Моята молитва – Христо Ботев

Най-общо казано , стихотворението “Моята молитва” обсъжда начина , по който е устроен светът , принципите и законите на неговата направа . Фигурата на Бога е използвана като название на онази сила , която е създала и вековно поддържа наредбите . И ето го проблема на творбата – как да се вярва и какво да се прави тогава , когато е съвсем очевидно , че световният закон е лицемерен , несправедлив и жесток? Поетът въвежда този проблем чрез жеста на отграничаването – не молитва към Бога ще “произнася” героят, а друга, свързана със собственото нравствено разтърсващо преживяване на света. Законът на света и отзивчивото сърце на личността се сблъскват в тази драматична творба. Самият Бог се превръща в проблем, той е снет от небесния престол на религиозната доверчивост. Речевият жест на отграничаването – “не ти…. а ти” – открива дебата за същността на Бога, за съучастието му в несправедливостите на света. Това е основният реторически ход, който предприема Ботев – той морализира позицията на Бога, прави от Бога страна, съучастник в световното зло. Оттук и рязко осъщественият поврат – трябва да се намерят нови измерения на Божието присъствие в света и човека. В основата на творбата стои един незададен пряко въпрос – можем ли да бъдем мълчаливи съучастници в несправедливостите на света въпреки опитите те да бъдат прикрити зад високи понятия и инстанции? Това е отново големият литературно – исторически сюжет за свободата, разбирана като справедливо устройство на света. Как по – конкретно е изграден конфликтът в творбата? Ако сблъсъкът е между закона и сърцето, то какви са техните аргументи? Богът “в небесата” е представен като пределна абстракция. Той е обект на ритуално почитане, но отдавна е своята специфично човешка съдържателност. Бог е създал мъжа и жената, но човека е оставил без своята грижа и закрила. Човекът в случая е една по- широка, нравствено ориентирана историческа конкретност. Ако трябва да приведем емоционалната наситеност на стиховете към някаква по- отчетлива яснота, ще кажем, че Бог е изоставил чедата си, изгонил ги е от райската градина и ги е захвърлил в изпитанията. Да припомним – “движението” на глаголите е от “оставил” към безгрижното и безотговорно “зарязал”. Нещо повече – Бог е превърнал тази несправедлива безотговорност в доктрина, в учение, препоръчващо търпението и послушанието. Ето този Бог, видян като душмански “идол”, отрицава творбата на Ботев. Истинският Бог , както казахме, е свързан със сърцето, това е богът на дълбокото емоционално съпричастие. Редом със сърцето е призован и разумът. Именно разумът е новият “Бог”, въздигнат високо в проектът на Просвещението. Разумът е истинският белег на човешкото и човещината, той е способен да дели доброто от злото и да отстоява каузата на справедливостта. Най- важното като внушение- този Бог на отзивчивото сърце и на разума защитник е способен отново да възроди човека и да преобрази света. Подобно на библейския Бог и той може да “вдъхне” у човека нови възможности, да разпали стихнали желания. Следователно конфликтът търси своето разрешение във възможността за преображение и възраждане – поривът за свобода е видян като основен импулс на човешките действия. Само тогава е кризисът , породен от раздвояването на молитвените жестове, ще бъде надмогнат – човечеството ще празнува големия празник на разума. Но както знаем, обозначената като “моя” молитва не свършва с възторзите на празника. Последните две строфи на творбата отново връщат изказа към личното. Героят вижда собствената си осмисленост единствено чрез общата участ. Пътят на онеправданите трябва да бъде жертвено споделен, да се отиде до края, до поредното героично намиране на гроба. Да припомним, че гробът не е само “последна спирка”, а е пределно доказателство. Той винаги е близката граница на живота, особено когато самотата и безделието на изгнанието дебнат и поразяват сърцето. Да се сбъдне молитвата, означава точно това – човекът да намери своето място в един грандиозен поврат на историята, който ще учреди нов закон на света. Стихотворението е интересно чрез начина, по който преосмисля един традиционен жанр като молитвата. Какво е характерно за традиционната религиозна молитва? Молитвата е форма на общуване с Бога, в която човекът потвърждава своята преданост и го призовава за застъпничество. Бог е висшата сила, централна фигура на мирозданието, която бди над човека, и той трябва с житейското си поведение и със словесното си смирение да измоли нейното благоразположение. Молитвата е знак за дълбочината на вярата, тя не търпи съмнения и колебания, а очаква пределна искреност и пълнота в отдаването. Молитвата е и приобщаване към Божието слово, разтърсващо преживяване на възможността да се проговаря на Бога с принципно немощния човешки език. Какво е характерно за стихотворната молитва, създадена от Ботев? Спазени са някои от основните формални белези на молитвата – съкровеното обръщение, изброяване не желанията и надеждите, молбата за помощ. Но тази молитвена структура е радикално преосмислена. Както вече казахме – Бог е ценностно раздвоен, неговата роля и самото му преживяване са превърнати в драматичен проблем. Срещу безприкословната вяра в безкрайната му справедливост и мощ е застанало съмнението, търсенето на алтернативи. В молитвеното слово човекът е заел по- различна позиция – не измолване, а борческа решителност има в нея. Като обобщение – човекът е напуснал традиционния религиозен светоглед и е заел историческата гледна точка с присъщата му воля да се отстояват принципите на справедливостта, с упование в модерната рационалност. Както виждаме, преобръщането на смисловите компоненти е преобърнало и самия жанр. Въпреки формалните си белези това е една светска, гражданска творба, ангажирана с каузата на социалната справедливост, а не с каузата на религиозната предопределеност. Активната позиция към съдбата на света, заявена в тази творба, е споделяна от много други творби в българската литература – стихотворни и белетристични. Яворов, Смирненски, Вапцаров са част от авторите на редица творби, създадени именно в този “ключ”. В тях каузата на личното и каузата на социалното са дълбоко, а много често и трагично, жертвено преплетени. С “Моята молитва” Христо Ботев дава отчетлива характеристика на позицията си на граждански мислител. Първата и много важна задача на тази творба е да се покаже истинското, а не фалшивото лице на света. В този смисъл молитвата става и изобличение, остър сарказъм. Втората задача е да се преразгледа мястото на “роба” в световната история, да се разруши удобната религиозна схема на търпението като спасение. Третата задача е да се покаже съдбата на света като лично дело на всеки човек. Никакъв върховен арбитър не решава за света, всеки човек търси своя отговор на загадките на света и на живота.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

18 + seven =