МИТОЛОГИЧНАТА ОСНОВА НА ТРАГЕДИЯТА „АНТИГОНА”

Сред стигналите до нас произведения на Софокьл „Едип цар” и „Антигона” се считат за шедьоври. „Антигона” Софокьл създава като зрял драматург – повече от 25 години творческа дейност предшестват нейното появяване. Представена в 441 г. до н. е. (преди около 2500 години), тя до¬нася неувяхваща слава на своя творец. Като наг¬рада за необикновения успех на трагедията той получава военното звание стратег. По силата на традицията, Софокъл черпи мате¬риал за своите трагедии от богатия източник на древногръцката митология. За „Антигона” изпол¬зва тъй наречения Тивански цикъл. Тази епи-ческа поредица обхваща и разработва сюжети от една по-ранна епоха в сравнение с цикъла за Троянската война. Състои се от поемите „Едиподия”, „Тебаида” или „Тиваида”, „Епигони”. Това бил втори по големина кръг от гръцки героични предания и легенди, разпростра¬нен широко, както и троянският. Обхванатите в него предания били разработени в незапазени епи¬чески поеми. Те лежат в основата и на едни от най-известните трагедии на Есхил, Софокъл, Еврипид и други автори. Така „Едип цар” е изгра¬ден върху „Едиподия”, „Седемте срещу Тива” на Есхил – върху „Тебаида”. Сюжетът на „Едип в Колон”, който представлява продължение на „Едип цар”, е взет от преданието за смъртта на Едип в атинското предградие Колон – родно място на Софокъл. „Антигона” пък е непосредствено про¬дължение на събития, отразени в „Седемте сре-щу Тива”. Тя е разказ за новите трагически събития, разиграли се в дома на прокълнатите та-вански царе. Софокъл не получава от митовете напълно го¬тов материал. Иначе не би могло и да бъде. С как¬во ще заинтересува зрителите си, ако само повто¬ри онова, което е широко известно? Той използ¬ва заключените в циклическите поеми разкази, като ги разработва съобразно творческата си задача: спира се на някоя от многобройните версии на мита, подбира един от многото моменти в него, видоизменя фабулата, внася свои подробности, търси нова обстановка за събитията, влага съзвучни със своето време гледища и тенденции. Така например образите и на Антигона, и на Креон са известни от митовете, но там те са били очертани съвсем бегло и в по-друга светлина. Антигона от митовете е позната като нежна и любеща дъщеря на слепия Едип. В своята едноименна трагедия Софокъл е поставил пред нея друг дълг, което на-лага ново тълкуване на образа. В „Седемте срещу Тива” Креон не е споменат. Има свидетелство обаче, че Есхил развил с неговото участие траги¬чески сюжет в загубена трилогия, прославяща де¬мократична Атина. В нея се разказвало как Антигона била заловена от стража, когато погребвала Полиник в семейната гробница и е отведена при Креон. Той, временен представител на властта, спазвайки разпоредбата на съвета, въпреки родс¬твото с нея, я осъжда да бъде погребана жива на същото място. Но Херакъл се намесил и предот¬вратил това жестоко дело. Явно е, че и към образа на Креон Софокъл избира свой подход. А това значи, че писателят извежда на сцената съвсем нови, непознати за публиката, изваяни от самия него, герои. Създаването на тези образи писате¬лят дължи безспорно на интереса си към човешки¬те страсти. Като драматург, той е съзнавал и голя¬мата необходимост от напрегната обстановка в зрителната зала. Затова, боравейки със събития, познати от мита, подбира наситени с драматизъм моменти, които ще му дадат възможност да създа¬де нови драматични ситуации. В древногръцката трагедия и конкретно в „Анти¬гона” отминалите събития са тясно свързани с дра¬матичното действие и неговото развитие. В тях са корените на конфликта, които пораждат условията за сблъсъка, мотивират неговите двигатели. Те са част от биографията на героите, без която не бихме могли да си