Любов и смърт в поезията на Христо Ботев

Поезията на Христо Ботев е поезия на гения. Неговите двадесет и две стихотворения са ненадминати образци на българската лирика – вълнуващи, разтърсващи, „катарзисни” изповеди на една поетична душа. Борба, свобода, любов, смърт, патриотизъм и жертвоготовност – това са идейните координати на поетичната му образна система.

Геният винаги е краен – изтъкан от гранични, противоположни, но винаги силни и дълбоки чувства каквито са любовта и омразата. Но любовта и смъртта – тези на пръв поглед несъвместими категории съществуват в странно, но хармонично съжителство в Ботевите стихове. Ботевата обич е винаги страстна и всепроникваща. Тя се простира извън рамките на личното и интимното изживяване. Ботевият лирически герой, като художествена проекция на самия автор, изпитва обич не само към майка и любима , не само към „баща и братя рожденни”. Той изповядва искрена обич към родината, народа и родната земя. Милее за съдбата на отечеството. Искрено се възхищава пред подвига на борците за неговата свобода и сам копнее да поеме страшния, но „славен” път на борбата. Любовта към родината и свободата е върховен символ в поезията на Ботев. Ботевият лирически събект е органически и духовно свързан с родовия свят, със своя „край беден”, с легендите на родния фолклор. Той благоговее пред българската земя, възпява я в нейната мащабност и всеобхватност. Затуй му пее песента на Странджа баир гората, на Ирин Пирин тревата и меден им кавал приглася от Цариград до Сръбско … От Бяло море до Дунав – по румелийски полета… Но най-вълнуващ за него е образът на родния Балкан – люлка и закрилник на борците за свобода. По неговите върхове оставят кръвта си и костите си героите („Хаджи Димитър”, „На прощаване”), под своите сенки той пази хайдути и бунтовници („Хайдути”, „Пристнала”). В духа на народната песен Ботевият лирически герой се прекланя пред гората-закрилница, пред символите на българската земя, на българския непокорен дух и непримиримост с робството. Любовта към родината в поезията на Ботев не е абстрактно понятие. Тя намира своите конкретни превъплащения в поетичните образни на роден дом и „бащино огнище”, на близките на сърцето хора.

Най-близък на лирическия герой е образът на майката. Тя е тази, която му е дала живот, отгледала го е „със сърце мъжко, юнашко” и го е възпитала в борческа непримиримост. Неслучайно дебютното публикувано стихотворение на Ботев, което бележи началото на бляскавия му творчески път, е озаглавено „Майце си”. С майка лирическият герой споделя най-съкровените си болки, тревоги, въжделения. Единствено от нея бунтовникът ще поиска разбиране и прошка, когато тръгва по съдбоносния път на борбата. Ще я възпее с най-прочувствени строфи и в поемата „Хайдути”. За Ботевия лирически герой майката олицетворява не само раждането на живота и продължението на рода, тя е символ на вечната българска жизненост и памет, вечния извор на българския дух. Какви е деца раждала, раждала, ражда и сега българска майка юнашка… дори картината на бледуваната победа, на всенародното ликуване от спечелената свобода в „На прощаване”, не е пълна без присъствието на майката, която с радостни сълзи ще дочака прегръдката на „блудния син” в най-великия ден – деня на свободата.

Особено място в персонажната система на Ботевата лирика заемат образите на братята. Без да демонстрира по сантиемнтален начин чувствата си, мъжествено сдържан, Ботевият лирчески герой пази дълбоко в сърцето си обич и привързаност към тях. В своите „братя рожденни” той вижда не само близки хора, с които може да сподели болата и мъката от враждебния свят, от житейските неудачи и разочарования („Към брата си”). Братята са и своеобразни продължители на святото дело на свободата. В представите на поета именно те ще бъдат новото поколение борци, които ще отмъстят за смъртта на падналия юнак и ще въздадат заслужена мъст на поробителите. Към тях лирическият герой в „На прощаване” отправя своя завет, те са неговото упование и надежда за бъдещето: и дето срещнат душманин със куршум да го поздравят, а пък със сабя помилват…

Отношението към любимата жена, към „либето” е по-сложно и многопластово. Любовни мотиви могат да се срещнат в редица Ботеви творби – „Пристанала”, „Ний”, „Странник”. Програмно за любовните вълнения на поета е стихотворението „До моето първо либе”. Към стихията и вълшебствата на любовната омая лирическия герой изпитва противоречиви чувства. От една страна той искрено копнее за любимата, възхищава се на нейната младост и прелест, на неотразимата й красота и жизненост. Поетичният мотив за осъществяването на любовта и единението с любимата е силно застъпен в стихотворенията на Ботев. Ако се позовем на необходимия критически цитат „Пътят на бунтовника към заветния идела – правда и свобода”, се осветява от любовта му към „либе, мило, хубаво”. Но лирическият герой нееднократно подчертава, че сърцето му принадлежи не на любовта към жена, а на любовта към отечеството. Каузата на българската свобода е по-мила и съкровена от милувките на либето. Не любовните песни, а песните „на гората”, песните на бунта вълнуват истински сърцето му. Затова той поставя категоричното условие на любимата, че чувствата трябва да отстъпят пред необходимостите на времето. Единението между тях ще бъде възможно само ако и тя приеме в душата си благородния идеал на свободата. Тогава ще има моралното право да стане част от неговия живот. Ще се превърне в желаната и жадуваната жена, чиисто сълзи героят ще пресуши с целувка в най-светлия миг на победата. В противен случай, ако интимните чувства останат в малкия свят на личните изживявания, както в стихотворението „Странник”, любовнте терзания ще се принизят до „скотски” инстинкт на размножаване, до жалък, неприкрит егоизъм.

