„Майце си” – Христо Ботев

„Майце си” е една от първите творби на Ботев и първото обнародвано негово стихотворение. Напечатано е в Славейковия вестник „Гайда” през 1867 година. По-късно се появява отново във вестник „Свобода” и в „Песни и стихотворения”. Стихотворението на Ботев в пределно съкровено. То разкрива драматичните душевни терзания на лирическия герой в порива му да проумее и да намери своето място в живота. Завръщането в патриархалния космос, приобщаването към неговите ценности е невъзможно за лирическия герой, но на него му липсва и нов ценностен ориентир, нов път, по който да поеме.

Заглавието на текста пряко насочва към неговата изповедност и въвежда образа на майката като адресат на лирическия монолог. Чрез риторичните въпроси в първия и втория куплет на стихотворението лирическият говорител, от една страна, разкрива своята обърканост и страдание, а от друга – невъзможността да открие причините, които ги пораждат. Сякаш е извършил най-тежките грехове за патриархалния човек. Бащино ли съм припил имане, Тебе ли покрих с дълбоки рани… Страшни са последствията за лирическия човек – той загива като растение, изтръгнато от корена си. Мотивът за „люто язвената”, „попарена” младост е доразвит в творбата. Далеч от „своето”, но неприобщен към „чуждото”, лирическият герой се намира в състояние на особена двойственост, която поражда страдание и терзание. Опитът да бъде като другите – „весел ме гледат мили другари” – е обречен на неуспех, „тлеенето” продължава. Средата на връстниците не носи на лирическия герой утеха, забрава и удовлетворение. Липсва му верен приятел, с когото да сподели своето страдание и който да го разбере и да му посочи изход. Затова майката е тази, която е единствено възможният адреса, пред когото лирическият субект да направи мъчителния си самоанализ: Освен тебе, мале, никого нямам, Ти си за мене любов и вяра; Но тука вече не се надявам Тебе да любя: сърце догаря… Оказва се, че ценностната дезориентация на младия човек обхваща и най-съкровеното.

Лирическият герой е самотен, неговата любов и вяра са насочени към майката, но надеждата те да го възродят, е обречена. А без надежда, вяра и любов „сърце догаря”, всички желания са погребани, липсват хоризонти пред младия човек. От една страна, той споделя своите най-съкровени чувства, а от друга – като че ли се наблюдава отстрани и регистрира „всеки етап” на загиващата, лишена от поривите си младост. Сякаш страданието дава на лирическия субект особена мъдрост да анализира състоянието си. Усеща се градацията в картината на загиващата младост. Тя е „поразена” от „противоположни” сили – слана и огън, жар и мраз. Душата и сърцето, вместилищесто на любовта, вярата, надеждата – са поразени от зноя и студа на чуждия свят, който заобикаля лирическия герой. В драмата му могат да се потърсят типични за романтизма мотиви – за чувствителната личност, която страда в своята самота, отделена от другите и неразбрана от тях, която се бунтува срещу несправедливия свят и посредствеността на другите. В Ботевата творба обаче се усеща особена интимност. Лирическият субект все още търси себе си, все още се надява да намери утеха в най-близкия си човек, макар да подозира, че това е невъзможно. За възрожденското съзнание образът на майката винаги е смислово свързан с образа на родината-майка. Така скръбната изповед на героя би могла да се тълкува и като обръщение към родината за завръщане и приобщаване към нея, макар че той е разбрал, че все още пред него няма ясен път. Ботевият лирически човек е лишен от възможността да намери някакъв смисъл в живота, да съзре емоционален изход от злочестината – затова неговите желания са „мъртви”. Гробът – врата към ниото, се изправя като последен „шанс” и изход за героя. Единствено смъртта може да заглуши противоречията в душата му, тя може да го „примири” със заобикалящия го враждебен свят, тя може да го „освободи” от вменените му грехове спрямо най-близките. Само чрез смъртта е възможно завръщането и приемането отново в патриархалния космос, на който лирическият герой се чувства чужд, за който той е странник и блуден син. Ботевата вариация обаче е по-различна – завръщането към най-близките е възможно само в смъртта и освен това – активната страна е не приемащата, а тази която се разкайва, която се завръща: Баща и сестра и братя мили Аз да прегърна искам без злоба, Пък тогаз нека измръзнат жили, Пък тогаз нека изгния в гриба. Така творбата за пореден път заявява своето послание: животът е преди всичко порив, желание за нещо, стремеж към някого, вяра в тяхната достижимост. Човекът, лишен от желания и мечтания, е пътник, запътил се към смъртта.

Стихотворението съдържа основни мотиви, които са доразвити в по-късните текстове на Ботев – за самотата, за диалога с другите, за смъртта, за смисъла на човешкия живот. Драматизмът и искреността на изповедта и днес правят читателя съпричастен към терзанията на лирическия герой.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

18 − 7 =