НИКОЛА ВАПЦАРОВ – “ВЯРА”

Стихотворението е замислено като своеобразен ‘пролог’, в който са концетрирани най-значителните идеи за света и човека, за творчеството и саможертвата, за живота и смъртта. Стихотворението представлява своеобразен диалог с живота в неговите две измерения – като катастрофа и като осъществяване на човека. Лирическата мисъл преминава от омразата до обичта, от страха до неустрашимостта. Неподправеност, безискусност и искреност струят от първите стихове на “Вяра”. Творбата е своеобразна увертюра в структурно-композиционното цяло на книгата, но тя е и семантичен код към Вапцаровия поетически свят изобщо. Сам поетът е отдавал изключително значение на тази творба. Особената ‘автобиографичност’ на ‘Вяра’ легитимира най-същностното от характера на самата Вапцарова личност чрез диалога на лирическия аз с един имплицитен адресат. Стихотворението е светкавично и категорично въвеждане от страна на самоназоваващия се и самонаблюдаващ се ‘повествовател’ в собствения живот и битие – без интродукция, с изповедно откровение. Автопрезентацията начева нереторично, с абсолютно кратки (скъсени) стихотворни редове и обиновени (просторечиви) слова : Ето – аз дишам, Работя, Живея И стихове пиша (тъй както умея). Това Вапцарово ‘ето’ не само открива и динамизира лирическия ‘разказ’, но е и вик; Ето ме, аз съществувам! Биологически – като индивид (дишам), социално чрез активното си поведение в обществото (работя), изобщо – живея. И повече дори: освен биологичен и социален индивид аз съм и личност духовна, която се вълнува от друг, непрагмачтичен и нематериален свят – света на поетическото слово, на изкуството. И понякога се опитвам сам да го творя според силите си (‘и стихове пиша/тъй както умея’). Още първите стихотворни редове въвеждат в обръщение типични за Вапцаров ‘уговорки’ – ‘тъй както умея’, ‘доколкото мога’. Те според Н. Георгиев ‘имат акцентуващо сходен завършек’ спрямо двете части на встъпителната строфа. Пак те, смята той, внасят някаква мимоходом подхвърлена, спокойно насмешлива самооценка и строга самокритичност. Постига се емоционално-стилистична “досонансност”, особен вид многогласие, чиято разнопосочност и подкупваща искреност провокира до непридвидимост и непредсказуемост читателския интерес към ‘сюжета’ на лирическия разказ. Вариативността на Вапцаровия събеседник-адресат – ту неназован, ту твърде относително определим в обръщения като ‘ти’ и ‘вий’ – разширява концентрично-диалогичното пространство, за да може,по силата на тези центробежни движения да се стигне в края на текста до хиперболични жестове и едно широко, екстатично предизвикателство сякаш към целия свят. Очертава се почти визуално зрима картина, мизансценно подготвена, изградена и поставена, с характерни за разговорната диалогична практика жестове, в които участват и мимиката, и тялото, и ръцете: ‘Не! Неуместно/Ресто! – Не струва!’ Започнал като неконкретно адресиран разказ-изповед за своя живот-съдба, монологът преминава в задочен диалог, в страстна полемика с относително конкретно назован събеседник – ‘ти’ (2-ра строфа) – за отношенията му със същия този живот. По тази причина, независимо от полемичната острота, диалогът продължава да звучи интимно, доверително. И най-важното в споделеното е тази изключителна, до болезненост силна жизнелюбивост. Още в първото стихотворение от ‘Моторни песни’, теза (‘с живота сме в разпра’) и антитеза (‘но ти не разбирай,/ че мразя живота’) се налагат като синтактичен и смислов конструкт, който ще пропие всички цикли на книгата. Двойното отрицание (‘напротив, напротив!’) потвърждава контратезата, че разпратва с живота не се е превърнала в омраза, в нихилистично отношение към нещо, дадено ни свише, не по наша воля и което е абсолютна ценност. Сякаш несигурен в своята убедителност, лирическият герой бърза двукратно да заяви: ‘Дори да умирам, / живота със грубите лапи челични/ аз пак ще обичам, пак ще обичам!’. Неистовостта на Вапцаровото жизнелюбие, направило толкова драматична съдбата на лирическия му герой, винаги се е ‘саморпроверявала’ чрез мотива за смъртта. Казано иначе, митологемата ‘живот-смърт’ се явява ключова за цялата Вапцарова поезия, От тук, от стихотворението ‘Вяра’ всъщност, започва една голяма тема за една голяма Любов – Любовта към Живота. И пак от тук започва онази верига от въображаеми екзекуции и умирания на поета. Вече се уверихме, че дори умирайки, в смъртна схватка с живота, лирическият герой продължава да го обича. Става дума наистина за някаква невероятна предсмъртна любов към живота, която няма нищо общо с фалшивите героически пози и жестове. Заплахата от смъртта концентрира всички жизнени сили и енергия. Реализацията на пълноценно човешко е изразена ефектно чрез жестокото отхвърляне на смъртта – ‘Свалете!