“Мъртви души” – Николай Василиевич Гогол

Николай Василевич Гогол е един от най-оригиналните и самобитни руски писатели. Той е единственият в руската литература, който създава школа. Не случайно са казани думите на Достоевски: „ Всички ние излязохме изпод ”Шинел” на Гогол ” , т. е. всички те са се учили от Гогол. Под влияние на Гогол се формира т. нар. „натурална школа”, от която излизат най-значителните руски писатели от втората половина на ХІХ в. – Некрасов, Тургенев, Островски, Достоевски и др. Ако Пушкин поставя началото на реализма в руската литература, то Гогол го утвърждава и го прави генерално направление още през 40-те години на века. Нещо повече – той задълбочава и разширява критическото и социалното начало у него. Не друг , а именно Гогол е основоположник на критическия реализъм като осъзнат художествен метод, като художествен подход за отразяване на социалните противоречия в руската действителност. Точно това е имал пред вид Чернишевски, когато е писал: „Отдавна не имало в света писател, който да е бил така важен за своя народ, както Гогол за Русия.” Със своето остро критическо перо той разкрива социалните недъзи на руското общество, неговата антинародна и антихуманна същност и поставя по такъв начин своето творческо дело в служба на революционното движение и човешкия прогрес. Гогол е роден на 20 март 1809 г. в помешчическо семейство. Детските и юношеските му години преминават в Украйна в с. Василевка, където се е намирало имението на неговите родители. Родителите му са били културни хора – с подчертани интереси към литературата и театъра. Те често са посещавали съседните по-богати имения, където възможностите за културни развлечения са били по-големи. Всичко това е оказало благотворно влияние върху бъдещите литературни интереси на Гогол. Голямо значение за идейно-творческото развитие на Гогол са имали годините, прекарани в Нежинската гимназия за висши науки от 1821 до 1828 г. Те съвпадат с големия национален подем, настъпил след победата над Наполеон, а също така и с декабристкото въстание и неговия разгром. От значение за формирането на Гогол като личност и творец е и неговият изключителен интерес към творчеството на Пушкин и Рилеев. Те са първите му учители в областта на литературата, които подхранват неговото въображение и го насочват към ученическите му поетически опити, намерили място в ръкописните училищни списания. Но трябва веднага да кажем, че по онова време като ученик Гогол е бил много далеч от мисълта да става писател – неговото внимание е било насочено изключително към подготовката му да стане добър и съвестен държавен чиновник. Той е искал да се посвети в служба на своето отечество, като му служи вярно и честно и внесе в съдопроизводство най-висша справедливост. Но макар в последствие да става чиновник в Петербург, а след това и преподавател по история в Патриотичния институт, не те му донасят славата на съдник на руската социална действителност, а литературата, която се превръща в негово призвание и съдба. Сборниците „Вечери на село близа до Диканка”, „Миргород” и „Арабески”, „Петербургски повести” и романът поема „Мъртви души” са най-значителните белетристични произведения на руската литература през 30-те и 40-те години. На това мнение са не само Белински и Чернишевски, но и съвременните руски учени. Поемата „Мъртви души” на Николай В. Гогол се счита за връх на художествените му постижения. Над нея той работи от 1835 до 1841 г. Завършена е в Рим, където писателят е живеел. Основната тема е животът и битът на господстващото съсловие – на руското помешателство, неговата нравствена и психическа деградация, неговото израждане и паразитизъм. Сюжетът на поемата е бил подарен на Гогол от Пушкин. За него той е бил цяло откритие. „Какъв огромен, какъв оригинален сюжет!” – пише Гогол на Жуковски през 1836 – „Каква разнообразна грамада! Цяла Русия ще се яви в него!”