НИКОЛА ВАПЦАРОВ – “ЗАВОД”

Творбата разкрива реалната действителност на суровото ежедневие, изгражда потискаща картина, постигната чрез безглаголни изречения и груби сравнения. Поезията му се х-ра със засилена употреба на техническа терминология, която засилва усещането за автентичност на описанията. Контраст със суровата реалност в завода е описана красотата на пролетната природа. Но душата на работника, на човека на грубия физ труд е опустошена, той е дух обезличен и неспособен да се радва на красотата. Съществуванието му е сведено до скотско равнище (съпоставка с Яворовото стих На нивата и с Вазовото Елате ни вижте). По този начин на подтекстово равнище е внушено отрицанието на суровата реалност, унищожаваща човешкото у човека. Чрез метонимията „една ръка изхвърлена на боклука/ идилиите с синьото небе” директно посочва виновника за тежкия живот на обикновения човек, на работника, а това е заводът и като реален топос, и като метафора на суровата действителност. Тази действителност обаче ражда и протеста изведен в текста чрез метафората на общия „крясък”. Той изрязява силата на единството на обезправените, на чиято страна е правото да се борят за по-добрия си живот. Осн конфликт е между човекът на грубия труд дръзнал да защити правата си, и заводът символен образ на жестокия живот. И в това Вап стихотв е даден израз на оптимизма на лир аз, че мечтата ще стане реалност. Символен образ на това мечтано бъд е слънцето:”ще снемем ние/слънцето при нас”. Вярата като основа на нравствената същност на лир герой, тук е изведена чрез обобщаващия образ на метафората сърце, пулсиращо с хилядите сърца на хората, които също се борят за по-добрия живот. Стихотв Завод интерпретира мотива за духовното обезличаване на човека в сблъсъка му с живота затвор. Вкопчил се в оцеляването вап герой деградира и оскотява, все повече се отдалечава от своята човешка същност. Работникът носи в гърдите си прометеевски копнежи. Той се стреми да се откъсне от материята на битието си, да излезе извън нея, на свобода. Той отхвърля заблудите на миналото. Съзнава своята сила в колективната мощ. Той се слива с другите. Лир говорител спори с мрачно дишащите корпуси на завода, мечтае за слънцето, усеща сред шума на машините общата вяра и общата сила. За него работниците не са идеални герои – те са другари близки, живи хора. Той е попипал грубите им ръце, помирисал е напоените им с масло дрехи. Знае болката им, трудностите им и светло омантичните им чувств Стих Завод разкрива ужасяващата човешка участ на общностна съдба. Заводът присъства като мини модел на адския живот. В него трудът е наказание – жестока принуда. Работникът е осъден на примитивна борба за парченце хлеб, което се стреми да му отнеме животът, оприличен алегорично на „озъбено свирепо куче”. Затова животът „горчи като отрова”.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

10 + four =