НИКОЛА ВАПЦАРОВ – “ВЯРА”

Стихотворението е посветено на вечната човешка надежда, че “утре ще бъде животът по-хубав, животът по-мъдър” Творбата синтезира в себе си Вапцаровата философия, доминирана от оптимизма и мечтата за хармонично “утре” на света. Началото на стихотворението въвежда лирическият герой, който непринудено и искрено представя себе си пред читателя- “Ето-аз дишам работя живея…..” Съществуването си той вижда Като поредица от банални дейности, съизмеримо със съществуването на всеки обикновен човек. Дори творчеството се изравнява с останалите жизнени актове-от него е снет всякакъв ореол на известност: “и стихове пиша тъй както умея”. По същия начин се въвежда и ключовият мотив за двубоя с живота: “ и боря се с него доколкото мога” Борбата е снизена, изравнена с елементи от съществуването. Тя е естествена като дишането и обичайна като делничната трудова дейност на човека. Вапцаров превръща борбата в белег на ежедневието. Въпреки схватката с живота обаче, лирическият герой бърза да декларира, че не омразата, а любовта към него лежи в основата на битието му: “Дори да умрем, живота с грубите лапи челични аз пак ще обичам!” Животът е обявен за абсолютно благо, в името на което човекът е готов на подвиг и саможертва, на геройчни и романтични жестове. Заради глътката въздух, заради мига съществуване, заради неутолимата жажда на героя да живее си струва да премине през всякакви изпитания: “ За него живота направил бих всичко Летял бих със пробна машина в небето.” Така срещу представата за обикновения и скромен човек от началото на стихотворението застава представата за човек със забележително самочувствие и сила, за личност с героични помисли, готов да овладее дори далечните и непознати вселенни пространства в името на замното съществуване, в името на “приятния гадел” на живора “тук” и “сега”. Във втората част основния мотив е мотивът за вярата. Реакцията на човека спрямо евентуалното посегателство върху неговата вяра е съизмерна с болката на “ранена в сърцето пантера”. Вярата е основната опора за личността, равносилна е на смърт: “миг след грабежа ще бъда аз нищо”. Така стихотворението противопоставя две твърдения- в първата част на текста животът е “всичко” за лирическия герой, а във втората без вяра животът е “нищо”. Във финала на творбара мотивите за живота и вярата се вплитат един в друг в своето неделимо единство: “моята вяра в дните честити, моята вяра, че утре ще бъде животът по-хубав животът по-мъдър?”. Оказва се, че вярата на лирическия герой е пак вяра в живота, но в бъдещия светъл, справедлив и хармоничен живот. Тази вяра е неунищожима, неподвластна на куршумите, недосегаема за смъртта. Тя осмисля съшествуването на човека както в плана на настоящето така и в преспективите на бъдещето. Вярата изпълва вътрешните духовни пространстава на личността, помага й да открие своите ценности и да изтрада прозренията си за истината и за света. А лириката на поета е все така актуална, защото и “днес” не по-слаба от “вчера” мечтата на човека да живее по-добре, надеждата, че: “утре ще бъде животът по-хубав, животът по-мъдър”, вярата в “дните честити”.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

two × 2 =