изясним тяхното поведение и драма¬тични преживявания. Тук са заложени психоло¬гическите, нравствените и философските пробле¬ми на творбата. Защото древногръцката митология не е само блестящ плод на една щедра фантазия, а преди всичко отношение към основни въпроси на битието – истина и лъжа, нужда и превратности, добро и зло, любов и омраза, престъпление и наказание… Това връщане назад в миналото Софокьл поднася в своята „Антигона” по белетрис¬тичен път чрез разказа на хора в пародия и някои реплики на Антигона и Исмена в пролога, на Креон в първи и втори епизод – т.е. на строго определе¬но място – в експозицията на произведението. Ретроспективен елемент той не вплита в действе¬ния диалог. Но големият творец се домогва и до чисто драматургични похвати при използването на това средство. В основата на сюжета той е вложил тайната на скрити взаимоотношения. И ни поставя пред задачата да дешифрираме биографията на ге¬роя по неговото поведение. Особените взаимоот¬ношения на Креон и Антигона в началото на твор-бата например веднага ни озадачават. И следвайки логиката на техните преживявания и постъпки, ние откриваме наличието на конфликта, стаен и замас¬киран някъде в миналото на героите. По такъв на¬чин то вече става част от самата драма. Нещо пове¬че дори. Изплуването в душата на героите на отми¬нали драматични изживявания придава на начал¬ния сблъсък особена острота и интензивност. А тях¬ната трагическа окраска предопределя трагическия характер и изход на конфликта. Ето защо, за да проникнем в смисловата и ху¬дожествена същност на трагедията „Антигона”, тряб¬ва да познаваме митологическата основа, върху която тя е изградена. „Седмоврата Тива” (наречена първоначално Кадмея), главен град на Беотия, е основан през микенската епоха (17-11 в. до н. е.). Създател, според мита, е Кадъм – внук на Посейдон, син на финикийския цар Агенор, брат на похитената от Зевс Европа, един от най-могъщите и най-не¬щастните царе на Гърция. След него властвали си¬нът му Полидор и неговият син Лабдак. Наследник на Лабдак бил Лай. Според един от митовете Лай се влюбил в Хризип – сина на царя на Пиза Пелопс и го отвлякъл в Тива, вследствие на което опозореният младеж се самоубил. Заради това му деяние зас¬тъпницата на нравствеността Хера проклела це¬лия род на Лай и пратила на Тива Сфинкса. Според друг мит ЛепоАс прокълнал Лай да загине от ръка¬та на собствения си син. След тази случка Лай се оженил за Йокаста, сестрата на Креон. Дълго вре-ме те нямали деца. Тогава Лай се обърнал към бог Аполон с молба за потомство. И неговата жрица в град Делфи Пития му предрекла, че ще му се роди син, който ще го убие. Ужасен, Лай решил да избегне такава участ, като сам умъртвил сина си. Той пробил ходилата на новороденото и на¬редил на един роб да го хвърли на зверовете в планината Китерон. Но робът се смилил над дете¬то и тайно го поверил на овчаря, когото срещнал да пасе стадо по склоновете й. Този овчар се оказал роб на коринтския цар Полиб и занесъл детето на бездетния си господар. Полиб го нап¬равил свой наследник и му дал името Едип пора¬ди стеклите му от раните крака. Когато Едип възмъжал, до него достигнала мъл¬вата, че е храненик. И той отишъл в храма на Аполон в Делфи да се допита за произхода и съдбата си. Прорицателката Пития му предала отговора на бога: ще стане убиец на баща си и ще има деца от майка си. Сега Едип на свой ред се опитва да избегне предопределението. Считайки Полиб за свой баща, решил да напусне дома си и да не се връща повече в Коринт. Но съдбата е непредотвратима. От Делфи Едип поел като бездомен скиталец по първия попаднал му път, който водел към Тива. На едно кръстовище в тясна клисура той срещнал ко¬лесницата на беловлас старец, чиито слуги грубо