/ Свалете!/ По-скоро свалете/ въжето, злодеи!’В този жест на категорично отхвърляне на смъртта е първото признание, че животът е ценност – дори когато той е неумолим и враждебен (с живота ще се гледаме строго). Поетът утвърждава вярата като духовно извисяване, като абсолютна, космическа пълноценност на човека, изразена в категоричността на обобщението: За него – Живота – Направил бих всичко. Метонимично угрозата от смъртна опасност в тази строфа е предадена с мотива за ‘риска’. Рискът на опита, на експеримента, в който шансът за оцеляване е мислим и възможен точно толкова, колкото и фаталният изход. Но и в тези, заредени с напрежение, преброени минути ще чувства, че още живее, че още ще бъде, защото с него ще бъде надеждата. За да е възможно всичко това обаче, трябва да съхрани Вярата. Без нея са немислими Любовта и Надеждата. Ето я трихипостатната същност на Вапцаровата духовна религия, Видимо е нейното родство с библейската триадата ‘Вяра-надежда-любов’. Разбираеми са тогава културните реминисценции с Новозаветните текстове и по-точно, трансформацията на един особено популярен мотив от Евангелието на Матея, където Исус казва на учениците си: ‘поради вашето неверие; защото, истина ви казвам, ако имате вяра колкото синапово зърно, ще речете на тая планина: премести се от тука там, и тя ще се преместил; и нищо няма да бъде за вас невъзможно’. Нравственият максимализъм на Вапцаровия лирически герой така абсолютизира разбирането си за Вярата, че я превръща в основен екзистенциален проблем. Тя е най-съкровеното разбирането си за Вярата, че я превръща в основен екзистенциален проблем. Тя е най-съкровеното, цялостното и ненакърнимото у него. Достатъчно е ‘пшеничено зърно’ от плътта й да бъде поломено, за да бъде ‘разнищена’ личността, да се превърне в ‘нищо’. Защото без нея не би могло да се сътвори Чудото. Чудото на преображението, на промяната към по-добро. Не биха се сбъднали очакването и надеждата за по-добър живот утре. За Вапцаровия лирически герой не съществува друга вяра освен тази, която превръща човека в свръхчовек, убогоподобява го, защото е абсурдно да се приеме, че хармонията на духа може да се поддържа с някакви илюзорни представи и утешения за ‘малко вяра’ или ‘повече вяра’. Нея просто или я има, или я няма. Вапцаров втъкава прозрението за реабилитиращата мощ на вярата във вълнуващата лирическа изповед, която интерпретира проблема за силата и безсилието на човека: Какво ще остане, От мене тогава ? – Миг след грабежа Ще бъда разнищен. И още по-ясно, И още по-право – Миг след грабежа Ще бъда аз нищо. В римното съотношение между ‘разнищен’ и ‘нищо’ прозира Вапцаровата тъга по целостта и ценността на човешкото същество. Отнемането на такива сърцевинни опори на етичното като вярата лишава лирическия човек от пълноценоост, а съществуването – от смисъл. Поетичтеският апотеоз на вярата като вътрешна устойчивост довежда до утвърждаването на нейната несломимост. Несломим е и самият човек, за когото смъртта – от реалната заплаха на окаченото през шията въже до разстрела и парещата болка на куршуимите, се оказва преодолима и победима сила. Вярата сякаш в действителност укрепва човешкото същество: Тя е бронирана Здраво в гърдите И бронебойни патрони За нея Няма открити! Няма открити! Смисловото рамкиране и многократните вътрешни повторения превръщат стихотворението в образец на структурна и риторическа симетрия. Във ценностната система на Вапцаровия лирически герой са вкоренени Вярата, Любовта и Надеждата. Една тотална Любов към всичко – към човека, живота, морето, машините, завода, звездите, децата, дори и към престъпника убиец Зад романтичния й полет се таи великата сила на всеопрощението, Но тя е възможна единствено, когато крепне върху опазената, съхранената, ненакърнената и непредадена вяра. Вапцаровата вяра е като противоотрова на злото, разграждащо личността. Без нея не би оцеляло човешкото у човека, не би живяла любовта между хората.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

eighteen + 4 =