„На острова на Блажените” – Литературна мистификация от голяма класа

Пенчо Славейков е един от най-големите поети-класици на България. Като член на кръга „Мисъл”, в който членуват още д-р Кръстев, Петко Тодоров и Пейо Яворов, той се нарежда сред най-отявлените български творци. Едно от неговите най-оригинални произведения е „На Острова на Блажените. В тази книга най-ясно проличават усилията на поета да бъде дълбоко национален автор, домогнал се до висините на една общочовешка проблематика. Тази книга е една от първите в световната литература модерни мистификации, които имат за цел не да скрият автора, а да разкрият способностите му за превъплъщение зад маски, които читателя може да разкрие и разобличи. В тази книга са разбрабоитени широк кръг от художествени идеи – любовни, патриотични, сатиристични, философски, които са изразени посредством невероятния гений на Славейков и неговия талант за реалистични и силно влияещи на читателя образи. В произведенията си от книгата „На Острова на Блажените” Славейков отделя сериозно внимание на някои теми, една от тях е героично-патриотичната. Произведенията, които са на тази тематика са „Сто двадесет души”, „ Самоубиец” и „На Шипка”. В баладата „Сто двадест души” авторът възвръща в съзнанието на читателя една епоха изпълнена с героични дела и патриотични подвизи. Възторг и преклонение лъха от всяка строфа на творбата към героичното, самоотвержено дело на малцината герои. Славейков разкрива и романтичния образ на войводата – в словото му звучи патриотично въодушевление и революционния устрем, изпълнили сърцата на патриотите – борци. На революционния подем на бунтовницте поетът противопоставя жалката безпаметност на потомците, които забравят гроба на малцината герои. В другата творба от тази героично – патриотична тематика „Самоубиец” Славейков възстановява ситуацията от исторически период принуждаващ към героични действия. Творбата е вдъхновена от самоубийството на Ангел Кънчев, който за да не попадне в ръцете на поробителя се самоубива. Неговото деяние предизвиква множество противоречиви обществени настроения, които Славейков умело улавя и ги обособява като : Някой казва : „Той е луд!” „Свят е!” – други отговари. Авторът застава зад позицията на хората определящи героя като „свят”. Това е така поради желанието на Славейков да покаже ярката личност, човека, който жертва живота си в името на свободата си. Тази постъпка е по-геройска и житейски оправдана според автора. В произведението „На Шипка” личи характерната за героичните събиятия на върха Шипка, патетична възхвала. Славейков признава героичния порив на българите защитаващи свободата и незвисимостта си, защитаващи правото на децата им да живеят в една свободна и силна страна. Подобно на други български автори и Славейков изтъква силата на героичния дух на борците. Друга важна тема в Славейковия „На Острова на Блажените” е интимната. В творби като „Скрецо.Григ” и „Недовършен пейзаж” и „Скръб” най-ярко се забелязва интимността и чувствеността в творчеството на Славейков. В сонета „Скръб” откриваме едно от най-лиричните произведения на автора. В този сонет Славейков разкрива печалния край на надеждите си – „което чаках – мъртво го видях”. Но и в безнадеждието си той намира утеха и примирие, защото скръбта, която за други е нощ, се е превърнала за него в ден, в сладост, за да се стигне до емоционалния възклик : О, сладка скръб, едничка моя радост! Славейков обръща погледа си и към темаат за тираните – царе. В този план творбата „Секирата на истината” е най-сполучливата му сатира, приковаваща на позорния стълб на присмеха образа на владетелите-тирани, осквернители на народната чест и достойнство. Историята на творбата ни връща в Древен Египет, във време когато покойния цар издал приживе заповед за мълчание, за да потули недоволството на народа, е погребан в тишина до нарушаването й от един войн. Той възнегодува срещу тираните, които отнемат щастието и сковават творческите сили на народа, потъпкват най-хубавото, най-надеждното в държавата. Той намеква нашата действителност и предупреждава царя-чужденец, чужд не само по произход, но и по дух и интереси на българския народ. Секирата на истината, която се стоварва върху мъртвия египетски цар, е олицетворение на справедливия гняв на народа. Народът подтикнат и вдъхновен от думите на война се втурва и потъпква тялото на тирана. С това произведение Славейков отправя ярко предопреждение към царя – всяко потъпкване на интересите на народа води до закономерно и справедливо прогонване и унищожаване. В своята книга „На Острова на Блажените” Пенчо Славейков създава и някои биографични творби, това са „Жрец на живота”, „Баща ми в мен” и „Псалом на поета”. Всички те са с посочен автор Иво Доля, които всъщност представлява самия Славейков. В произведението „Жрец на живота” можем да открием типично Славейкови художествени черти. Тази поема е една от най-характерно философските творби на автора. В нея той определя своята творческа мисия като мисия на опрощаването – поетът е първожрец на живота и е определен от съдбата да дарява прошка. В другата творба „Баща ми в мен” можем също да открием типични черти на Славейковото изображение. В цялостен план тази творба за пореден път Пенчо Славейков се изразява с почит и уважение към баща си Петко Рачов Славейков. Макар да не е възпитан в типично патриархален стил, Пенчо изпитва дълбоко преклонение и уважение към личността на баща си, което той засвидетелства в цялото си творчество, както и в този очерк на Иво Доля. Славейков разглежда и философката тема за смъртта в тези свой биографични творби. Характерна в този стил е поемата „Псалом на поета”. Тя е обръщение към неговата любима и засяга темата за смъртта на великия автор. Той вижда смъртта си не като социално, а като лично и индивидуално явление. Авторът изказва идеята си, че светлата, ярката личност не умира. Тя е вечна и ненарушима, но в това няма социалността на безсмъртието-саможертва, която Ботев вижда като единствена, това безсмъртие, за което говори Пенчо Славейков, е много по-философско и дълбоко. Той мечтае да намери покой във високите пространства, на хълма обграден от близки хора. За него обаче, една смърт-безсмъртие е възможна само и единствено когато живота е бил посветен на творчество и съзидание, а не на безсмислено, отдадено на удоволствия съществуване. За Славейков, смъртта на ярката личност, на твореца, е просто едно ново начало, една нова страница от безкрайната книга посветена на човешкото величие. Разглеждайки биографичните творби на Славейков поместени в „На Острова на Блажените” не можем да не споменем образа на Иво Доля като писател попаднал на този остров само за избрани. В стила на произведението си Славейков извайва образа на Иво Доля, поет роден в град Анварт. Всъщност този поет е самия Славейков, зад маската на измисления герой. Дори града Анварт се чете отзад напред като Трявна – родния град на Пенчо. Като цяло образа на Иво Доля пресъздава самия Славейков. Той е типичен поет – кандидат за безсмъртие. Велик и многослоен като самия Пенчо, Иво Доля редом с другите герои от „На Острова на Блажените” е на почетно място, той е богоизбран и посредством качествата си се издига до висоти над смъртното творчество. Книгата „На Острова на Блажените” подобно на други Славейкови творби показва невероятния гений и талант на поета. Той създава една уникална по своята многообразност книга, която е ненадминато доказателство за величието на творчеството му. Чрез самата идея за остров на безсмъртни богоизбрани, Славейков показва идеята си за висотата на поетичния дух. Според него всички велики творци и поети, всички велики и ярки личности, трябва да са именно такива – богоизбрани, безсмъртни в човешката памет, хора извисили се над злободневните проблеми на човечеството.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

7 + eighteen =