представен в двиижение и развитие, мотивирано от драматизма на епохата,от социално- истори- ческите промени в реалността. В изповедта поетът работник разкрива цялата истина за социалната и житейска драма на своя съвременник. Творбата обединява лично преживяното с общозначимите прозрения за вярата и любовта към живота,за мечтата за бъдещето,в което саможертва- та е желана,а смъртта – прекрасна като песен. Вапцаровият човек е представен в ежедневния му диалог с живота и с времето,защото няма неоспорими истини,а лично изстрадани ценности. В този диалог е във- лечен и читателят чрез използваната ти-форма и риторичният стил,който ангажира мисълта и пробужда сетивата за поетичните внушения на житейските истини. В началото на стихотворението повторението: “ти помниш ли”,от- Вежда към миналото,в което морето,машините и “едрите звезди” очертават младежките мечти.Метафоричните образи: “лепкав мрак”, “див копнеж”, “гаснещата вечер”, разкриват романтичните копнежи като естествено присъщи на младите,отправили “жаден взор” към далечното и непознатото. Лирическият герой на Вапцаров говори от името на цяло поколение млади моряци,за които мечтите са постижими с машините,с техническия напредък от 40-те години на XX век. Техниката изпълва с увереност и оптимизъм човека,койт обаче бързо се оказва притиснат от суровата действителност.Споменът за миналото напомня как: полека-лека изстиваха последните надежди и вярата в доброто и в човека, в романтиката, в празните копнежи… Стъпаловидният стих графически изобразява слизането на човека от висотата на романтичните мечти до реалността на живота. На волността и безкрая на бляновете се противопоставя “капан(ът) на живота”,който Играничава и сковава личността. Копнежите в миналото се оказват “прани”,нямащи нищо общо с реалното човешко съществуване. Действителността не само “връзва жестоко” младия човек,но и го обезличава,като поражда животинските му инстинкти за оцеляване. В Безсилието и липсата на пощада се изразява трагизмът на младостта,внушен в стиха: А бяхме млади, бяхме толкоз млади!… Премълчаванто (апосиопезата),отбелязано графически с ммноготочие,показва болката от сблъсъка на младежките мечти с грубостта на света.Устременият към висините дух се оказва прикован от нуждата, от борбата за оцеляване. Отнемането на надеждата и вярата ражда омраза,която оживява в сърцата и като страшна болест унищожава душата на човека.Сравненията: “Като гангрена,/не,като проказа”,както и метафоричните глаголи във възходяща градация: “тя раснеше,/разкапваше жестоките си мрежи”, създават физическо усещане за разрушителната сила на злото. Сякаш унищожителната стихия на омразата е по-силна от мечтите,по-действена от човека.Душата се изпълва с “пустота/ и мрачна безнадеждност”. Прптивопоставителният съюз “но” въвежда познатия мотив за волността и красотата в природата.Използваните образи: “небето пак блестеше/като слюда”,”на чайките крилата”, “простора”, “платната” и “мачтите”, разкриват един прекрасен,но недостижим като хоризонт свят. Глаголите “трептяха”,”блестеше”,”се губеха”, допълват представата за свобода и красота,които липсват на младите хора.Капанът на живота е осакатил душите и е умъртвил сетивата им. Лирическият герой категорично заявява: “За мен това е минало – неважно”. За разлика от обобщаващото “ние” в предходният стих,тук Поетът говори от първо лице единствено число. Ако омразата бележи Живота на цяло поколение млади хора,ослепели за красотата на света, то вярата и бодростта са лично изстрадани и споделени.Вярата спасява човека от самоубийство,превръща злобата “в една борба,/която/днес/кло- кочи” . Глаголът “клокочи” е метафора на борческата енергия, която ще възроди човека и ще съживи сетивата на душата му. Вярата ще възвърне романтиката по “едрите звезди/над Фамагуста” и радостта от живота. Отчаянието се трансформира в увереност,че единствено борбата за по-добър живот осмисля човешкото съществуване. Песента на машината наъ-точно изразява действената вяра на човека,който чрез труда си се изпълва с оптимизъм и осъществява мечтите си. Любовта към живота е откровение за преродената душевност и победа над погубващото зло в действителността. Тя се противопоставя на празните химери,на безпочвените мечти от миналото: Машината ритмично припева и навева топла вера. Да знаеш ти живота как обичам! И колко мразя празните химери… Вярата е действена сила,чрез която ледовета на суровата реалност ще бъдат разломени. Закономерно,така “както че щв съмне” над тъмния хо- ризонт,ще просветне и “нашто/ярко/слънце” – символичен образ на мечтата за светъл и справедлив свят. Убедеността,че справедливото бъде- ще е дело на колективните усилия на тези,които лично са изстрадали своята вяра,е изразена чрез формата за първо лице множествено число : “с главите си ще счупим ледовете”. Това преминаване от “аз” в “ние” и обратното внушава,че личните Позрения за социално обусловени,защото социалната среда закономерно поражда страданието и омразата,но сещо така обединява хората в техния стремеж към по-пълноценен живот,за който са готови да се пожертват. В полета ъм светлината на утрешния ден е извисяването на личността. Сравнението с “пеперуда малка” подчертава волния порив и красотата на идеала. Така смъртта в полета към светлината не е обикновена,тя е желана,защото е в името на глобалната промяна, “когато/се отърсва/земята от/отровната си/плесен”. Тази смърт е високата цена за извоюване на човешкото възкръсване в световен мащаб,затова е по ботевски романтично извисена и естетизирана. Сравнена с песен – един от устойчивите Вапцарови символи на доброто и прекрасното. Написана като писмо изповед,творбата проследява сложния човешко път от омразата до любовта,от романтиката на младостта до саможертвата. Диалогът с читателя актуализира вечния проблем за вярата и любовта. Те са не само литературни мотиви,а и житейски истини,които всеки човек и всяко поколение осмислят по своему. Стихотворението “Писмо” е вълнуващо откровение за трудния и изстрадан личен избор на личността. В този избор поетът включва и читателя,емоционално ангажиран от искреността на поетичното слово,което обединява герой,автор и читател в търсенето на истинските житейски ценности.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

3 × three =