МОПАСАН И РОМАНЪТ МУ “БЕЛ АМИ”

Според повечето историци и изследвачи на развоя на френската литература през ХІХ век Ги дьо Мопасан не е успял да си осигури статут на оригинален писател със собствена естетическа програма. Макар че като безспорен майстор на късия разказ той е изучаван от учениците във френските лицеи и колежи, приносът на ревностния последовател на “изкуството на романа” на Гюстав Флобер и на натурализма на Емил Зола е рядко изследван от студентите-филолози във френските университети. Подходът на Мопасан при изследването на психологията на персонажа и стегнатият му повествователен стил при обрисуването на нравите на обществото са достатъчни свидетелства за изключителната му творческа съсредоточеност и повишената му чувствителност към драматичните обрати в съдбата на хората и в живота на обществото. В писателския му натюрел впечатляват трайният му интерес към конфликтите, които възникват в делничния живот, и към индивидите със свръхизострена чувствителност, умението му с няколко фрази да навлезе в характера и психологията на персонажа, дарбата му да бъде кратък и ясен като анализатор на нравите и влечението му към възпроизвеждане на деструктивните тенденции в социалния живот и подмолните инстинкти, които минират интелектуалните амбиции на хората. Ги дьо Мопасан е роден в замъка Мироменил, Нормандия – провинцията с живописна природа, в която протича щастливото му детство и безгрижно юношество. Като дете Ги проявява изострена чувствителност към природните стихии – бурните ветрове, проливните дъждове и развълнуваното море. Изкушените от психоанализата негови биографи отбелязват влечението му към водата, която, според тях, би трябвало да се възприема като символ на внасящата смут и тревога в душата на оформящия се мъж изкусителна женственост. Майка му, Лор Дьо Поатвен, е сестра на големия приятел на Флобер Алфред, който умира млад през 1848 година. Тя е високообразована и изтънчено чувствителна жена, която трудно понася любовните авантюри на грубоватия си съпруг. Стигнала до опасните предели на продължителното психическо изтощение, което предизвикват непрекъснатите му изневери тя го напуска през 1860 година. След като напуска мъжа си Лора се отдава на грижата да възпита достойно двамата си сина – по-големият Ги и по-малкия Ерве. Ги е записан в семинарията на градчето Ивто, от която е скоро изключен. Средното си образование завършва в най-реномирания лицей на Руан, където се сближава с Флобер, вече станал добронамерен приятел на семейство Мопасан. Юношеството на Ги дьо Мопасан е помрачено от развихрилото се из рода му психическо заболяване. На пристъпите на тежко умопомрачение се поддава първо обожаваната от него майка, която е обсебена от мисълта за самоубийство. След това пред атаките на бавно настъпващата фамилна болест отстъпва и братът Ерве, който умира на тридесет и три години. Много по-късно самият Ги, разяждан от сифилиса и от честите пристъпи на тежко умопомрачение, също изпада в трайна психическа депресия. Той се озовава обсаден от безсъници, от тревоги и халюцинации, за да се окаже в края на живота му скован от неизлечима парализа. Когато през 1870 година избухва Френско-пруската война Мопасан е вече студент в Париж, където следва без особено желание право. След като в родната си Нормандия често е наблюдавал импулсивната жестокост на някои селяни към домашните им животни, в столицата той се озовава свидетел на нечовешки злодейски изстъпления на пруските завоеватели. По-късно като утвърдил се писател той ще пренесе неоправданите жестокости, изнервящия страх и потресаващите кошмари на обсадната война, въздигнала в закон насилственото отмъщение, в разказите си “Дядо Милон” /P?re Milon/ и “Майка Соваж” /M?re sauvage/. Още като дете Мопасан се запознава отблизо с добродетелите и пороците на нормандските селяни, на дребните благородници и оеснафените провинциални буржоа, които по-късно пренася в разказите и романите си като създава от собствените си наблюдения редица колоритни типажи. Като начеващ писател той е привлечен от участта на обикновените французи /”малките хора”/ въвлечени неволно в потъпкващата националното им достойнство война. Тези “малки хора” се озовават в центъра на военните му разкази “Лоената топка” (Boule-de-Suif) и “Госпожица Фифи” /Mademoiselle Fifi/. След края на Френско-пруската война Мопасан се заема сам да осигурява съществуването си. В продължение на девет години той служи като дребен чиновник в Министерството