Друг съществен персонаж, обект на обич и привързаност за Ботеивия лирически субект, е образът на приятеля, на другаря по съдба, по убеждения, по житейска клауза. Стихотворението „Делба” е посветено на друг велик българин – Любен Каравелов. Суровата, но истинска мъжка дружба е дружба до смърт, защото ги обединява тяхната твърдост и преданост към идеала. Свързва ги по-силно и от кръвна връзка духовното им родство – тяхната морална устойчивост на трудностите в живота, вярата и готовността за саможертва. Но най-висшата и безкористна обич за лирическия герой е обичта към свободата. В тематично отношение възрожденската поезия върви към все по-очертаното противопоставяне робство-свобода. В идейно-художествения обхват на тези два символа се изгражда и основният кръг от образи в Ботевото творчество, като поетът прибавя и близкото по смисъл антонимно противопоставяне любов-омраза.

Идеята за робството, естествено, предизвиква най-напред асоциациите с роби, вериги, черни теглила. Важна художествено-организираща роля в системата на робството и омразата играе черният цвят, свързан в съзнанието на българина с представата за злото – „турска черна прокуда”, „баща и братя чернеят за мене”, „черни ми кърви в земята, в земята, майко, черната”, „черна робиня”, „черно бесило” и много други. Въобще с идеята за робството се свързват чувства на скърб, мъка, резигнация. Психологическата депресия създава усещане за погубване, за обезсмисляне на основните човешки ценности.

Идеята за свободата и любовта налага диаметрално противоположни особености на Ботевата образна система, главно в емоционален план и в самата символика на стиха. На мястото на резигнацията и мъката срещаме бодрия оптимизъм и въздоржената тоналност. В стихотворенията „На прощаване”, „Хаджи Димитър”, „Моята молитва”, „Борба” възторженото чувство и предусещането на решителната битка в името на свободата градира в апотеоз на подвига в името на тази свобода. За нея, за своя жизнен и поетически идеал лирическият герой е готов на всякакви жертви. Свободата е онзи възвишен идеа, за който саможертвата е висша еманация на човешкия дух, кулминационна точка на един човешки живот. Изборът на лирическия герой не може да бъде друг освен „Свобода или смърт юнашка”, „Хляб или свинец!”. Поетичните съзвучия между любова към родината и саможертвата в нейно име извеждат на преден план в Ботевата поетика проблема за смъртта и безсмъртието. Смъртта в поезията на Ботев е естетизирана. В „До моето първо либе” тя е представена в прекрасното отвъд като „мила усмивка”, а хладнят гроб – сладка почивка. Близък в своята фолклорна мистичност е и митологично-приказният образ на смъртта в баладата „Хаджи Димитър”. Самодивите и техните песни сякаш с тайнстовото на героичната смърт отварят вратата към светан на вечното, непреходното, безсмъртното. В „Делба” и „Моята молитва” смъртта е представена като върховен смисъл и заветна цел на живота: Подкрепи и мен ръката та кога въстане робът в редовете на борбата да си найда и аз гробът. Ботевият лирически герой надмогва страха от смъртта. Той предпочита смъртта на героя пред съществуването на скота. Смъртта е простата, вечна и достойна алтернатива на живот. Тя е копнеж, възможност за себеосъществяване, тя е единственият ключ към безсмърието в паметта на поколенията. Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира…

Само на едно място – в елегията „Обесването на Васил Левски”, смъртта е трагична, нежелана, покъртителна и невъзвратима. Нейният страшне образ присъства във всяка строфа – в плача майката-родина, в зловещия грак на гарвана и воя на глутниците псета и вълци. Стиховете разкриват тоталната пустота на света, който осиротява след смъртта на героя. Ужасът и скърбта градират до апокалиптични висоти. Гласът на майката-родина е „глас без помощ”, плачът е „плач без надежда”. Доминантни чувства в творбата са болката пред непоправимата загуба, траурът и скръбта. Ботев първи митологизира личността на Левски като българският Спасител, за да открои колосалните мащаби на неговата историческа фигура. Слял в думи и дела, самият Ботев поема по страшния, но славен път, за да се пожертва в името на свободата на родината си.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

fourteen + 8 =