Майце си

Ботев е безсмъртният гений на българската възрожденска литература. В една от незабравимите му творби “Майце си” той акцентира върху връзката между индивидуалната личност и родовия свят, което отличава стихотворението от останалите му творби и му придава общочовешки и универсален смисъл. Стихотворението “Майце си” е обръщение на лирическия герой към най-скъпия човек в живота му – неговата майка. То е молба за прошка и желание за разкаяние. Образът на майката е въведен в самото начало, като героят се обръща към нея с въпрос, търсейки отчаяно обяснението на своето страдание. Като последна причина за своята болка той вижда напускането на бащиното огнище, отказването от патриархалното, близкото, за да тръгне сам по широкия свят. Майката е олицетворението на всичко онова, които героя смята за родно. Не случайно той се обръща точно към нея – тя е единствената опора в живота му. Освен тебе, мале, никого нямам, ти си за мене любов и вяра. Непосредствено с образа на майката се свързва и древния мотив за силата на майчината клетва. Неслучайно той е споменат още във втория ред на творбата: ти ли си мене три годин клела В майчината клетва героят вижда вероятната причина за своето страдание. Образът на майката изпъква още по-силно при застъпване мотивите за самотата и скитничеството. Отделяйки се от родното, героят е обречен да скита и среща “това що душа мрази”. Той е сам в душата си и това го връща към дома, макар да прикрива тази самота пред приятелите си: Весел ме гледат мили другаре, че с тях наедно и аз се смея. Самото нарицателно “скитник” създава асоциация за безцелност, безпомощност, които непосредствено се свързват със самота, с липса на упование, с липса на близък човек. А всичко това мъчи героя. Той таи емоциите си в себе си, няма да кого да се довери. Но те не знаят, че аз веч тлея, че мойта младост слава попари! В “Майце си” е отразен мотива за завръщането. В един миг героят е обзет от оптимизъм, от надежди и мечти отново да се върне у дома, да види майка си, баща си, сестрата и братята си. Това е заветната му мечта, защото той усеща, че вече не е възможно да постигне пълно щастие у дома отново. Миналите глаголни форми “мечтаях”, “усещах”, “желаях” подсещат да нещо отминало, необратимо. Но той вижда като единствена цел завръщането си у дома. Ненапразно той споменава прегръдката. Веднъж лирическият герой говори за майчините прегръдки и веднъж за желанието отново да прегърне останалите си близки. Но правят впечатление думите: в прегръдки твои мили да падна Глаголната форма “да падна” изобразява безпомощността, желанието да се потърси утеха в майчините прегръдки. Мотивът за прегръдката се свързва с мотива да разкаянието, за получаването на тъй дълго желаната прошка. Да падне в майчините прегръдки, да прегърне семейството си, за героят означава да достигне отново онази близост, която някога е загубил, защото се е отделил от патриархалното. Непосредствено след завръщането героят чертае представата за края. Той вижда своята смърт – вероятното наказание заради отделянето му от бащиното. Глаголните форми “съхне”, “вехне”, “тлея”, “догаря” свидетелстват за бавен, но сигурен край. Сякаш за момент проблясва пламък – пламъкът на надеждите на героя, който след миг отново угасва. Глаголите са подбрани и подредени в градация, докато в последната строфа окончателно е описана представата на героя за смъртта. За разлика от останалите творби на Ботев в “Майце си” смъртта не е опоетизирана, напротив – тя е грозна, отблъскваща, плашеща: пък тогаз нека измръзнат жили пък тогаз нека изгния в гроба Но повторението “пък тогаз нека” изобразява готовността на героя да приеме своята обреченост. Той не страда при мисълта за близкия край имайки пред вид факта, че отново би видял семейството си. Стихотворението “Майце си” е своеобразна творба, показваща силата на връзката между човека и родовия свят. Тя изобразява един завършен кръг, който започва с раждането, отделянето от патриархалното, скитничеството, завръщането отново в патриархалното и окончателния край – смъртта. 2.