на флотата, където опознава еснафската ограниченост на дългогодишните бюрократи с черни ръкавели и затъкнато зад ухото моливче. Той по-късно написва един сравнително обемист цикъл разкази, в които проследява дребнавите заяждания, смехотворните скъперничества и ожесточените омрази, които се развихрят в затворената, съсипана от рутинните задължения, чиновническа среда – “В семейството” (En famille) и “Една разходка” (Une promenade). На предизвикващия подтискаща скука чиновнически Париж на чиновниците Мопасан, според спомените му, противопоставя един друг град, който си има живописната река Сена, край чиито брегове човек може спокойно да помечтае (“Аз толкова обикнах тази река, защото ми се струва, че тя придаде смисъл на живота ми” – признава той). Младежът от Нормандия обичал да гребе по бавнотечащата река, стигал чак до Аржантьой, предградие на Париж, разположено сред полето, известно с живописните си пейзажи. По-късно тази привързаност към успокояващите необозрими водни ширини увлича Мопасан да преплава на параход няколко пъти Средиземно море – от Марсилия до Корсика, от Франция до Алжир, от Северна Африка до Сицилия. Вероятно интересът му към Северна Африка /Картаген, днес Тунис/ се ражда след като неговата майка, още когато бил малко момче, му прочита колоритния исторически роман “Саламбо” (1862) написан от семейния им приятел Флобер. Като студент, а по-късно чиновник в Париж Мопасан непрекъснато се самообразова. Той приема като свой учител утвърдилия се вече романист Флобер, който го завежда на сбирките, уреждани всеки вторник в дома на прославилия се поет-символист Стефан Маларме / известни в историята на френската литература като “Вторниците у Маларме”, бел.Г.Г./. Там Ги се запознава с руския писател Тургенев, влиза в групата на “писателите-натуралисти” около Зола, става близък приятел с известния поет от школата “Парнас” Юйсманс. Младият писател търси усърдно себе си, кръгът на интересите му непрекъснато се разширява – поезия, театър, публицистика, макар че опитът му да се изяви в областта на драмата се проваля напълно. Той пише отзиви за литературните събития за много тогавашни вестници /под псевдонима Ги дьо Валмон/, написва и няколко разказа под строгото наставничество на Флобер, който непрекъснато му прави забележки и изисква от него все повече усърдие в писателски занаят. Така протича живота на начеващия писател Мопасан преди появата на разказа му-шедьовър “Лоената топка”. Флобер разрешава на младия си приятел да публикува тази си творба в сборника на натуралистите “Медански вечери”, в който са включени още пет новели на Емил Зола, Анри Сеар, Леон Еник, Пол Алексис и Йорис-Карл Юйсманс. Успехът на разказа на Мопасан, в който се повествовава за една лека жена, в темперамента на която патриотизмът се е вписал като неизлечим инстинкт, е безспорен и достойният възпитаник на Флобер оттогава се посвещава на изтощителна литературно-творческа дейност. Обемистото творчество на Мопасан подсказва предположението, че през десетте години от живота му отдадени на литературата той е пишел най-малко по две страници на ден. Естествено неговите пътувания, любовните му авантюри и пристъпите на развиващото се психическо заболяване не са му позволявали да следва толкова стриктен делничен ритъм на писане. Въпреки всичко Мопасан е неотклонно следвал съвета на взискателния си наставник Флобер “Трябва да се работи, да се работи!” и е проявил изключителна интелектуална енергия в осъществяването на творческите си проекти. Твърди се, че е бил изключително прецизно организиращ работата си писател. Мопасан издъхва през 1893 година. През предходната година той, затънал в пълно умопомрачение, прави опит за самоубийство, след който отведнъж е обзет от странна просветление на съзнанието му. В едно от последните си писма писателят споделя: “Това е наближаващата смърт и аз съм луд.” Мопасан умира млад, на четиридесет и три години. След бляскавия успех на разказа му “Лоената топка”, както вече споменахме, Мопасан се посвещава всецяло на писателския занаят. В продължение на десет години той създава няколко стихотворения и театрални пиеси, повече от триста разкази и новели, шест романа, най-малко двеста хроники /разкази за действителни събития, в които са въведени фиктивни персонажи/ и много пътеписи… С творчеството си Мопасан ни подсказва, че повечето социални драми са породени от скритите дълбоко в човека, неподвластни на волята му тъмни сили – неосъзнатите влечения, неконтролираните