Надеждите в “Тихият пролетен дъжд” на Николай Лилиев

Николай Лилиев е романтик и поет на съвършенството. Светът, който той създава в своите стихове, е свят на доброта и изгряващи надежди, но също така и на конфликта между мечтата и реалността. В стихотворението “Тихият пролетен дъжд” е представено едно моментно впечатление, което описва богата гама от чувства. “Тихият пролетен дъжд” представя магията, която надеждата пробужда. Моментното впечатление от “Тихият пролетен дъжд” ражда надежда за щастие и хармония, която преминава през различни чувства като “сълзи, възторг и уплаха”, “пролетни приказки”, а накрая “изтлява” в тишината. В своето стихотворение Лилиев представя зараждането на надеждата в три различни етапа. В първата строфа е изразена изгряващата надежда. Звънът на дъжда над стряхата подсказва, че предстои нещо нежно и хубаво. С “тихия пролетен дъжд” изгряват нови надежди за щастие, хармония, спокойствие и душевен покой. Не- случайно Лилиев е избрал пролетта. Този сезон се асоцира с новото начало в природата. За лирическия герой природата е опора, чрез която той осъществява своя контакт със света. Дъждът и земята сякаш оживяват във втората строфа. “слуша земята и тръпне” като момиче, която изпитва трепета на първата любов. Образът на момчето е представен чрез дъжда, който “пролетни приказки шъпне”. Това е срещата между тихия, нежен дъжд и тръпнещата от предчувствие за щастие земя. Поетът не е споменал какви “пролетни приказки шъпне” дъждът, а ни е оставил сами да се потопим в своите представи за приказни светове, защото всеки носи своето видение за вълшебство и всеки сам е преживял необикновеното предчувствие за щастие. Още с първите стихове настроението в третата строфа странно контрастира със светлата нагласа от първите две. “В тихият пролетен дъжд сълзи, възторг и уплаха …”. Душата на лирическия герой е объркана и смутена. Антитезата “възторг и уплаха” сякаш крие смисъла на нещо близко, почти еднакво. Сълзите могат да бъдат разтълкувани по два начина- като сълзи от щастие или сълзи от покруса и тъга. Едновременно със светлината и щастието, в душата неусетно се е прокраднало и предчувствие за нещо, което неизбежно ще се случи- усещане за края на щастието и начало на тъга. “с тихия пролетен дъжд колко искрици изтляха!” Тихо угасват искриците на светлото чувство, затваря се кръгът от “надежди”, през “сълзи и възторг” до “уплаха”, че всичко хубаво е отлетяло. Душата не може да живее без надежда- пак ще бъда пролет, дъждът отново ще звънне и земята отново ще слуша неговия шепот и ще тръпне. Пак ще изгрее небесната дъга и … ще изтлеят искриците … И така, докато все още надеждата и любовта живеят вътре в нас. Любовта е най-светлият дар, дори когато сме самотни. В стихотворението “Тихият пролетен дъжд”, Николай Лилиев слива различни чувства, за да ни представи надеждите. Лирическият герой е смутен, но не и отчаян. Той търси своя духовен идеал и го намира в съвършенството, хармонията и красотата на природата.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

12 + six =