. Той е предугаждал славата и неприятностите, които то ще му донесе: „Огромно велико мое творение и няма да е скоро краят му – възкликва Гогол. – Ще въстанат срещу мене нови съсловия и най-различни господа; но какво да се прави! Моята съдба е да враждувам с моите земляци. Търпение!” Така действително става! Поемата „Мъртви души” не е случайно явление както за Гогол, така и за руската литература. Тя е била подготвена от предишното творчество на писателя – от сборниците „Миргород” (1835) и „Арабески” (1835), а също така и комедията „Ревизор”(1836). Произведението „Ревизор” е важно да се спомене, защото драматичният конфликт и действие наред с разгърнатото мащабно повествование са важен елемент в романовата структура. В този смисъл поемата на Гогол бележи постъпателно движение на руската литература към мащабните форми на отразяване на живота – една от които е романът. „Мъртви души” в структурно и жанрово отношение е едно особено, трудно поддаващо се на определение произведение. Не случайно и Гогол го е определял ту като повест, ту като поема, за да предпочете накрая последното. Самата структура на произведението по своята мащабност и всеобхватност ни напомня на романа. И то предимно на романа от първата половина на ХІХ в. В „Мъртви души”, подобно на „Евгений Онегин” и „Герой на нашето време”, е налице циклизацията на по-малките жанрови форми в роман. Произведението на Гогол се състои от отделни очерци за помешчиците, които са обединени или по-точно свързани от личността на главния герой – Чичиков, който минава през всички части на произведението. Социално-битовото описание заема твърде широко място в поемата на Гогол, но то не е единственото. Наред с него са и лиричните отстъпления, които придават особена тоналност на произведението и го доближават до поемата. В „Мъртви души” има една смяна от социално-битово повествование към „високо лирическо движение”, както се изразява самият автор. Ако едното поражда комизма, то другото поражда високата патетичност. Ако едното е свързано с критичното и сатиричното изображение на живота на помешчическа Русия, то другото – с народна и бъдеща Русия. Именно това своеобразие на художествената структура, стил и тоналност е дало основание на Гогол да нарече своето произведение „поема”. Съвременната литературна наука го определя като „роман поема”. В същност романът поема „Мъртви души” е една от най-мащабните и най-социално значимите произведения на руската литература от първата половина на ХІХ в. То може да се сравнява само с романа в стихове „Евгений Онегин” на Пушкин. Но докато вниманието на Пушкин е насочено към образа на прогресивния дворянин и неговия конфликт с обществото, това на Гогол фиксира съдбата на социалните слоеве в крепостническа Русия. Това променя не само съдържанието, но и структурата на романа поема на Гогол. Той не се интересува от „частните” съдби и отношения, а от общите. Затова и структурата на социално-психологическия роман се оказва тясна за неговия сюжет. Но затова пък структурата на социално-битовия и лиро-епическия роман поема му дава възможност да „покаже, макар и от една страна, цяла Русия”, както сам пише още в началото на работата над „Мъртви души”. Но тук той може да бъде коригиран, защото той показва Русия не от „една страна”, а от две страни – „мъртва” плюшкинова Русия, която е на повърхността на повествованието, и народна Русия, която е лирическия подтекст на поемата. Вследствие на това в романа поема на Гогол се сливат две художествени стихии – на сатирата и на лириката, т. е. на помешчическа Русия и на народна Русия. Това налага и контрастът като водещ художествен принцип в „Мъртви души”. Контрастират застоят, рутината и мъртвата атмосфера в помешчическите имения с вярата на писателя в бъдещето на неговата родина. Контрастират като индивидуалности и психика дори самите представители на крепостния слой. Самата композиционна схема – подреждането на очерците и въвеждането на героите, също е изградена върху контраста. По начало композицията на „Мъртви души” носи кръгов характер – там откъдето започва действието, там завършва, а именно в губернския град. В него Чичиков се запознава със