импулси и непредвидимите инстинкти. И тъй като Мопасан е земен човек, той не допуска, че спасението ще дойде “отгоре”, от някакъв отвъден свят. За него небето е празно и не носи никакви надежди. Засилилото се влечение към фантастичното би могло да се обясни със зачестилите атаки на вродената му психическа болест. Задълбочават се кризите на униние и тревога у Ги, които са до голяма степен обусловени от бързо губещото сили, разяждано от развиващия се сифилис, тяло. В някои от късните разкази на Мопасан се проявява ужаса от самотата и затворените пространства. Дремещата вода започва да предизвиква у него зловещи предчувствия /може би в дълбочините лежат трупове/ (като например в новелата “По водата” /Sur l’eau/). Може би някои обцесии /натрапчиви мисли/ у Мопасан са породени от ранния му интерес към психическите разстройства. Умът му като че ли се изморява да осмисля външния, видимия свят и той като творец отдава предпочитание в късните си разкази на странните видения /фантазмите/. Писателят изоставя привичния му сурово реалистичен метод на изобразяване и в новия му стил на писане проникват мотивите за оскотяването на човешката природа, за загрубяването на душите на хората, за заложените у човека деструктивни инстинкти. Нова еволюция в повествователния му маниер е увлечението по отблъскващите чудовища и зловещата чудовищност – увлечение, което поражда някои ужасяващи фантазми в късните му творби. Предизвестието за смъртта, което се заселва в мрачния и унил свят на Мопасан, започва да се проявява и в творбите му през последните години на живота му /“Малката Рок” /La Petite Roque (1886) и ”Орла” /Horla (1887)/. Мопасан признава, че придобива знания за живота от двамата велики мислители на ХІХ век – Артур Шопенхауер и Хърбърт Спенсър. Той определя първия като “най-великият опустошител на бляновете, минал по земята”: “Шопенхауер – споделя той – бележи човечеството с печата на своето презрение и разочарование”. Изключително чувствителният юноша възприема като драматичен срив суровата дефиниция на Шопенхауер за любовта: “Любовта, тази животинска функция на звяра, тази уловка на природата, се е превърнала в ръцете на жената оръжие за невероятно господство.” У английския философ Спенсър френският писател цени преди всичко интуитивното му прозрение, че придобитото от човека знание за същността на заобикалящия го свят е винаги относително изчерпателно, т.е. неизбежно непълно. Наистина в трактата си “Първи принципи” Спенсър лансира обезкуражаващото допускане: “ Ако погледнем на науката като сфера, която постепенно се разширява, можем да твърдим, че с нарастването й се увеличават и допирните точки с неизвестното, което я заобикаля.” В биографичния роман на френския писател Арман Лану за Мопасан /Арман Лану, Мопасан, НК.С. 1985/ се твърди, че между него и Флобер съществуват много поразяващи сходства – душевни, физически, както и впечатляващи прилики в характерите, идеологията и естетическите им схващания. У тях са заложени една и съща нормандска устойчивост възникнала върху обща наследствена основа, една и съща слабост към майчинската нежност на домашните прислужници, една и съща безпределна любов към изкуството. Те се сближават благодарение на техния нихилизъм и антиклерикализъм, на ненавистта им към глупостта и презрението им към еснафите, на еднаквата им отдалеченост от прагматизма на користните буржоа. В писмо до приятелката си Каролин Команвил Мопасан изповяда след смъртта на Флобер: “Усещам най-остро болезнеността на живота, безплодието на всяко усилие, отвратителното еднообразие на всичко, което се случва и ни заобикаля, и духовното усамотение, в което живеем всички и от което не страдах толкова, когато можех да разговарям с него /Флобер/.” Не бива да се забравя, че под влияние на учителя си Флобер Мопасан за почва да се прекланя пред Красотата като единствената достойна за уважение богиня. Под негово въздействие съвестният ученик се научава да я открива и да я пресъздава чрез трогателно внушителни образи, ужасяващи или подхранващи фантазията ни. Това е може би единствената сила, която Мопасан противопоставя на тъмните влечения тласкащи човека към смъртта – любовта, чувственото желание, възхитата пред природата и всеотдайността на енергията вътре в нас. § § § Романът на Мопасан “Бел-ами” е публикуван в подлистника на парижкия вестник “Жил Блас” /Gil Blas/ през периода от 6 април до 30 май 1885 година. В отделен том той е издаден през същата година от