Никола Вапцаров – “Песен за човека”

Поемата „Песен за човека” отзвучава като финал на едноименния първи цикъл творби от стихосбирката „моторни песни”.В нея доминират вярата надеждата и любовта:Вярата на Вапцаров в духовната еволюция на човека,надеждата му за по-добър и смислен живот и любовта му към всички хора.В своята поезия той води непрекъснат отворен диалог със света и човека в него.В този дух е поемата „Песен за човека” е изградена като диспут между разгневената дама и нейния опонент –лирическия говорител,на тема:”Човекът в новото време”.И двамата се самохарактеризират чрез своите възгледи за живота и смъртта,за престъплението и наказанието-несъмнено повлияни и съобразени с динамиката на променящия си свят .времето и епохата отмерват ритъма на този спор,в който лирическия говорител въвежда като обект образа на „злодея”.Те спорят за човека и неговото място в живота.Това е една кардинална тема,художествено конкретизирана за мястото на човека именно в новото време.В търсенето на човешкото в една реалност,изпълнена с грозни и отблъскващи прояви,разкрива и грозотата в самия човек,стигнал до падението на братоубийството и отцеубийството .Той тръгва сам срещу себе си и срещу човешкото,което носи.Не може обаче да бъде пренебрегнат фактът че човекът е продукт на тъмното и злото време,което му отнема и малкото човешко което има.именно това не разбира нервната дама,когато се съсредоточава единствено върху жестокостта на извършеното престъпление.(1) Лирическия говорител защитава човека,прибавяйки от друга история,която разказва в подкрепа на споделяната от него теза.По този начин Вапцаров участва в спора чрез двете дискусионни становища-над-дамата и лирическия говорител,в когото не е трудно да открием самия поет.Той успява спокойно и последователно да убеди,че в възможностите на човека е да прекрачи от злото в доброто,от грозното и прекрасното и от убиец да стане човек.В поемата ярко присъства библейската тема за нарушената Божия заповед:”Не убивай!”И когато все пак убийството е извършено ,закономерно следва полагаемото се наказание.на лице е класическата опозиция престъпление-наказание,интерпретираната през призмата на противоположните позиции на дамата и на лирическия говорител.Докато тя,сопната и нервирана,не крие омразата си към човека,лирическият говорител спокойно и с пълното съзнание за отговорността на този проблем поема ролята на негов защитник.Той не използва силни изрази и крайни квалификации,а проследява пътя,довел един обикновен млад човек до отцеубийството и превърнал го в злодей злосторен.За него най-интересен е процесът,при който новият лирически персонаж променя своето отношение към живота,към самия себе си и особено към извършеното престъпление.Именно в затвора той намира това, което му е липсвало до този момент-да попадне на хора и да стане човек.Нравственото прераждане у него е неизбежен резултат от прозрението,до което стига за собственото си престъпление.Това прозрение ни най-малко него оневинява,но му връща човешкия облик и достойнство.(2) В разказа за стореното от „злодея злосторен” и за неговото нравствено прераждане лирическия говорител акцентира върху,че убиец и жертва живеят едновременно в душата на един и същ човек.Оттук на татък той насочва вниманието на читателя именно към душата , в която се извършва това тайнство на превръщането на престъпника в човек.В часовете на равносметка преди изпълнението на смъртната присъда предишният злодей е обърнат към себе си, премисляйки за пореден път и престъплението, и причините, които са го довели до него.Новите идеи, които му отварят очите към света и му изясняват истината за свършващия му живот, го кара да се почувства над смъртта и да я посрещне достойно. Читателят се впечатлява от силата на духа и от поетизирането на героичния акт, утвърждаващ човешката личност.Но хората не са равни и не могат да бъдат такива, защото са родени различни.Различни са и делата им, но са еднакво ценни.И смъртта на всеки един от тях-и на малкия, и на големия е еднакво страшна и трагична, както са страшно и трагични страданието и духовният им подвиг, когато го сътворят. Но дамата не го проумява.Магията на преображението не е успяла да докосне душата и, не е трогнала сърцето и.У нея отдавна е мъртва любовта към човека.Тя е непримирима в яростта си, озлобена към злия и лошия, поддал се на ниските страсти престъпник, и остава такава докрай. От примера разбираме , че човека няма една- единствена същност.Според лирическия говорител той се променя, зависим е от обстоятелствата, в които е поставен.(4) Източника на злото е извън човека.То е в липсващия хляб и в убийственото невежество, които довеждат до престъпление и бесило.Но Въпцаровият герой доказва , че животът е по силен от смъртта, че човек винаги търпи развитие и че съдбата му е в собствените му ръце.Трагизмът на творбата ни отвежда към вечната връзка към престъплението и наказанието.Поетът обаче вярва в доброто,скрито у всеки човек,и в това отношение поемата е една поетическа апология на вярата.Проглеждането не може да отмени смъртта ,но променя отношението на човека към нея.Посланието на Вапцаров за величието на човешкия дух ни заразява със своята искреност ,непосредственост и трогателност ,с вярата в доброто.Поемата свършва,но диалогът остава отворен.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

17 − thirteen =