“Маска” – Яворов

Стихотворението „Маска” е едно от най-популярните Яворови стихотворения особено заради изключително екс¬пресивната характеристика на основната поетическа пози¬ция в цялото му творчество: … Свръхземните въпроси, които никой век не разреши, дълбаех ням… Но в същото време се оказва, че на него – така заредено с вътрешни проблеми и мотиви, определящи му ролята на представителна за цялото творчество на Яворов творба, ка¬то един компендиум на същностните за това творчество мо¬тиви, противоречия, психологически състояния и т. н. – не е оказвано нужното внимание от страна на анализаторите. Вниманието като че ли се съсредоточава повече върху кри-тиката на отделни образи с алогичен от гледна точка на правдоподобието характер, като: … И близко, до уши, чух tambourin; – ръката, що го носи, ме перна по лице с изкуствен лозов лист…, отколкото върху същността и характера на поетическата система, пък и на някои индивидуални особености на смис¬ловия свят на стихотворението, които правят възможни та¬кива „несъстоятелни” от позицията на житейската логика образи. Ето защо мисля, че е време да потърсим пътища към навлизането в света на това стихотворение и да разкри¬ем мястото му не само в творчеството на Яворов, а и в ця¬лата българска култура. Редовете, които следват, са само един частичен опит да се изпълни тази задача, най-вече по¬ради липса на място. По необходимост няма да бъдат засег¬нати въпросите на поетическия език, на взаимодействието на творбата с контекста й, както и въпросът за битуването й в историята на културата повече от осемдесет години. Иска ми се да поставя обаче основите на гледната точка, от която творбата може да бъде анализирана както в смислов, така и в структурен, рецептивен и културологичен план. Иска ми се да видя ситуацията на това стихотворение като проблем, който изразява нещо особено съществено за Яворовия ху¬дожествен свят, изразяващ механизма на възникване на онази необичайно силна драматична напрегнатост, така ха¬рактерна за Яворовите стихове. Този проблем, по моему, е проблемът за границата. Проблемът и понятието за граничната ситуация в све¬товната култура имат различен произход и основания във философски системи и културни състояния. В нашето лите¬ратурознание то получи популярност най-вече с книгата на М. М. Бахтин за поетиката на Достоевски, където пък беше обоснована най-вече върху нейната ницшеанска разновид¬ност преди всичко в романа „Престъпление и наказание”, но заедно с това се посочват и генетичните му връзки с дру¬ги културни ситуации и мотиви. В поезията на Яворов този проблем също има безспорно ницшеански произход, но за¬едно с това не можем да не забележим присъствието и на ня¬кои други елементи, каквито са, да речем, мотивът за мас¬ката, мотивът за карнавала, а така също и мотивът за диа¬лектиката естественост – изкуственост и същност – при-видност, които пък от своя страна се събират в един глоба¬лен екзистенциален проблем, какъвто е проблемът живот -смърт. Дори и от пръв поглед е ясно, че всички тези проти-вопоставяния и мотиви ни водят директно към проблема за граничната ситуация, за едно състояние между, което със¬тавлява и основата както на психологическата и емоционал¬на характеристика на преживяванията на лирическия герой, така и на особения драматизъм на смисловия свят на твор¬бата, която разсъждава именно върху проблема за човека, намиращ се на границата между две състояния на общест¬вото, между две култури, между два екзистенциални модуса и в края на краищата обуславяща трагичното му битие на границата между живота и смъртта. Проблемът за границата е възлов за късната лирика на Яворов, често срещан като мотив в програмните му стихо¬творения. Тук бих посочил само три случая. Единият – под¬чертаващ трагичното състояние на „безвъздушност” и лип¬са на опора в „Нирвана”, вторият – безкрайното съмнение в постижимостта на стремежите, в това, че търсенето въобще съществува или че може да бъде открито от човека: „И мо¬же би в безкрая гоня аз граница…” от „Песента на човека”. Но