собствениците на помешчически имения, за да предприеме своите визити в тях с цел закупуването на „мъртви души”. Именно редът на неговите посещения следва известна низходяща и контрастираща градация по отношение на героите помешчици. Започва се с Манилов и се завършва с Плюшкин, т. е. с този, в когото все пак има нещо човешко, за да се стигне до този, който е изгубил духовния си и физически образ на човек. По такъв начин чрез галерията от образи и помешчици авторът изгражда общата картина на крепостническа Русия. Първият помешчик, когото Чичиков посещава в имението му, е Манилов. „Чертите на лицето му – пише Гогол за него – не бяха лишени от приятност, ала в тази приятност сякаш беше притурена премного захар.” И действително той е твърде сладникав и сантиментален човек. За него всички хора са все „прелюбезни”, „най-достойни”, „извънредно приятни” и т. н. осем години от женитбата му, а продължава да се обръща към жена си с най-сантиментални обръщения. Много често и носи бонбончета и лешничета и й говори: „Зяпни, душке, да ти тура в устата това късченце.” Той е един празен фантазьор, който често си мечтае за неща, които никога няма да се реализират. Така например проектира да строи подземни входове под къщата, тунел и мост над езерото, от двете страни на който да има магазинчета, от които селяните да купуват разни продукти. От две години чете някаква книга и все на 14-а страница стои. Човек без воля и без каквато и да е инициатива. Така че добротата на Манилов не изкупва ни най-малко неговите отрицателни качества. За всеки случай той е една празна и вредна „персона”, която живее на гърба на селяните. В същност този паразитен живот го е направил такъв, какъвто Гогол ни го е представил. Коробочка е „една от ония бабички, дребни помешчички, които, според автора, вечно се оплакват от неплодородие и загуби… кътат малко по малко парици в платнени торбички, пъхнати из чекмеджетата на скриновете”. Тя е толкова ограничена, че не вижда по-далеч от носа си и светът свършва там, където свършва имението й. Чичиков много добре разбира колко е нейният умствен багаж, затова се държи с нея необичайно за самия него грубо и й говори „много по-свободно”, без да се „церемони”. Затова пък Ноздрев в много отношения контрастира както на бездейния и добродушен Манилов, така и на заседналата на една място Коробочка. Гогол пише, че хората от този тип са „бъбрици, гуляйджии, бабаити, лични хора ”. Те не са създадени да стоят на едно място – тяхното призвание е скандалът, побоят. Ноздрев се отличава с „неуморна живост и пъргавина на характера”. Той постоянно върши нещо – играе на карти, продава кучета и коне (не да печели, разбира се, а така, от любов към движението), влиза в скандални ситуации и т. н. Много често – пише Гогол – „се връща в къщи само с един бакенбард, и то доста оредял”. „Ноздрев беше един вид исторически човек – продължава мисълта си Гогол. – Дето имаше повече хора и биваше и той, не минаваше без история.” С това обаче не се приключва богато надарената натура на Ноздрев. Той е голям лъжец. Като сочи на Чичиков полето, Ноздрев казва: „А пък тука в това поле има … има толкова много зайци, че земята се не види от тях: аз сам улових с ръце един за задните крака. — Ба, заек не можеш уловиш с ръка – забелязва зет му. — Ама на, че улових…” – не се дава Ноздрев. Може би празнотата на Ноздрев, неговите „духовни” интереси най-пълно са се отразили върху обстановката в кабинета му. В него няма книги, а пушки, рогове и други ловджийски принадлежности. Доколко нагъл и безцеремонен е Гоголовият герой, се вижда от това, че след като предлага на Чичиков да му продаде кон или куче и последният му отказва, той започва да го ругае. Заставен да играе на карти, защото в друг случай Ноздрев не желае да му продаде „мъртвите души”, Чичиков е принуден да се откаже поради шмекериите на домакина. Последствията за Чичиков биха били твърде неприятни, но го спасява капитанът изправник, пристигнал да арестува заради някакъв скандал Ноздрев. Не е трудно да се прецени