Първата публикувана Ботева творба е стихотворението “Майце си” – своеобразна изповед пред тази, която е дала живот и още по-важното – осмислила и изградила нравственост в него. Произведението носи белезите на песенното творчество, както и елементи от фолклора – специфични думи, мотиви и ритъм. Неслучайно книгата, в която е издадено, се нарича “Песни и стихотворения от Ботйова и Стамболова”. Думата песен е показателна в много аспекти. Чрез песни и предания майката оформя съзнанието на своето чедо, внушава му обич и почитание към ценностите, изиграли значима роля във времето на робството – сплотеност и любов към семейството, пламенен патриотизъм и жертвоготовност. Песента носи легенди, надежда и радост сред хората. Така е закърмен и Ботевият лирически герой в стихотворението “Майце си”. Творбата изгражда родовия свят на героя и на човека като цяло. Кръвната връзка е здрава и внушава сигурност, защото скиталецът винаги може да се върне при семейството си. Дори неразбран, отхвърлен и огорчен от околните, човек има упование в рода си, там той се чувства спокоен и обичан. В стихотворението “Майце си” Ботев майсторски разкрива този сигурен свят, изпълнен с любов и разбиране. Център на родовия свят за всеки човек е майката. Тя е утеха и сигурност за своите деца. Единствена подкрепя и успокоява тревогата на чедата си. Образът на майката в “Майце си” е изграден косвено, чрез думите на нейния син, борец за свобода. Родителката е единствения другар, пред който лирическият герой може да разкрие съкровените си мисли и да е сигурен, че ще получи съчувствие и подкрепа. Галеното обръщение “мале” напомня за фолклора, където на майката е отредена свещената мисия както за продължаване и опазване на рода, така и за неговото ценностно и нравствено извисяване. Жената дарява живот не само биологично, но и духовно. Тя изгражда личността и характера. Именно майчината любов е закрилата и упованието, от които човек черпи сила и енергия за своите дела. От друга страна това нежно обръщение показва конкретните чувства на лирическия герой към майката. Тя е единствената, която ще му помогне в трудния път, който е поел, път, осеян с разочарование и злочестия. Скиталецът знае, че рискът, на който се излага, причинява страдания на майката. Тя пее жално, защото осъзнава, че може да не види повече сина си. В същото време е готова да му даде подкрепа и смелост, за да продължи със започнатото. Освен тебе, мале, никого нямам Родителката осъзнава, че е единствената опора за детето си и въпреки болката и страданието, които раздират майчиното й сърце, тя е готова да понесе това и да влее у сина си сила – “ти си за мене любов и вяра”. Ролята на майката е трудна, заради нейната безмълвност и скрито страдание, което трябва да запази вътре в себе си, за да не натъжи и без това огорчения си син, откъснат и изолиран духовно от своите другари. Скиталецът-бунтовник намира у майка си сродна душа, с която да дочака светлото бъдеще, уви останало недостижимо. Той е любящ и добър син, отнася се с уважение към родителите си, в съзвучие с моралните правила, господстващи в българското семейство през робските години. Благодарение на стабилната и здравословна среда, лирическият герой е изградил ценностна система, в която любовта към род и родина са изведени на преден план. Бунтовникът е категоричен и праволинеен в поддържането на каузата за освобождаване от подтисничеството на турския тиранин. Тук се усещат чувствата и емоциите преживени от самия Ботев, който не остава безучастен към картината на робска България. Лирическият герой, поел пътя към смъртта в името на свободата е олицетворение на всички патриотично настроени българи, които са готови да рискуват живота си. Цената е висока – раздяла с близките, неизвестни премеждия, смърт – не всеки може да я плати. Но веднъж тръгнал по този път, лирическият герой няма как да се върне. Оттук идва и вината му пред майката – този център на родовия свят. Синът трудно понася майчиното страдание и болка. Единствено вината му пред неговата родителка помрачава ясния и предначертан път на бореца за