ЛЮБОВТА СПАСЕНИЕ В СТИХОТВОРЕНИЕТО „ЩЕ БЪДЕШ В БЯЛО” ОТ ПЕЙО ЯВОРОВ

(1.) В началото на XX в. Пейо Яворов е сред най-четените и най-обсъжданите творци в тукашната културна среда. Принадле- жащ към кръга „Мисъл”, един от четиримата, свързали имената си с амбициозна програма за модернизиране и европеизиране на бъл- гарската духовна действителност, големият творец превръща и жи- вота си в специфичен естетически факт, взидан в сградата на наци- оналната култура, значещ и до днес по характерен начин за изкуше- ния от литературата сънародник. Може би и заради много коментираната лична драма на Яво- ров лирическите му текстове, интерпретиращи любовта, интимното преживяване, страстта, са сред най-популярните му произведения – в тях аудиторията разчита присъствието на автобиографичната споделителност, тълкува ги като документ на сложната (и посвоему зрелищна) съдба на художника. Поетът представя в стиховете си различни лица, различни ре- ализации на любовното чувство. То може да се разрази като особе- на хищност, като парадоксален в същността си порив по унищожа- ването на възжелания друг („Демон”), може да се тълкува като раз- криване на невъзможното в близостта („Сенки”), може да причиня- ва болка като от рана („Стон”). Любовното чувство за лирика Яворов може да се окаже и своеобразен „път за храма”, преживяване, отварящо душата към доброто, към способността за молитва и потребността от вяра. (2.) „Ще бъдеш в бяло” е творба, пресътворяваща именно то- зи потенциал на копнежния порив по другия, именно това лице на обичта. Като нагласа на сетивата, настроеност на духа, тип реакция спрямо собствената влюбеност стихотворението е в характерен „разговор” с „Две хубави очи”, „Пръстен с опал”, „Вълшебница”. За аза в творбата ,,любов” е името на позитивното начало в същес- твуването, тя е „наместник” на небесното в света на човеците. За говорещия в стиховете другият – въплъщение на чистотата и доб- рото, прегръдката, която слива с него, са шанс за спасение, за из- ход от болката, себеразрухата и невярата. Любовта в създаваната от думите реалност в края на краищата отключва демиургичната мощ на индивида – доколкото го вдъхновява да създава, да вдигне отново света из нищото, за да го дари на своята обич. В контекста на, общо взето, смрачената като усет за битието зряла Яворова ли- рика „Ще бъдеш в бяло” изговаря усилието на аза да превъзмогне задълбочаващата се резигнация, да открие път, извеждащ при деня и светлината. (3.) В произведението съжителстват две образни типологии – именно срещата между тях, взаимооглеждането им поражда смис- лите на поетическия текст. (а) „През” лирическите редове може да се реконструира бити- ето на аза, каквото е преди срещата с любовта. Ако гази среща, поз- наването на обичта е особеното пастояще-бъдеще на човека от про- изведението (граматическото време, в което текат стиховете, ги ре- шава като споделящи копнежа, мечтата, сбъднала се, но и все още с предстоящо осъществяване), миналото му (като мисловно чувст- вена нагласа) всъщност е негативът, обратното, другото на днешно- то. В „онова” времепространство, „там” и „тогава” говорещият в творбата очевидно е възприемал света като „прогнил от зло” (Аз мисля днес: света прогнил от зло не е, щом той е твоята родина), под- лагал е на съмнение всичко, пребивавал е в невярата и мъчителна- та тревожност {И ето усъмних се най-подир/ в невярата тревожна, ис- кам мир). Негова характерна екзистенциална територия са били среднощните тъмнини, мракът, в който духът се лута без посока (Веднъж ли съм се спъвал в съсипии,/ залутан из среднощни тъмнини?)’, индивидът е съществувал като сред руини, откривайки навсякъде разрухата, белезите на тлена, деградацията и смъртта. (б) Но всичко това е отместено, отменено от една поява – мо- же би по-скоро от появата на любовта като почти мистично прежи- вяване, като откровение, отколкото от появата на жената. (Между другото никъде в текста обичаното, съзерцавалото присъствие в бя- ло не е представено в граматически женски род – небесното, духов- но нематериалоното в това присъствие са толкова подчертани, че „знаците на пола” са силно приглушени в портрета на спасяващата). „Тя” е изцяло ангелически образ (Ще бъдеш в бяло – с вейка от масли- на/и като ангел в бяло облекло…), изтъкана е от лъчи, от светлина (И с вяра ще разкрия аз