“Немили недраги ” – първа глава – Трансформиращ преразказ от името на Бръчков

Син на един богат свищовски търговец,аз зарязах тайно магазията на баща си,защото ми беше омръзнало сигурното и егоистично съществуване. Дори бях написал цяла патриотическа поема,но уви, забравил да взема пари за разноски. За щастие, когато пристигнах, на пристанището срещнах един хъш, който ме заведе в една кръчма. Нощта беше влажна и мрачна, а браилските улици пусти и притихнали. Студената и задушлива мъгла се беше спуснала и малкото минувачи навън бързаха да се приберат по домовете си. Всички лавки и магазинчета бяха затворили, но по стените им ясно раличавах надписи, като: Български лев, Филип Тотя, храбрий Български войвода, свободна България и други, оставени от родолюбивите българи по тези места.Но най-голям интерес ми направиха тютюнджийските лавки, на чиито стени бяха нарисувани различни рисунки. На първата имаше изобразен турчин с чалма на главата и с дълъг чибук в ръката. Под голямата картина имаше малък, издраскан с гвоздей надпис: Долу тираните!, засилващи усещането ми за силно българско присъствие. По-нататък на другата лавка, на чиято врата имаше подобно изображение, ги нямаше тия думи, но пък окото на турчина беше изчовъркано. Другият тютюнджия, явно по-духовит, беше нарисувал и един хъш със сабя, сякаш готов да съсече османина. В самата среда на тъмнината блещукаше слабата светлина на прозорчето на една кръчма с голям надпис “кръчма на знаменосеца!”. Въздухът вътре беше топъл и задушлив, сгъстен от цигарите и горенето на лампата. Първото нещо, което прикова вниманието ми беше едната стена на кръчмата, на която имаше литографически картини. Те представяха боевете на четата на Хаджи Димитър при Върбова, при Караисен и клетвата, която правят четниците на брега на Дунава. От тая картина, любопитството ми се премести на една по-нагоре, на която имаше изобразено едно село.Из това село излизаха селяни,а пред тях вървеше един стар турчин,с едно блюдо в ръцете.От другата страна се подаваха въоръжени четници в бели хайдушки дрехи,калпаци с лъвчета на тях.В средата вървеше един великан,който държеше знаме в ръцете си,на което пишеше “Свобода или смърт”.Отдолу с големи неправилни букви се разказваше съдържанието на тази героична картината, където беше изписано: “Да живее храбрият Странджа знаменосец”. Аз заедно с още петима души се бях настанил в дъното на кръчмата и слушах разгорещените разговори. Само аз не бях хъш от всички и стоях безучастен, смаян от историите, които чувах. Най-старият събеседниците ми беше най-снажен, дълголик, сух, жълт, с гъста черна брада, се беше изтегнал на стената и пушеше. Той гледаше внимателно, видимо заинтересован и от време на време кимаше утвърдително или сгърчваше челото си, на което личаха рани. Често прекъсваше говорещия хъш и викаше, кашляйки и изразявайки мнението си гръмогласно. Едрият висок мъж, с надупчено от шарката лице, с дълги сиви мустаци и с лукави дръзки очи, които разказваше, се казваше Македонски. До него стоеше турски друг едн момък, видимо около трийсете години, на когото казваха Хаджият. Лицето му беше сухо, жълтеникав.0о, завършващо с една остра брада. До Хаджият стоеше друг младеж с черно и набръчкано лице. Той гледаше внимателно Македонски и често плъзгаше ръка от устата към гърдите, сякаш гладеше космите на невидима брада. Казваха му Попчето. Аз гледах с благовения тия герой на България, но най-много бях впечатлен от Странджата, същият който беше изписан на литографическата картина на стената и който държеше тази будна кръчма. Той беше като великан и с всяка изречена дума засилваше страхопочитанието ми.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

one + five =