издателя Авар / Havard/. По-късно в обръщението си “Към критиците на “Бел-ами” авторът споделя, че искал да “разкаже живота на един авантюрист” и тъй като проектът му изисквал по-голямо пространство, за да бъде разгърнат, тъй като трябвало да проследи една човешка участ и осъществяването й в една определена среда. Без да се придържа към предписанията на тогава властващия в романа натурализъм Мопасан все пак застава като разказвач в съответстващата на тогавашната литературна мода позиция. Той разполага персонажите си сред един свят, което е едновременно близък до реалността и да средата, в която пребивава самия автор. Арман Лану е убеден, че в романа си “Бел-ами” Мопасан включва своите преки наблюдения си върху социалния кръг на едрите предприемачи и върху средата на циничните и безскрупулни журналисти. Той представя в сатиричен план висшето общество, в чиито сфери единствената амбиция е бързото забогатяване без оглед на средствата, без съобразяване с изискванията на морала. Бившият офицер от Шести хусарски полк Жорж Дюроа, останал с дребни стотинки в джобовете, се шляе из парижките булеварди. Той среща стария си приятел от полка Форестие, който междувременно е станал редактор в политическия отдел на вестник “Ла ви франсез” / La vie fran?aise/. Поканен на вечеря от него Дюроа се озовава още същата вечер в дома му. Домакинът представя на приятеля си своя директор и жена му – “господин Валтер, депутат, финансист, човек на парите и сделките, евреин от Южна Франция, директор на вестник “Ла ви франсез”, и жена му, родена Базил-Равало, дъщеря на банкер”. Валтер предлага на Дюроа да работи във вестника му като репортер. “Вдъхновители и истински редактори на “Ла ви франсез” бяха половин дузина депутати, заинтересувани във всички спекулации, които предприемаше или поддържаше директорът – пояснява Мопасан. В Камарата ги наричаха “бандата на Валтер” и им завиждаха, защото с него и чрез него те печелеха пари. Политическият редактор Форестие беше само пионка в ръцете на всички тези делови хора, изпълнител на волята им. Те му подсказваха уводните статии, а той отиваше да ги пише винаги у дома си – “на спокойствие” както казваше.” Дюроа навлиза в журналистиката благодарение на помощта на Мадлен, съпругата на приятеля му-пионка Форестие. След като си осигурява постоянно място във вестника, той започва да се изявява като репортер. “За кратко време Дюроа стана забележителен репортьор, сигурен в сведенията си, хитър, бърз, ловък, истинско богатство за вестника, както казваше старият Валтер, който разбираше от редактори” – пише Мопасан. Постигнал първите успехи като журналист бившият хусар се втурва да удовлетворява мъжкото си самолюбие: “Докато служеше в гарнизона, Дюроа бе завоювал няколко войнишки победи, няколко лесни успеха, можеше да се похвали дори с приключения и във по-висшето общество:съблазни дъщерята на един бирник, която беше готова да захвърли всичко и да тръгне след него, и жената на един съдебен писар, която направи опит да се удави от отчаяние, задето я беше изоставил.” Така Мопасан се връща към миналото на своя “герой”. Много скоро Дюроа успява да покори една приятелка на семейство Форестие, очарователната госпожа дьо Марел. Нейната дъщеря измисля на самоуверения ухажьор красноречивото, заредено с ироничен подтекст, прозвище Бел-ами /Скъпият приятел/. То напълно отговаря на авантюристичните въжделения на парвенюто Дюроа: “Представяше си как някое изключително любовно приключение изведнъж осъществява мечтите му. Виждаше се оженен за дъщерята на някой банкер или знатен големец, която среща на улицата и пленява от пръв поглед…” С няколко фрази Мопасан резюмира самонадеяната “мъжка” философия на своя “герой”: “Впрочем Дюроа знаеше от опит, че всички жени – били те светски дами или посредствени актриси – изпитват към него особено влечение, някаква мигновено зараждаща се симпатия; но не познаваше жените, от които зависеше може би бъдещето му, затова губеше търпение като спънат кон.” Дюроа напредва бързо в журналистическата кариера като следва “практичните” напътствия на приятеля си Форестие: “Ще ти дам най-напред препоръчително писмо до началника на първи отдел на полицейската префектура,…който ще те свърже с някой от чиновниците…Главното е да се научиш как да измъкваш всичко от хората, при които те пращам…и да влизаш навсякъде въпреки затворените врати…” Ръководен от непоколебимата си мъжка самоувереност Дюроа успява да покори жената на приятеля си, Мадлен