Мъдрост в “Занемелите камбани”

„Той беше нисичък, здрав, с младежка светлина на очите, с приятно усмихнато лице, с посивяла брада, но под черната му калимявка се подаваха качури, бели като вечните преспи в планините. Мислите му пъплеха бавно, разклоняваха се, виеха се като лоза и се разпливаха гъсто…”. Така изглежда отец Сисой, разказвачът на легендите в „Под манастирската лоза”, за когото И.Панова твърди, че това е „един от най-хубавите портрети нарисувани от Елин Пелин”. Разказите в „Под манастирската лоза” Елин Пелин пише дълго време. Те се простират в рамките на четвърт век – от 1909г. До 1934г. – време, в което твърде много неща в обществения живот се променят. Едва ли това е причината за тяхната разнородност, но в своята цялост те носят едно особено жизнелюбие, нашенско, а е същността, „сладостта на битието”. Разказът „Занемелите камбани” е единственият написан през 1928г. – седем години преди него са написани четири разказа, шест години след него още четири,т.е в рамките на тринадесет години се появява само този разказ – твърде различен като цчлостно звучене, дори като вътрешна труктура – няма протест, няма веселие, няма язвителен хумот. Няма го и типичния пейзаж за Елин Пелин, само отделен щрих допълва картината, няма дори диалог. Елин Пелин обича звъна на камбаните. В неговите разкази те дават музиката на цялото, по звука на камбаните можем да отгатнем ставащото в душите на хората „Ветрената мелница”, „черковната камбана удари като в празник”, когато малкото момче от „Ангелинка” слиза от планинава, камбаните бият по различен начин. Затова и в началото на разказа е описан не манастира, а звука на „трите сладкогласни камбани”: „….техният меден ек се разнасяше от камбанарията звучен, сладък, тържествен, сякаш слизаше от небето, разстилаше се на широки вълни, падаше над селата, подемаше душите към бога и обръщаше очите към неговите селения – небесата”. Тези камбани бият сам два пъти в годината – на Успение Богородично – храмовия празник и на Великден, и техният първи удар се дава от ръката на игумена. Освен камбаните, в манастира се намира и чудотворната икона. Заради всичко това и заради вярата в душите си прииждар богомолците. Желанието на игумена е всичко за празника „да свети” – да бъде чисто „изправно”, лъснато. Светлината идва и от иконата, от златния ореол на главаа на чудотворната Света майка и лилавата копринена завеска, дарове от богат човек, особена радост на игумена. И едва тогава Елин Пелин ни описва черквата в манастира. Тя не носи блясъка на златото около иконата, нито славата на камбаните. Това е „черквичка” – „малка, ниска, стара черквица, градена кой знае в кои години, запомнила старите царе. Преживяла робството и благословила новото царство. „Една красива, особен впечатляваща картина се налага – „вътре вече бе влязъл вечерният мрак и се молеше пред запалените кандилва…”. Едва ли има по-силно въздействие от този момент, когато тъмнината коленичи пред иконите в мъждукащата светлина. В малката черква, зад стените на манастира, това е името на успокоението. В тази тишина се раждат въпросите за доброто и злото, за греха и надеждата. Затова и игуменът е учуден, когато вижда силуета на жена с дете пред светата икона. „Тя беше дрипава, мръсна, забрадена с нечиста кърпа, така че само очите й се показваха. Тя бе стъпила на плочите с боси, изцапани крака, които бяха отпечатали стъпките си по пода, и това ядоса повече чистия старец… Тя се молеше високо, с плач, и поднасяше пред стъпите на свеата майка своето болно дете… – „Тя” – три пъти повтореното местоимение, е за майката, коленичила пред иконата. Авторък не ни казва нейното име – тя е майка, която моли милост за детето си от божия майка, тя очаква думуте й да бъдат чути, защото съдържат най-святата човешка молба – „запази ми го и го спаси, майко Богородичке, едничко ми е”. Елин Пелин е намерил изключително поетични сравнения – „жената се навеждаше ниско, като дърво под силата на вятъра. Сълзите й капеха по студените плочи, както капеше восъкът от горящите свещи”. Това е най-силната драма, която се разиграва в черквата, сред падащия мрак и светлината на кандилата, „пред благите усмивки на светиите”. Една молеща се майка поднася „пред стъпите на Светата майка своето болно дете”, а малката игличка със синьо топченце на края е материализираната й благодарност. И в тихите думи „нямам нищо друго” съзираме не само нейната бедност и очаяние, а и желание за малък дар на Светата майка. Но калните петна по плочите, топчицата на игличката, която личи „като дървеница”, стоят срещу блясъка на празника, затова игуменът захвърля игличката, оправя завеската и навсякъде отново е чисто. Скъпата икона, малката игличка със синьо топче, камбаните са неразривно свързани, те не могат да съществуват самостоятелно. Четирикратната „поява” на иконата в разказа има разнообразно предназначение:тя е вещ и символ на вярата; иконата украсена със златен орел и копринена завеса е израз на голямата благодарност, иконата с грозната като дървеница топчица – тогава, когато е премахната разликата между богатият дар и бедняшката малка игличка – отново забодената игла от игумена вече не грози пищната завеса. Тогава настъпва чудото, чудото, което налага своето тържество чрез звука на пеещите камбани. Но преди това авторът е поставил твърде много въпроси: кое е доброто и кое зло, възможно ли е да съществува безпрепятствено доброто, без да има противодействие от злото? Трябва ли да се помага на доброто?

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

two × two =