свобода. Творбата се явява като своеобразна молба за прошка за последна изповед преди края. Всеки човек, тръгнал на труден и опасен път, се прощава първо с тези, които най-много цени и обича. Спокойствието в родовия свят дава душевен мир дори на търсещия и борещия се за по-добър живот. Скитничеството на сина е обвито в печал. То не носи нищо добро и среща само това “що душа мрази”. Търсещият дух на лирическия герой го води по опасни и трудни места. За жалост никъде не среща разбиране и единомислие. Трудно намира другари по съдба и оттам все по-тежко е за героя, който остава самотен и неразбран от приятелите си. Той носи в себе си други цели, мечти и копнежи, различна е ценностната му система, поставя националното и мащабното пред личното. Оттам идва и неговата самота. Тази духовна изолираност между него и иначе близките му другари, това външно и вътрешно различие (“весел ме гледат”; “що в душа тая”; “в какво вярвам”), както и светлото мечтано бъдеще в душата му (“щастие, слава”) показват вглъбения свят на бунтовника, устремен единствено към каузата. В това интимно, лично пространство специално място е отредено за семейството. Сбогуването с най-близките е съкровено изживяване за човек, тръгнал на смърт. Прегръдката за раздяла е последният физически контакт с любимите същества. Тази ласка е скъпоценна и оставя дълбоки следи в сърцето. Това е единствената останала жива мечта на измъчения и уморен скитник. Едва след този съкровен акт бунтовникът е готов на жертвоготовност. Повтореният в последните два стиха израз “пък тогаз нека” разкрива категоричността на човек, който вече няма какво да губи. След сбогуването с любимите хора, със своя родов свят, бунтовникът е спокоен за изпълнения синовен дълг и с нова увереност може да продължи своето дело. Стихотворението “Майце си” е показателно за ролята на родовия свят в живота на човека. И бедите, и несгодите са търпими, щом в сърцето стои споменът за най-милите същества. Бунтовникът страда за мъката, която причинява, но заедно с това е спокоен за бъдещето. Силата на кръвната връзка, на майчината прегръдка, на братската обич успокоява тревожната душа на търсещия човек. Важността на рода е изведена на първо място в творбата. “Майце си” е символ на семейството на духовната сила, която то притежава. Майката и бащата, братята и сестрите винаги остават верни и си помагат във всяко начинание. Родовият свят изгражда човека като достойна личност с ценностна система и уважение към традициите. Благодарение на него българинът се е изградил като носител на националните си белези, като пазител на българската духовност и история, като продължител на българската народност. 3Образът на родовия свят в стихотворението е изграден странично чрез мислите и чувствата на лирическия герой. Майката е единственото останало прибежище в жестокия свят, изпил силите на младия син, превърнал го в самотник и оставил неразбрани и неосъществени неговите копнежи и “желби”. Макар и излъчваща топлина и любов, майката не е способна да възвърне радостта и живота във вече посърналата душа на лирическия герой. Нейната прегръдка е просто последната спирка преди смъртта, катарзис и опрощаване на греховете. Майката е най-близкото същество за лирическия герой: “освен тебе, мале, никого нямам, ти си за мене любов и вяра” Тя го е родила – не само физически, но и духовно, и е обект на голяма любов от негова страна. “Много аз, мале, много мечтаях щастие, слава да видим двама” Мечтаел е да раздели тази благодат не с някой друг, а именно с майка си. В този момент пред нас се разкрива образът на един любящ син, предан и всеотдаен. Но той е напуснал семейството си, за да осъществи стремежите на неспокойния си дух. За тази своя постъпка едва ли съжалява, но все пак изпитва голяма доза вина за мъките, които е причинил на майка си: “Бащино ли съм пропил имане, тебе ли потрих с дълбоки рани…” От родителска гледна точка, скитничеството, на което е обречен героят, наистина може да бъде разглеждано като “пропиване на имане” и със сигурност причинява болка на любящата майка, напълно естествено