Форестие, която опознава благодарение на “любознателния” си колега Сен-Потен: “- О,, тя е опитна мошеничка, тази хитруша. Любовница е на един стар гуляйджия – Водрек, граф дьо Водрек, който й е дал зестра и я омъжил…” До предсмъртното ложе на издъхващия Форестие Дюроа сключва “договор за взаимопомощ” с освободилата се от илюзиите негова “съпруга”, която съвсем откровено го въвежда в “новия” светски морал: “Драги приятелю, за мене влюбеният мъж е заличен от числото на живите. Той се превръща в идиот, и то не просто идиот, но опасен идиот. С хората, които ме обичат като жена или твърдят, че са влюбени в мене, аз прекъсвам каквито и да било близки връзки, първо, защото ми досаждат, и после, защото се боя от тях като от бясно куче, което може да изпадне в криза. Така че аз ги поставям в морална карантина, докато им мине болестта. Не забравяйте това. Зная, че за вас любовта е само нещо като апетит, докато за мен тя, напротив, е един вид…един вид причастие на душите, в което мъжете не вярват. Вие държите на буквата, а аз – на духа…” Не след дълго Жорж Дюроа сключва “брак по сметка” с овдовялата Мадлен и благодарение на нея се посвещава всецяло на журналистиката и политиката. Той приема ново име Дю Роа дьо Кантел /Du Roy de Cantel/ и скоро става политически директор на вестник “Ла ви франсез”. Дюроа става влиятелна личност в редакцията и не след дълго спечелва доверието на господин Валтер, така че той започва го поддържа и покровителствува като “свой човек”: “Ла ви франсез” беше преди всичко вестник на парите, както шефът му беше човек на парите: с печата и с депутатския си мандат той си служеше като с лостове –обобщава Мопасан. Служеше си с добродушието си като с оръжие и открай време маневрираше под усмихнатата маска на добряк; за своите работи обаче, каквито и да бяха те, използуваше само хора, които сам бе открил, изпитал, подбрал – хора, които бе усетил, че са користолюбиви, дръзки и гъвкави. Дюроа, когото назначи за завеждащ на отдел “Хроника” му изглеждаше безценен момък. Изобретателната Мадлен подтиква “съпруга” си Дюроа да умножи визитите си в дома на Валтерови: “Посетете госпожа Валтер, която много ви цени, и се постарайте да й харесате. Там вашите комплименти ще бъдат тъкмо на място, макар че тя е почтена жена, разберете ме добре – съвсем почтена. О…там също няма надежда за плячка. Но ако се поставите добре, може да спечелите нещо по-хубаво.Зная, че сте на низша длъжност във вестника. Но не се бойте, те приемат всичките си редактори еднакво благосклонно. Идете у тях, послушайте ме.” Докато пресметливата кариеристка Мадлен плете интриги из “висшите среди” на политиците и финансистите, притворният ухажьор Бел-ами предприема обсадата на съпругата на своя покровител, госпожа Валтер, която не след дълго отстъпва пред инсценираното му “страстно” усърдие. Това завоевание му донася бързо преходно удовлетворение. Много скоро той отново е обзет от обичайното му отегчение. За да го задържи до себе си неговата любовница го посвещава в далаверите на съпруга си и дава възможност на своя възлюбен да осъществи “голям удар” /, т.е. изгодна сделка/ на Борсата. На прием у семейство Валтер Дюроа за сетен път става свидетел на задълбочаващия се морален упадък около него благодарение на песимистичните размисли на писателя Норбер дьо Варен, негов колега в редакцията на “Ла ви франсез”: “ – В царството на слепците еднооките са царе. Всички тези хора /гостите в приемния салон на семейство Валтер, бел. На Г.Г./, знаете ли са посредствени, защото умът им е зазидан между две стени – парите и политиката. Това, драги приятелю, са тъпаци, с които е невъзможно да разговаряш за нищо, за нищо от това, което ние обичаме. Умът им е затънал в тиня или по-точно в нечистотии, като Сена при Аниер.” Същият събеседник предупреждава мъдро Дюроа: “ – Винаги съм в лошо настроение, дете, а след няколко години и вие ще изпаднете в същото. Животът е хълм. Докато се изкачваш, гледаш върха и се чувстваш щастлив. Качването е бавно, но слизането – бързо. На вашата възраст човек се чувствува радостен. Надява се на толкова неща, които впрочем не се сбъдват никога. На моите години човек не чака нищо вече…освен смъртта.” Освободилият се от морални скрупули Жорж Дюроа бързо се замогва и успява да утвърди положението си във висшето общество като сръчно измъква от Мадлен половината от наследството Водрек /Vaudrec/. Обзет от неутолима алчност той мисли само как да се изравни по имотно състояние с господин Валтер