НИКОЛА ВАПЦАРОВ – “ВЯРА”

Емблематична творба за поета, своеобразен семантичен код за творчеството му. Стихотворението е създадено в края на 1939 г. специално, за да бъде първа творба в стихосбирката „М.п”. Програмно произведение за автора, метафора на оптимистичното начало в творчеството му и на оптим нач у всеки човек. Произведението притежава и голяма доза автобиографичен х-р, написано е като монолог-изповед на лирическия герой и в същото време притежава вътр диалогичност – осн х-ка на Вапцаровата поезия.

Ключов мотив в поезията му е двубоят в живота, който е разглеждан двупосочно – постоянен конфликт и двубоят със суровия живот, но и любов към живота мечта. Наред с мотива за жестокия двубой с живота, поетът разкрива хипотетични ситуации, за да докаже любовта на лирическия герой към живота. Болезненото жизнелюбие е внушено чрез опозицията живот – смърт. Дори „час” повече би искал да живее той изправен пред лицето на смъртта. („да кажем сега ми окачат…”). Мотивът за риска е въведен отново с цел да се докаже изключителното жизнелюбие на героя. Той е готов да изпробва „взривна ракета самичък”, защото този експеримент ще бъде в името на по-добрия живот, за който мечтае. Вярата, надеждата и любовта са в основата на нравствената същност на вапцаровия лир герой. Нравственият му максимализъм е изявен в категоричния отказ да жертва дори „пшеничено зърно” от своята вяра, защото тя е в основата на неговото жизнелюбие. Сравнението с „ранена в сърцето пантера” подчертава готовността на лир аз да защити правото си на некарнимост.

Лир герой на В е категорично убеден, че никой и нищо не могат да сразят неговата вяра „че утре животът ще бъде/по-хубав…”. Той би се изправил срещу целия свят, готов да защити най-ценното за него – вярата в бъдещето, затова програмното му стихотворение се възприема като химн на оптимизма, като основополагаща творба за цялата стихосбирка даваща осн насоки на нравствената същност на вапцаровия лир човек . Борбата с живота е дероманизирана, снизена, изравнена с тривиалните елементи на съществуването. Тя е естествена като дишането и обичайна като делничната трудова дейност на човека. За разлика от Ботев, Вазов и Смирненски, които интерпретират борбата и смъртта в нея като монументален празничен акт, В я лишава от патетика и я превръща в белег на ежедневието. Въпреки схватката с живота лир Аз декларира, че не омразата, а любовта към него лежи в основата на битието му. („дори да умирам …”). Животът е обявен за абсолютно благо, в името на което човекът е готов на подвиг и саможертва, на героични и романтични жестове. Заради глъдката въздух, заради мига съществуване, заради неутолимата жажда на героя да живее си струва да премине през всякакви изпитания. Така срещу представата за обикновения и скромен човек от началото на стихотворението застава представата за човек със забележително самочувствие и сила, за личност готова да овладее дори далечните и непознати вселенни пространства в името на „приятния гъдел” на живота „тук” и „сега”. Така стихотворението в своята монолитност противопоставя две полюсни твърдения – в първата част на текста животът е „всичко” за лир Аз, а във втората без вяра животът е „нищо”.

Във финала на творбата мотивите за живота и вярата се вплитат в един друг в своето неделимо единство.Оказва се, че вярата на лир аз е пак вяра в живота, но в бъдещия светъл, справедлив и хармоничен свят. Тази вяра е неподвластна на куршумите, недосегаема за смъртта. Тя осмисля съществуването на човека както в плана на настоящето така и в перспективата на бъдещето. Лириката на поета е все така актуална, защото и днес не е по-слаба от вчера мечтата на човека да живее по-добре, надеждата, че „утре ще бъде животът по-хубав, /животът по-мъдър”, вярата в „дните честити”.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

fifteen + 9 =