Магнетичнита сила на любовта и красотата в “Шибил”

Цикалът ”Старопланински легенди” на Йордан Йовков представя индивидуалността, човекът като единица. Неговият вътрешен свят, ценностите, моралните закони. Отразява трудните времена по време на османското робство, които са сякаш изпитание за всеки един човек – да запази себе си, да преоткрие човешкото и да се бори с отрицателните си черти. ”Шибил” е първият разказ от този цикал. Една от основните теми е ”Пътят” – като избор, като граница, като възможност; преплитане на два пътя в един, а именно любовта , която притежава силата да обединява човешките животи. Красотата е индивидуалното качество, която също притежава огромна сила в Йовковите разкази. Заедно обединени – любовта и красотата , са една магнетична сила, която не предвещава нищо добро, дори трагичност. Мотото на разказа представя кулминацията в Йовковата творба: “Радка на порти стоеше, отдолу иде Мустафа…” . Мустафа е слязъл от планината, той се е променил и вече е нов човек. Той тръгва пречистен, след като оставя всички знаци на хайдушкото битие и вече не се обръща назад. Оръжието за него вече е ненужно, сякаш превърнало се в бреме – “тежка му се видя пушката”. Промяната му се дължи най-вече на чувствата, които той изпитва към Рада. Младото момиче таи в душата си същото и не би се разделила с Шибил за нищо на света. Любовта им е чиста, истинска, но и сляпа. Мустафа наистина е заслепен от своята голяма любов, той сякаш не подозира какво може да се случи – той е приел ”броеница от кехлибар” , подарък от бея. Този символичен подарък показва, че Мустафа се е примирил с властта, той вече не е в конфликт и не желае повече да бъде грешник и престъпник. Всичко е разменено – дори позициите на героите са разменени – Рада е ”горе”, Мустафа идва при нея ”отдолу” , тази промена опозиция подсказва и за техния обречен край, тъй като според патриархалните порядки жената не стои на по-горна позоция от мъжа. Героите не осъзнават в какво положение са, те са заслепени от магнетичнита сила на своята любов – ” Ще му пристана, ще избягам с него в планината! ”. Силата на любовта преобразява и Рада – тя потъпква законите на своята християнска общност в името на любовта. Шибил и Рада са паралелни образи – те са свободни хора, вътрешно независими от обществото. Тяхната любов няма бъдеще, защото героите не се вписват в установените порядки. Мустафа носи със себе си и ” стрък червен карамфил” – подарък от Рада. Символ на тяхната истинска любов, но и по-късно на ненужната смърт. Цветето е символ и на промяната, която е накарала Мустафа да се превърне от страшем хайдутин в красив юнак. Пространственот разграничение е преобърнато: Шибил е слязъл от ”високото” – планината в ”ниското” – селото. Той е напуснал дома си и е поел по нов път. Там ”долу” той е пременен с красиви дрехи: ” Дрехи от синьо брашовско сукно, сърма и злато” , което означава че е готов за новото начало, новия път, които иска да поеме. Красотата е неизменна част от Йовковите разкази. Това качество също притежава магнетична сила, защото променя хората и техните възгледи. Дори доскорошния враг, друговерецът – беят не може да отрече въздействието на мъжката сила и хубост, които се изправят пред него: ” Какъв юнак! Какъв хубавец!”. Красотата притежава такава сила, че дори би могла да спаси живота на Мустафа, ако не се намесват други фактори : ” …такъв човек не бива да умре!”. Но в един преломен момент всичко се променя и от кулминацията, разказвачът изведнъж ни пренасочва към развръзката на творбата. Велико Кехая се намесва и реално той решава съдбата на своята дъщеря и Мустафа. Чрез действието ” размахва червената кърпа” той извършва страшен грях срещу любовта, срещу дъщеря си и срещу себе си. Той не зачита чувствата на неговото собствено дете, постъпва егоистично, мислейки само за себе си и за ” …честта ми!” , което е позор за един баща, защото бащата трябва да бъде опора, а не пречка или бреме за живота на децата си. Затова разказвачът го наказва със страдание и съзнание за вина. Все пак няма по-страшно наказание от вината за смъртта на собственото дете. Паралелният родителски образ – майката на Шибил също ще страда, макар и да е обичала своето дете, тъй като тя не е успяла да научи и втълпи моралната ценностна система на детето си. Шибил осъзнава какво се случва, разбира че животът му е в опасност, той накъсва броеницата, която е подарък от бея, с което показва че е осъзнал колко е бил глупав и наивен, но ” карамфила не хвърли” , т.е. той и за миг не се замисля че Рада може да го е предала , защото и вярва и я обича истински и е готов да се пожертва за нея. Дори преди смъртта си Мустафа остава спокоен : ” кръстоса ръце на гърди и зачака” , ” Шибил се спря, страшен, хубав..(..)… Шибил не трепна. ”. Мустафа не се интересува от нищо друго, освен желанието да бъде с Рада. Развръзката на творбата- смъртта на Шибил и Рада е забавен чрез кратки изречения. Алитерацията ” прозорците зазвънтяха” и метафората ”къщите се залюляха” акцентира момента и сякаш го забавя. Действието е общо забавено с цел да се увеличи времето в което Шибил и Рада ще бъдат заедно живи – това са последните мигове от техния жизнен път и трябва да ги изживеят заедно, затова Рада прегръща Мустафа за последен път и заедно се свличат на земята. Смъртта осмисля тяхната любов, защото единствено в овъдното те могат да бъдат вечно заедно. По този начин техният край се преосмисля не като наказание, а по-скоро като награда. Но все пак те са наказани от разказвача заради своята смелост. Смелостта определено има цена. Шибил и Рада я заплащат заедно. И двамата са наказани, заради личния си избор, нарушаващ колективните норми и порядки. Но те остават заедно паметта на рода с магията на любовта, с красотата на младостта, родили легендата за пожеланото щастие в хармоничното единение на мъжкото и женското.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

19 + 11 =