и решава да завладее благоволението на по-малката му дъщеря Сюзан. Жорж Дюроа решава да скъса безцеремонно брачния си договор с Мадлен след като е станал свидетел на лишените й от всякакви илюзии размишления за брака: “За мен бракът не е верига, а съдружие. Аз смятам да бъда винаги свободна, съвършено свободна – в действията, в постъпките си, да излизам винаги, когато искам. Не бих могла да понасям нито контрол, нито ревност, нито разисквания върху поведението си. Разбира се, че ще поема задължението да не изложа името на мъжа си, когото бих взела за съпруг, никога да не го поставя в грозно или смешно положение. Но и този мъж ще трябва да се задължи да ме чувствува равна на себе си, съюзница, а не подчинена, не послушна и покорна съпруга. Зная, че схващанията ми не са като на всички хора, но съвсем нямам намерение да ги променям само заради това.” Дюроа успява да инсценира залавянето на Мадлен по време на една от обичайните й “тайни” любовни срещи с Министъра на външните работи, господин Ларош-Матиьо, и да я обяви за прелюбодейка. И тъй като Ларош-Матиьо се оказва протеже на господин Валтер, по ирония на съдбата Дюроа става господар на доскорошния си покровител. Така той спечелва насила неговата благосклонност и си осигурява ръката на дъщеря му. Бракът на Дюроа с дъщерята на влиятелния господин Валтер предвещава нови победи за неуморимия кариерист Бел-ами. В края на “Бел-ами” два жеста на Жорж Дюроа, проследени от писателя Мопасан, засвидетелстват по особено красноречив начин “апогея” в нравствената еволюция на журналиста-кариерист. При излизане от църквата, където е благословен брака му със Сюзан Валтер, погледът на “героя” се спира на неговата “тайна” любовница: “Изведнъж съзря госпожа дьо Марел и споменът за всичките целувки, които й бе дал и които тя му беше върнала, споменът за всичките им ласки, за нейните мили палавини, за звука на гласа й, за вкуса на устните й запали в кръвта му внезапно желание отново да я завладее. Тя беше хубава, елегантна, все със същия хлапашки вид и живи очи. Жорж помисли: “Каква чаровна любовница е все пак тя.” Малко по-късно мъжът, на чийто фрак “червенее като капка кръв лентичката на “Почетния легион”, отправя взор към “нови висини”: “После вдигна очи и видя там, оттатък площад Конкорд, Камарата на депутатите. И му се стори, че с един скок ще стигне от портала на църквата “Мадлена” до вратата на Бурбонския дворец.” /Старото име на двореца, в който се помещава френският парламент, бел. На Г.Г./ Още в началото на романа си Мопасан подсказва на читателите темата и мотивите, с разработването на които се ангажира като автор: бързото придобиване на състояние, постигането на обществен престиж чрез покоряването на предприемчиви и заможни жени, усвояването на деликатното изкуство на прелъстяването и т.н. Безцелно скитащият Жорж Дюроа обръща внимание на дребните монети, които му връщат, и се замисля за онези едри банкноти, които предполага, че са надиплени в джобовете на жилетките на преуспелите. По-късно самоувереният мъж си припомня за онези леко достъпни като леконравната Рашел жени, които някога е завладял “по хусарски”, и е обзет от неудържимото желание да притежава онези, които са по-красиви и притежават много повече пари от самия него. Той си дава сметка какво важно значение придобиват в процеса на ухажването гордостта на осанката, предизвикателството на изкусно извитите мустаци и играта с очите на впусналия се в любовната авантюра мъж. В разгръщащото се повествование на романа се налагат два ясно разграничени музикални ритъма – адажио-то /тържествено и бавно/ и алегро-то /ведро и забързано/. Те осигуряват своеобразната музикална атмосфера, в която се вписват трите етапа в кариерата на Бел-ами. Първият е разработен в темпото “адажио”. Като се съблюдава това темпо се проследява навлизането на безработния бивш офицер в една нова среда – редакцията на вестник “Ла ви франсез”. Там, проявявайки завидната си способност да се ориентира бързо, той доказва най-напред възможностите си като журналист, на който се плаща за написаните редове. Скоро след това Дюроа доказва, че може да работи като репортер, издига се до Водещ рубрика, а няколко седмици по-късно вече слага подписа си под няколко уводни статии. Междувременно той прониква успешно във висшите светски кръгове и става любовник на госпожа дьо Марел. Само шест месеца са необходими на амбициозния Бел-ами да завладее една нова професионална и социална среда. Ритъмът, който