му наредили да се отстрани. В последвалото спреч¬кване се намесил и царственият им господар, кой¬то предизвикал Едип и бил убит от него – Едип продължил пътя си и се озовал пред портите на Тива. В града царяла тревога. Върху висока скала в подстъпите му господствало чудовището Сфинкс. А сред хората вече се носела вестта за убийството на Лай от един непознат. Сфинксът имал тяло на крилата лъвица и глава на девойка. По волята на боговете той трябвало да остане в Тива докато някой разреши загадката му, съставена от музите. Нея чудовището задавало на всеки минувач. Ако отговорът не бил верен, го поглъщало или хвърляло в дълбоката пропаст. Ни¬кой до този момент не се бил спасил от ноктестите му лапи. Затова временният управител на града Креон обявил, че онзи, който спаси Тива от кръ¬вожадния звяр, ще получи царството и ръката на овдовялата царица. Било ред на Едип да разреши гатанката: кое е това животно, което сутрин ходи на четири крака, по пладне – на два, а привечер има три крака. „Човекът” – отговорил уверено Едип. И чудовището се сгромолясало в дълбоката морска бездна. Тива била освободена. А Едип по¬лучил трона и съпругата на убития Лай. От този брак се родили две дъщери – Антигона и Исмена и двама сина- Полиник и Етеокъл. Дълги години царувал Едип в Тива спокойно и мъдро. Но Аполон изпратил на тиванците ново нещастие – страшен мор и глад настъпили за хора и животни. Над града на Кадъм надвиснала гибел, а боговете оставали глухи за молбите на жителите му. Тогава Едип изпратил брата на Йокаста Креон при оракулите в Делфи. Аполон повелявал уби¬ецът на Лай да бъде изгонен от Тива. Страдащ за своя народ и за своя град, Едип се заел на всяка цена да издири и накаже убиеца. Най-сетне слепи¬ят пророк Тирезий му открил страшната истина и още по-страшното бъдеще, което го очаква. В пър¬вия момент Едип помислил, че в стремежа си да завладее престола Креон използвал случая и подучил Тирезий да говори така. Но разказите на Йокасга, на роба, видял убийството на Лай, на вестоносеца, пристигнал да съобщи за смъртта на Полиб и оказал се оня пастир, който някога е за¬несъл като бебе Едип в дома на своя цар и най-после насила изтръгнатото признание от самия спасител на пеленачето изясняват всичко. Безмълвна в своята дълбока покруса, Йокаста се обесва в спалнята. А Едип избожда очите си над нейния труп с катарамите от дрехите й. Страхувайки се от гнева на боговете, тиванците решили да про¬гонят Едип от града. Полиник и Етеокъл не ги възпрели, защото били.съблазнени от престола му. И когато Едип напуснал Тива, те разделили властта с Креон. Едип тръгва по своят дълъг и мъчителен скиталчески път из чужбина, съпроводен от силната и ми¬лосърдна Антигона. Един ден те се озовават в атин¬ското предградие Колон, в горичката на Евменидите – богините на отмъщението. Като разбрал къде се намира, Едип осъзнал, че е настъпил последният му час. Аполон му бил предрекъл, че ще умре в една свещена горичка, посветена на велики богини и оня, който му даде подслон, ще бъде щедро възнаграден. Тук го намира любещата го Исмена, за да му донесе печалната вест, че Етеокъл обсебил властта и изгонил брат си от Тива. Полиник пък получил помощ от Аргос и сега настъпва срещу родния си град. Според делфийския гадател ще победи оня, на чиято страна застане Едип. Но Едип не иска да помогне на никого от синовете си, които са били така жестоки към него и толкова властолюбиви. Той ще стане покровител на Атина. Но пристига със своя отряд Креон, който сега управлява заедно с Етеокъл. Той пленява Исмена и Антигона и се опит¬ва да отведе насилствено Едип в Тива. Тогава се намесва могъщият цар на Атина, героят Тезей, като обещава на Едип подслон и защита. По негово ис¬кане жестокият и