най-интересен е мотивът за границата в „Шепот наса¬ме” с образа на мухата, замръзнала върху стъклото на про¬зореца, ненамерила място нито в топлото утробно битие на привичното, ни пък в мразовитата необятност на духовните простори. Именно този мотив е и водещият в „Маска”. Тук обаче е разгледан във всичките му възможни аспекти, очер¬таващи проявленията на основната дилема живот – смърт, познание на живота- победа над смъртта. Още самото заглавие ни насочва към един противоречив и многозначен смислов мотив. Прякото значение означава названието на маскиран персонаж в карнавала – жената, която замисленият за свръхземните въпроси поет среща на пътя си. Ако ги видим в тяхното символично значение, две¬те фигури трябва да означават живота и смъртта. Впрочем и самото стихотворение твърди същото: Хей, смърт, дай на живота път! Но проблемът за маската остава между тях. Жената е же¬на – нещо живо и непосредствено, – но в същото време е и маска, т. е. привидност и роля. От своя страна съмненията на лирическия герой – дали неговите търсения в белия ки¬вот на тайните скрижали на живота няма да го доведат единствено до смъртта – поставят на свой ред съмнението дали неговата позиция не е също така роля, маска, зад която се крие неговата истинска същност, и нещо повече – разде¬ляща тази негова истинска същност от ролята, която се е за¬ел да играе? Маската и човекът, маската и жизнената пози¬ция, естеството и изкуството… Къде те се сближават и пок¬риват и къде се отдалечават? Въпроси тайнствени, въпроси съдбовни, неразрешими в творбата. Ненапразно в нея така нагъсто е въведен мотивът на драматическия сблъсък на диалектиката на естествеността, автентичността и непос¬редствеността, от една страна, и изкуствеността, абстракт-ността и резоньорството – от друга. И тези противоречия са разположени на най-различни равнища на художествения свят на стихотворението. Първоначално противопоставяне¬то върви по линията изкуственост за лирическия герой и естественост за жената. Ето как е изразена абстрактността, безцелността на неговото съществуване – „Безцелно,/ в пе¬чал, която нивга не заспа,/ се лутах аз”, „Мрътвея -/ ти ка¬за истината; рано в студ/ сърцето ми замръзва; мисъл тъм¬на/ коса на смърт размахва”, „ В безумен сън унесен ” и т. н. Докато нейното появяване е триумф на живота, на истин¬ността и непосредствеността: „Да разлива/ коса поток от злато аз видях/ въз хитра голота на свежо рамо”, „Странния парфюм/ на женска плът задави моя ум” и пр. Но постепен¬но така изразеното противопоставяне започва да се разко-лебава и дори да преминава в диаметрално противополож¬ни твърдения. Външно изкуственият абстрактен поет е обаче този, кой¬то изпитва автентичното страдание: „Млад – / на мла¬дост зноя не усетих”; „С ласка/ край мене, о живот благо¬ухан,/ защо не спреш? Сразителю желан/ на всяка смърт, що значи тая маска – !”. А в същото време носителката на естествения живот е цялата пронизана от изкуственост и привидност: „ръката, що го носи,/ ме перна по лице с из¬куствен лозов лист”, „като залутан слънчев лъч игрива,/ маскирана вакханка с волен смях/ напреде ми се мярна”; „И сетне – миг, разкършена снага/ изчезна в роя като блян “; „странния парфюм ” и т. н. Тясно свързан с мотива за маската и за противоречието между естествеността и изкуствеността, между живота и смъртта е мотивът за карнавала. Той е един от най-древни¬те, дълбоки и многостранни мотиви на човешката цивили¬зация. В традиционните общества именно празникът (кой¬то винаги носи карнавално-ритуален характер, доколкото в него именно маската е основният организиращ елемент) изпълнява ролята на средство за съотнасяне на човека, ог¬раничен в делника до непосредствените си нужди, до голе¬мите проблеми на живота – общността на хората, единство на човек и природа в цялостната хармония на космоса, ри¬туалното преживяване на жизнения цикъл, свързан с дъл¬боките закономерности на житейския кръговрат, моралните норми и т. н. Тоест фактически е това, за което размишлява и лирическият герой на стихотворението. От