възприема разказвачът Мопасан при проследяването на втория етап в кариерата на Дюроа, е издържан в темпото “алегро”. Без да скъсва с госпожа дьо Марел, Бел-ами продължава дръзките си авантюри – сключва брак с първата си покровителка, госпожа Форестие, прелъстява добродетелната съпруга на директора си, госпожа Валтер, а след това неговата парвенюшка пресметливост му подсказва изгодата от брак с дъщеря й Сюзан. Дюроа подхожда към последното си завоевание със самочувствието на жънещ само победи ухажьор. Бракът му със Сюзан едновременно увеличава имотното му състояние и осигурява възхода му като общественик. Накрая влязъл в кръга на Европейската аристокрация /Gotha/ благодарение на брака си по сметка със Сюзан неуморимият парвеню Дюроа си осигурява всеобща почит. Той получава особено престижния във Франция Орден на Почетния легион. Кариеристът, който вече си е издействал чрез изкусна сделка титлата барон дю Роа дьо Кантел, в края на “Бел-ами” се превръща в победител, чийто бъдещ триумф не буди съмнение. Според френските коментатори на тази творба на Мопасан това е преди всичко роман-изобличение на кариеризма. Разобличава се както парвенющината на главния герой в него, така и завладяващата обществото треска за печалби и социален престиж, в което битува вярването, че светът принадлежи само на силните, че човек може да се издигне над другите само като ги покори с извънмерното си имане. В борбата за издигане във вече укрепналото гражданско общество са позволени всички средства. Най-важното в него се оказва материалното преуспяване. Писателят подсказва, че изграждането на кариера може да се започне с прелъстяването на имотни жени, но тези завоевания трябва да обслужват само на амбициите на човека. Той не трябва да дава нищо от себе си. Не по-малко удачен начин да се върви нагоре е разпространяването на новини и слухове, чрез които да се покорява жадната за сензации публика. Накратко, за да увеличи рентата си и да се издигне в политическите среди човек, според философията на Жорж Дюроа, трябва да изостави напълно моралните си скрупули. Героят на Мопасан споделя, че като се издигнеш до средата на политиците “се озоваваш сред декласирани и провалили се хора, от се излъчват депутатите”. Един френски коментатор твърди, че Бел-ами се вгражда в журналистическата гилдия така както стридата прилепва за скалата. Когато се налага да защити романа си от атаките на уязвената в честта й парижка преса, Мопасан споделя: «След като поисках да анализирам нравствената поквара, аз трябваше да я разположа в съответната й среда .» Към това признание на автора биха могли да се прибавят и думите, с които госпожа дьо Марел напада Дюроа: «Ти мамиш всички, ти експлоатираш всички, ти извличаш пари и удоволствия отвсякъде ». Това, което Бел-ами върши в сферата на личния си живот, вестник “Ла ви франсез” осъществява с много по-широк размах в сферата на общественото мнение. Когато разкрива на своя любовник механизма, по който се прави “удар на Борсата”, госпожа Валтер обяснява по свой начин разликата между различните социални и професионални групи. Тя твърди, че до разорение стигат най-често онези “дребни рентиери, които са вложили икономиите си в гарантирани от почитани и уважавани политически мъже и банкери държавни фондове”. В романите на Балзак, създадени през първата половина на ХІХ век, много често амбициите на един мъж се проектират в социална среда, в която хората са въвлечени в неистовата надпревара за власт и пари. Между епохата, в която възниква романната поредица “Човешката комедия”, и времето, чиято атмосфера възпроизвежда в романа си “Бел-ами” Мопасан, се случват много неща и много обществени нагласи се променят радикално. Панорамният поглед, с който Дюроа обхваща нравите на своето време, макар че не е отправен от височината, до която се издига в края на романа “Дядо Горио” амбициозният младеж Растиняк, отразява прехода от една общо взето романтическа концепция за света към една нова, характерна за края на века, амбиция – амбицията да се надене маската на деловитостта, зад която трупащата печалби гражданска класа изкусно прикрива хищническия си морал. Жорж Дюроа е наистина външно приятен, но всъщност безскрупулен и откровено аморален при преследването на личните си интереси, мъж, който се превръща в литературна персонификация на амбициозния двуличник. Този разглезен бонвиван разчита единствено на жените и залага на тях като главен коз, който безнаказано разиграва в иначе сложната