прегръдки,/ загледан в две залюбени очи./ И тих ще пия техните лъчи -/ще пия светлина, лечебни глътки). Ако нещо от тя- лото й се мярва в зрението на текста, то е максимално одухотворе- ното, максимално дееротизираното (… две залюбени очи). Към ангела в бяло азът в произведението се обръща не с плътско желание, а с вяра – религиозният тип преживяване характеризира срещата на чо- века от творбата с другото, с изключителното в любовта. (в) В не едно Яворово стихотворение световете на мъжа и на жената са абсолютно различни, с несъвместими, контрастни (като черното и бялото, като студените небеса и прашната земя) природи — заради това докосването, сливането им в едно е тълкувано като невъзможност. Във визираните произведения „тя” е низменното, пленът на материята, тялото без душа и стремежи, а „той” въпльща- ва порива по висоти, способността за полет, жаждите на вечно тър- сещия дух. Текст като „Ще бъдеш в бяло” е в особена позиция спря- мо припомнената група Яворови творби (става дума за „Не си ви- новна ти”, „Затмение”, „Чудовище”, ,,Проклятие”). От една страна, стихотворението се подчинява на трайната постова нагласа „мъжкото” и „женското” да се мислят като принад- лежащи на различни, „реципрочни” едни спрямо друг светове — кон- трастният принцип за представяне на лирическите персонажи в творбата е отново функционализиран. Но съдържателността на две- те специфични роли е сменена (друга е на фона на онази, приписва- на на „неговото” и „нейното” от по-горе изредените произведения). Чернотата, мракът, безизходицата са „неговото” обиталище, „тя” (или „то”, или „детето”) е ангел – пратеник на рая, на небесата, и обитава светлината, „тя” (или „то”, или „детето”) е самата надежда. Срещата с „нея” се оказва възможна – въпреки че е от вселе- на, „обратна” спрямо дадената на мъжа. Срещата с „нея” (действи- телна или поне толкова силно желана, че започва да се въплъщава в реалност, предстояща, сънувана или сбъдваща се) променя гене- рално битието на човека в текста. Скептикът, съмняващият се се усъмнява в самото съмнение; невярващият пожелава вярата, живе- ещият в тъмнина е готов да види съществуващото „при ярък ден”. Боязънта пред ужаса на битието, боязънта пред гледките на един свършен, мъртъв свят е надмогната: И нека съсипии се той окаже!/ (Веднъж ли съм се спъвал в съсипии,/ залутан из среднощни тъмнини?)/ Аз бих намерил и тогава даже/ обломки, от които да създам/ нов свят за двама ни, и свят, и храм. Мъжът в текста, вече виждащ себе си като единия от „двама ни”, е способен да сътвори – из руините на изгубеното – нова вселе- на в името на любовта си. Тя събужда в него творческа мощ и воля за живот, усет за самия себе си като за можещ и могъщ. Последният стих на творбата позволява на мисълта да обгледа омонимията меж- ду съществителното „свят” и прилагателното „свят”, да се поколебае дали поетът е изписвал на два пъти само едната дума, или е въвлякъл в стиха и двете. Така или иначе припомнената семантическа двойст- веност на „свят” всъщност припомня етимологически общото между „свят” — „светлина” – „свят(ост)”. Точно тази асоциативна серия, разгръщаща се с напредването на текста към финала му, кулминира в последната дума, която затваря произведението. „Храм” като по- нятие и набор от конотации побира в себе си и крайно синтетично изразява преживяването на аза от творбата – то е отворено към мо- литвеното притихване, към религиозния в природата си възторг пред чудото на възкресението, което обичта е предизвикала. (4.) „Ще бъдеш в бяло” (стихотворение физиономично за Яворовата интимна лирика) представя срещата между човека и обичта, между човека и собствената му влюбеност. Тази среща е способна да помири индивида с него самия и със света, да извика невярващия, нощния, скептика във вярата, светлината и уповани- ето. Понякога възприемащ интериорното си пространство като те- ритория на нестихваща битка между доброто и злото, азът в тези стихове вижда в любовта небесен пратеник, носещ мир на изтерза- ния дух, обещаващ тишина на уморения от ураганите вътре в себе си индивид. Жаждата за спасение, потребността от надежда, че то е постижимо — универсални човешки преживявания, диктуващи думи през всички времена и във всички земи, – говорят и в Яворовата творба „Ще бъдеш в бяло”.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

5 − five =