тревожеща се за сина си. Ботевото лирическо превъплащение осъзнава дълбочината на раните, нанесени от него в родителската душа, и ги признава за единствена справедлива причина за неговите мъки. “Ти ли си, мале, тъй жално пела, ти ли си мене три годин клела, та скитник ходя злочестен азе и срещам това, що душа мрази?” Единствено майчината клетва е достатъчно силна, за да причини подобно нравствено и духовно страдание. И така, майката е не само съзидателна сила, но и потенциален носител на страшна разрушителна мощ. Но въпреки всичко, тя остава най-обичното същество за лиричния герой и когато, уморен и разбит от непрекъснатите срещи с “това, що душа мрази”, той изпитва желанието да излее пред някого душата си и избира майка си. “Една сал клета, една остана: в прегръдки твои мили да падна, та туй сърце младо, таз душа страдна да се оплачат тебе горкана…” “Майце си” е едно стихотворение-изповед. Майката-изповедник ще изслуша сина си, може би няма напълно да го разбере и да се съгласи с неговата гледна точка за света, но ще се опита да го утеши и да му вдъхне вяра. Лирическият герой се обръща към нея и с надеждата да получи прошка в нейната прегръдка. Отреждайки на майката ролята, обикновено изпълнявана от духовни лица, подчинени на църквата, поетът ни внушава идеята за нейната святост. Няма по-подходящ човек от майката, който да изпълнява тази роля и единствено нейната благословия и прошка даряват освобождение от светските мъки. Полученото внушение се подсилва и от начина, по който е въведен образът на майката. Тя не се появява пряко в стихотворението, не изрича нито дума, нито е описана външността й (нещо съвсем излишно в дадения случай, тъй като образът й е по-скоро обобщение, символ на майчинството). Ние чувстваме присъствието й като някаква сила, топла и уютна в своята широта. На такъв образ не са нужни физически, материални очертания. Останалите членове на семейството са споменати само мимолетно, те не носят силата на майчиния образ. Но от тях също се иска прошка: “Баща и сестра и братя мили аз да прегърна искам без злоба” Ключовите думи тук са “без злоба” – лирическият герой иска чрез прегръдката на близките хора да премине през катарзиса на обичта и, очистил се от всичко зло, да освободи измъчената си душа. Всички други желания са мъртви (“за вси желби приготви яма”) и погребани. Получил желаната прошка, лирическият герой също може да напусне този свят без да съжалява: “пък тогаз нека измръзнат жили, пък тогаз нека изгния в гроба!” Фаталността на ситуацията е обусловена от конфликта на сина с външния свят, както и на невъзможността да изрази свободно чувствата си поради липса на доверен приятел. “Весел ме гледат мили другаре, че с тях наедно и аз се смея; но те не знаят, че аз веч тлея, че мойта младост слана попари!” Лиричният герой не принадлежи на този свят на весели и непринудени усмивки. Неговата младост, способността му да се радва на живота “съхне и вехне люто язвена”. Но той не принадлежи и на родовия свят, който е прекалено тесен, макар и да носи в себе си частичка от него. Бездомен, не намиращ в света подходящо място за себе си, образът на сина в стихотворението “Майце си” носи романтическите черти на самотника, скитащ се и страдащ от неразбиране, далечен от традиционните модели на поведение. В него дори се прокрадва известна доза демоничност, изразяваща се в загубата на способността да обича: “но тука вече не се надявам тебе да любя: сърце догаря!” Но всъщност героят не престава да обича майка си. Посърнал под тежестта на душевното си бреме, той се връща в светилището на майчините прегръдки, но само за да потегли след това отново на път – този, водещ към смъртта. Стихотворението “Майце си” е една от първите творби на Христо Ботев. Отношението семейство-син е разкрито от гледна точка на духовното страдание, но и на обичта и неразривната връзка между майката и сина. Образът на дома и семейството ще приема и по-различни, понякога коренно противоположни форми, в следващите му стихотворения.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

5 × 2 =