житейска игра. Не без основание още в началото на романа “героят” му бива означен с ироничното прозвище “скъпият приятел”. Този “герой” на Мопасан би могъл да се възприеме и като обобщаващо въплъщение на невъздържаното сексуално желание, тъй като всичките му “интелектуални” усилия се свеждат до изкусната експлоатация на вроденото му силно инстинктивно влечение към красивите жени. Наистина в “Бел-ами” разказвачът Мопасан проявява особен интерес към “креватните” авантюри на протагониста в романа. Не случайно творбата за възхода на покорителя на женските сърца и тела завършва с фраза, в чийто финал се появява думата «lit» /“легло”, фр. /. Типичен пример, с който се илюстрира грубоватата интимна стратегия на Бел-ами, е описанието на обладаването на госпожа Валтер: “Той я целуваше буйно по шията, по очите, по устните, без тя да може да избяга от тия бесни ласки, то отблъсквайки го, бягайки от устата му, тя му връщаше целувките въпреки себе си. Изведнъж престана да се брани и победена, примирена, се остави да я съблече. Той свали една по една, сръчно и бързо, всички части на тоалета й с леките пръсти на камериерка. Тя изтръгна от ръцете му блузата си, за да скрие лицето си в нея, и остана права, съвсем бяла, сред струпаните в нозете й дрехи.” Чрез психологическия анализ на модната амбиция да се преуспее с цената на всичко в живота романът на Мопасан “Бел-ами” се превръща във впечатляващо правдиво свидетелство за деградацията, която минира социалните нрави във Франция в края на ХІХ век. Ключът за разчитането на заложените в него художествени послания може да се търси в естетическите пристрастия на романистите-натуралисти. Авторитетният френски литературен критик Албер Тибоде препоръчва Жорж Дюроа да се възприема като “единствения колоритен социален тип, който се ражда в школата на романистите от Медан” /Където е имението на основателя на школата Емил Зола, бел.Г.Г./ Това е типът на авантюриста, родил се в лоното на един нов свят, в който «изметта от простолюдието се издига се в политиката благодарение на всеобщото избирателно право». В този свят всички “удари”, които носят финансов успех, са разрешени. Съвременният френски критик Жан-Луи Бори обобщава много по-кратко и остроумно участта на кариериста в зората на Третата република: «Тогава човекът се издигал нагоре като летял близо до земята». Сред коментаторите на творбата на Мопасан се налага мнението, че “Бел-ами” е роман не за изгубените илюзии, а за спечелените облози. Въпреки това, независимо от финалния триумф на осъществилия всичките си проекти кариерист, тази творба предизвиква песимистични размисли, които често навестяват ума на Мопасан след запознанството му с философията на немския философ Шопенхауер. В нея се показват измамните илюзии, зад които цяла една епоха прикрива по трагикомичен начин духовната си нищета и емоционалната си непълноценност. Силно въздействащ знак за доминиращото лицемерие в социално-нравствената атмосфера на времето е съдбата на романтичната девойка Сюзан, чиято психическа нагласа някои коментатори охарактеризират с термина “боваризъм” /Термин, с който се назовава комплекса от емоционални и интелектуални нагласи на неизлечимо романтичната главна героиня, жена-изтънчен естет, в прочутия роман на Флобер “Мадам Бовари”, бел. На Г.Г./. Вероятно Мопасан е бил силно впечатлен от пленителния образ на Ема Бовари, който създава неговия любим Учител Флобер. Другото влияние върху творческото въображение на Мопасан идва без съмнение от “бащата” на френския реалистичен роман Оноре дьо Балзак. В романа си “Бел-ами” писателят Мопасан не успява да опише така всеобхватно както предшественика му Балзак извънмерната мощ на страстите и парите. Образът на преуспелия собственик на вестник господин Валтер не би могъл да се сравнява с покоряващата мощ на образа на барон дьо Нюсенжен при Балзак. Нито пък образът на Жорж Дюроа би могъл да издържи съпоставката с героя на “Дядо Горио” Йожен дьо Растиняк. Но въпреки това, романът “Бел-ами” си остава шедьовър, макар че един френски коментатор го дефинира образно като “шедьовър с нисък таван”. В крайна сметка това е творба пресъздава вълнуващо едно самоуверено и противоречиво гражданско общество, което не осъзнава, че с бързо еволюираща си нравствена поквара си се самоосъжда на смърт, така както бързо разпространяващата се по тялото му парализа осъжда на смърт твореца, който го е създал.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

19 − three =