колко е по-вреден в социално отношение като рожба на крепостническия строй е Ноздрев в сравнение с Манилов и Коробочка. Собакевич е друго явление – той е богат, сериозен и умен, но груб и мракобес. Авторът пише, че когато природата го е сътворявала, много не се е церемонила – ударила веднъж-дваж с брадвата и измайсторила главата, а след това със свредела направила и очите. Той прилича не на човек, а на мечка. И винаги настъпва с единия крак събеседника си. В Собакевич се налага не духовното, а животинското. Даже домът му се отличава със своята груба, но здрава изработка. Собакевич е практичен и хитър експлоататор. Всички според него са „мошеници и негодяи”. Той създава най-големи затруднения на Чичиков при изкупуването на „мъртви души”. И накрая Плюшкин – най-низката степен на човешко израждане и падение, докъдето е доведен представителят на крепостническия строй. Плюшкин е олицетворение на крайното скъперничество – прогонил е всичките, за да не го подяждат. Всичко, което селяните са изработили, той го прибира, без обаче да го оползотвори. След време то се разпада и самоунищожава. Скъперническата страст е унищожила у Плюшкин дори външния му човешки вид. „До едно от сградите – пише Гогол – Чичиков скоро забелязва някаква фигура, която почна да се кара на мужика, дошъл с талигата. Той дълго не можа да разпознае от какъв пол беше фигурата – селянка или селянин. Дрехата й беше съвсем неопределена, много прилична на женски халат, на главата и качулка, каквито носят слугините селянки; само гласът му се стори малко по-дебел, но като на жена… По закачените на пояса и ключове и по това, че тя гълчеше мужика с доста оскърбителни думи, Чичиков заключи, че тя сигурно е икономка.” Оказва се обаче, че не икономката, а господарят, т. е. самият Плюшкин. В този външен портрет се е изразила и цялата духовна, морална и психологическа същност на героя. Така че, според представителите на крепостниците помешчици, Гогол ни открива нито един светъл лъч, нито една „жива душа”, нито един перспективен образ. И точно в това е страшният извод, към който ни води авторът – стопаните на живота, ръководителите на крепостта Русия са „мъртвите души”. В по-особен ракурс е даден образът на Чичиков. Той е умен, съобразителен, външно възпитан, но нечестен търговец. Чичиков може да заблуди не само обществото, сред което се движи, но и читателя. В него има нещо неуловимо. Това го е отбелязвал и авторът: „В бричката седеше – пише той – един господин, не хубавец, но не и с лоша външност – нито много пълен, нито много тънък; можеше да се каже, че беше стар, ала не беше и твърде млад. ” Такъв е той и в живота – изплъзващ се от погледа. Но навярно Гогол добре е разбрал, че във външността и същността на Чичиков има нещо, което може да заблуди читателя, затова е дал и неговата биография. Чрез ретроспекция той ни връща към неговото минало и към детските му години.от малък той се възпитава на уважение към „копейката”. Като ученик умело използва глада на децата, за да им продава с надценка купените от него и скрити под чина кифли. По такъв начин отрано той се научава да печели и да се възползва от създалите се ситуации. Това по-късно му помага да се издигне, но и да се провали в живота, пак и да се издигне и т. н. закупуването на „мъртвите души” е една хитро скроена сделка, която е целяла заобикалянето на закона и придобиването на имение по втория начин. За това се е изисквало и съобразителност, и предприемчивост, които Чичиков е притежавал в достатъчно количество. Той действително контрастира като психика и поведение на помешчиците, но това не го прави положителен – напротив, той е далеч по-вреден и опасен в комбинациите си, защото е по-гъвкав и по-умен от тях. Чичиков е едно ново явление за крепостническа Русия, което се е зараждало в нейните недра. Още в началото споменава, че в поемата роман на Гогол неизменно присъства в подтекста и в лиричните отстъпления и народът. Той е в тази птица тройка, която лети напред и всички народи и дават път: „Не така ли, Русийо, и ти летиш като пламенна бързокрила тройка? Дим дими пътят под тебе, гърмят мостове, всичко изостава и остава назад! Спира се съзерцателят, поразен от това божие чудо… Ех, коне, коне – чудо коне!