безцеремонен Креон връща дъще¬рите на Едип и се оттегля. Появява се Полиник, който дълбоко се разкайва за стореното на баща си зло и го моли да тръгне с войската му срещу Тива. Едип е непреклонен. Той проклина синовете си да паднат на бойното поле в братоубийствена схватка. Полиник се отправя към полесражението, въпреки молбите на Антигона да се откаже от войната и да се завърне в Аргос. Антигона, Исмена и Тезей съпро¬вождат Едип до мястото, където го очаква богът на смъртта Танатос. След като слепият Едип напуснал Тива, Полиник, Етеокъл и Креон започнали да се редуват по една година на трона. Това не се харесало на Етеокъл и той прогонил по-големия си брат Полиник от града. Полиник отишъл в Аргос, оженил се за дъщерята на цар Адраст Деипила и успял да издейства неговата военна помощ, за да си възвърне престола. Много известни герои се събрали за участие в похода, оглавен от Адраст. Седем именити вождове заста¬нали с войските си срещу седемте врати на Тива. Полиник обсадил последната, седмата врата. Отбранителите при всяка врата на крепостта също били водени от по един знаменит тивански герой. А защита на седмата врата, срещу която заел пози¬ция Полиник, поел Етеокъл. Преди началото на бит¬ката Тирезий обещал победа на тиванците, ако бъде пренесен в жертва Креоновият син Менойкей. Нау¬чил това, за да спаси родния град, младият Менойкей сам пробил гърди с меча си. Като се съобразявали с волята на боговете, бранителите на Тива си осигу¬рили тяхната защита. Но не и лесна победа. Тя кло¬няла ту на едната, ту на другата страна. Тогава било решено Етеокъл и Полиник да докажат в едноличен двубой правото си над таванския престол. Изгарящи от ненавист, те се хвърлили ярос¬тно един срещу друг. Всеки от тях разчитал на победа. Но Мойрите, неумолимите богини на съдбата, били отредили друго. Не забравили прок¬лятията на Пелопс, Лай и Едип и отмъстителките Евмениди. Случило се така, че двамата братя се сразили взаимно, издъхнали един върху друг, а смесе¬ната им кръв напоила родната земя. В пламналия отново бой загинала цялата аргоска войска. Тива била спасена. Нейните граждани погребали с по¬чести своите мъртви, но оставили без погребение Полиник и неговите войски, дошли от Аргос. Като научили за това съпругите и майките на аргоските герои, отишли начело с Адрас при цар Тезей в Атика с молба да се застъпи за тях и тиванците да им предадат телата на техните мъртви. В същото време Креон от своя страна изпратил при Тезей пратени¬ци с искането да изгони Адрас и аргоските жени, като им откаже помощ. Обиден и разгневен от та¬кова поведение, Тезей се отправил с войска към Тива, победил тиванците и ги заставил да предадат труповете на падналите. Само безжизненото тяло на Полиник останало да лежи на полето край град¬ските стени, защото той се проявил като враг на своята родина. Този момент е отправна точка на събитията, за¬легнали в „Антигона”. Но историята има и продъл¬жение, останало извън рамките на трагедията. Десет години след похода на седмината срещу Тива тех¬ните възмъжали синове решили да отмъстят за ба¬щите си и предприели ново настъпление срещу града. То станало известно като походът на епигоните (потомците). М боговете този път заели тяхна¬та страна. Начело на войската застанал силният и храбър Диомед. Посрещнал ги с ярост синът на Етеокъл – цар Лаодамант, но паднал убит. Посъветвани от Тирезий, изплашените тиванци на-пуснали тайно през нощта обсадения град, отпра¬вили се към Северна Тесалия и се заселили там. Прорицателят Тирезий издъхнал по пътя. Тива била разрушена и ограбена. Епигоните се завърнали в родината си. А Полиниковият син Терсандър възс¬тановил Тива и станал неин владетел.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

2 × four =