друга страна именно карнавалът е онова място и време, когато наложе¬ните в ежедневния свят роли и обществени прегради между хората, определени от тяхната съсловна, имотна, полова и пр. принадлежност, се нарушават. Всички хора застават равни един пред друг и образуват една идеална общност на базата на едно-единствено определение – човек. Получава се нещо много интересно – маскирането изважда човека от привичната му роля, която, бидейки всекидневна, всъщност не е и същностна за него като човек и същество в хармони¬ята на божествения космос, и го превръща в същински чо¬век, поставяйки го пред най-важните ценности на битието. Тази идеална общност, която хората образуват, не се плаши нито от смъртта, нито от времето, защото осъзнава себе си като един непрекъснато обновяващ се организъм, в който смъртта е бременна и раждаща. В този смисъл е напълно закономерно, че именно смъртта е централна маска на карнавала. Но тези символи на карнавала влизат в рязко противоречие с размислите на лирическия герой, който ве¬че не се чувства органична част от безкрайно живия орга-низъм на карнавала. Т. е. той живее в понятията на модер¬ния свят – самичък се мъчи да разреши свръхземните въп¬роси, които никой век не разреши. (Това не ни пречи обаче, ако го погледнем обективно на фона на карнавалното дей¬ствие, да го приемем за маската на смъртта и по такъв на¬чин веднага да го поставим в центъра на това действие.) Индивидуалната ценност и индивидуалното осъзнаване во¬дят след себе си и индивидуални решения на страха от смъртта и усещането на живота. С други думи, той наисти¬на се намира в дисонанс спрямо общата стихия на карна¬валния ритуал. Но някакъв дисонанс се чувства и в описанието на самия карнавал. Той като че ли не е това изключително съдбовно, макар и смешно действие. Пред нас вече не е идеалната общ¬ност на хората, а тълпа, която гъмжи из града. Празникът също така не е онова сериозно-весело приобщаване на чо¬века към тайните на вселената, а забава. И самият човек ве¬че не е органична частица от човешката общност, а пра¬шинка, загубена „сред оная забава на стохилядния град” -отчужден и самотен в своя съдбовен сблъсък между смърт¬та и живота. Карнавалът е загубил своята идеологическа стойност, маската вече не е опит за съпоставяне с божест веното, а привидност, забава, игра, т. е. нещо откъснато от съдбовността на въпросите, измъчващи героя. И в същото време парадоксалното е именно тук – в условията на тази празна забава той усеща нуждата да хвърли мост между по¬рива си да разкрие тайната на свръхземните въпроси и жи¬вота в неговата пълнота, неговата делничност, неговата ве-щественост. Карнавалът се е обърнал с главата надолу – от празник, който преодолява ограниченията на всекидневния свят, за да даде възможност на човека да постигне хоризон¬та на вселената, той става забава, която изтръгва човека от неговия абстрактен (вселенски) свят, за да му даде възмож¬ност да постигне естествеността на всекидневието. И това, което е най-важно – хармонията се представя не като при¬мирение на противоречията, а като сблъсък, който „никой век не разреши”, но от който сблъсък имаме нужда винаги, защото той единствен задава нашия истински човешки хо¬ризонт, стои в основата на нашия човешки свят. В този смисъл и позицията на лирическия герой, нами¬ращ се на крехката граница на всички тези противоречия, всъщност е изключително важна. Той трябва да послужи като мост, като свързващо звено между обикновения свят и света на божествения космос, той трябва да победи смъртта не по някакъв друг начин, а като я преживее безброй пъти. Обективната хармония на света, присъща на традиционни¬те общества, вече не съществува. Хармонията трябва да стане субективна, вътрешно преживяна. В този смисъл все¬ки от нас се намира постоянно на границата. Но поетът ка¬то древния Харон е винаги там, неговата задача е „да пос¬тави лупа пред сърцето си, за да го покаже на хората” – цен¬тралната маска в карнавала на живота.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

11 + 5 =