… Русийо, накъде летиш? Отговори! Не отговаря. Чудни звуци пръска звънчето…, лети покрай нея всичко по земята и загледани изкриво, отдръпват се и дават и път другите народи и държави.” По такъв начин на съвременна помешчическа Русия Гогол противопоставя бъдеща и народна Русия. Тя извиква неговото възхищение и любов! Своеобразието на Гоголовия реализъм, неговото художествено майсторство на белетрист, се е изразило преди всичко в умението му да заостря и окрупнява отрицателните страни на живота, да типизира социално значимите явления чрез художествения образ. За целта Гогол използва преди всичко хиперболата. Той съзнателно преувеличава някои отрицателни черти у своите герои, за да ги направи нарицателни. Така например Манилов е прекалено сладникав и мечтателен, Ноздрев – необикновен скандалджия, Плюшкин скъперник и т.н. По такъв начин, чрез изнасяне на преден план на уродливото у човека, Гогол разрушава нашата представа за господарите на живота, за техния морал и поведение. В същото време той свързва образа със среда, герой и общество, за да покаже, че те са рожба на един социален строй, който осакатява, духовно и психологически унищожава своите представители. И което е особено показателно и характерно за Гоголовия реализъм – това е, че на преден план в него излиза не изключителното в живота, а най-обикновеното и всекидневно негово проявление. Сякаш чрез „увеличително стъкло” Гогол подбира чертите на герой и среда, за да може чрез гротескно – хиперболичното им заостряне да ни разкрие отрицателните страни на крепостническата действителност. Гогол е изключителен майстор на външния портрет на героя. При изграждане на образа той винаги тръгва от него. Освен това Гогол умее да „опредметява”, да „овеществява” образа на героя, като за целта използва битовата среда и обстановка, сред която той живее. „ В един ъгъл на стаята на пода – пише Гогол – бе натрупана купчина от всички ония предмети, които бяха по-груби и недостойни да стоят на масите. Какво именно се намираше в тая купчина мъчно беше да се каже, защото прахът върху нея беше толкова изобилен, че ръцете на оня, който се допреше до нея, заприличваха на ръкавици; по-изпъкнало от другите неща стърчаха оттам счупено парче от дървена лопата и една вехта подметка на ботуш. По никакъв начин не би могло да се каже, че в тая стая живее живо същество, ако една стара, износена качулка, която стоеше на масата, не говореше за неговото пребиваване. Докато той разглеждаше цялата странна подредба, страничната врата се отвори и влезе същата оная икономка: икономката поне не бръсне брадата си, а тоя, напротив, я бръснеше и както изглеждаше, доста рядко, защото цялата му гуша с долната част на бузите приличаха на телено чесало, с каквото чешат конете.” Това е един характерен за Гогол способ за изграждане на образа. Гогол майсторски съчетава в своя художествен подход и стил няколко елемента – критическа и сатирическа острота, лек хумор и лирическа топлота. Според Гогол хуморът трябва да „озари живота през видимия за света смях и невидимите, незнайни за него сълзи”. Както се вижда, разглежда „смеха” като средство за лекуване на социалните недъзи. Следователно хумор и сатира при Гогол вървят заедно и са в неразривна връзка, докато лирическото начало им се противопоставя – то е израз на авторовия идеал. В Гоголовия хумор има тъга и размисъл за настоящето на народа, докато в лирическите отстъпления има вяра в светлото бъдеще на Русия. За разлика от Пушкиновата, Гоголовата проза не е така стегната – тя е по-разточителна на описания, на сравнения. Гогол е по-критичен що се отнася до обстановката, до битовата среда. Всичко това проличава от подробното описание на автора на „Мъртви души” върху домашната обстановка, в която живеят неговите герои.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

three × 3 =