Любовта – радост и грях („Декамерон” на Бокачо)

В „Декамерон” Джовани Бокачо утвърждава една нова концепция за човека като съчетание от добро и лошо, от възвишени чувства и греховни дела, земен и жизнелюбив, способен да бъде в едно и също време господар на съдбата си и играчка в нейните ръце. Ренесансът е епохата, в която човекът влиза в сблъсък със закостенелия морален облик на средновековното общество за извоюване свободата на любовното чувство. Любовта е свято изкушение за плътта и греховна съблазан за духа. В „Декамерон” се открива контрастното лице на обществения морал. В него има много скрита, потисната страст, която е твърде земна и в своята греховност, и в своето естествено природно право на съществуване. Творбата на Бокачо утвърждава жизнелюбието, жизнерадостта, стремежа към любовта, която е една от най-големите радости и завоевания на суверенната личност. Любовта е основна ценност в повествованието. Неслучайно второто заглавие на книгата е „Принц Галеото”, чието име е станало нарицателно за посредник и всеотдаен помощник на влюбените. Това най-възвишено човешко чувство е в основата на всяка една новела, тя е двигателна сила на всяко едно действие на героите. Въпреки че се изявява в различни форми във всяка отделна история – братска, родителска, любов между двама влюбени или любов към живота – посланието на автора е ясно: любовта във всичките й форми е най-висша човешка ценност и няма причини да съществуват задръжки да се говори открито за нея и за всяко нейно проявление. Творбата започва с описание на страшна смъртоносна болест, завладяваща цяла Италия. Чумата, разлагаща икономически, социални и семейно-родствени връзки, води до липса на целомъдрие и непочитане на човешките и божествените закони. Тя е метафорично изображение на смъртта на старото време, на Средновековното общество. В тази ранноренесансова епоха човекът се освобождава от оковите на средновековното мислене и абсурдните ограничения по отношение на своята жизненост. В същото време обаче падането на старите задръжки и разкрепостяването не само на духа, но и на нравите, крие опасност от настъпването на хаос, анархия и морална деградация. Необходима е все пак някаква мярка, някаква сила, която да спре човека, ако той не осъзнае, че свободата освен всичко друго, означава и отговорност! Защото човек е господар на собствената си съдба, когато не върви срещу общочовешките ценности и зачита непреходната сила на доброто, когато хармонично съчетава лична свобода, отговорности и функции спрямо общността. Описанието на обстановката в импровизирания хуманистичен свят, в който протичат десетте дни на младата дружина, сама по себе си излъчва жизненост и оптимизъм. За разлика от чумавия свят, в който човешките и обществените закони се пренебрегват, в това прекрасно кътче цари съвършена духовна идилия. Всеки ден дружината избира лидер и всеки ден някой от групата разказва по една история, като се редуват разкази за съдбата, теми, свързани с любовта, после за разума и през последния, десети ден „дружината разсъждава за тези, които са проявили благородство и великодушие в любовните или в други дела”. Усещането за радост от живота се чувства почти във всяка от разказаните новели. Често героите в тях се отдават на телесни наслаждения, опитват се с хитрост да измамят някого, борят се с всевъзможни препятствия, поставени пред тях от съдбата, или, разчитайки на уменията си, получават това, което искат. В „Декамерон” се налага схващането, че любовта е добродетел, която не може да се забрани. Затова и в творбата най-често се разказва за страстта, която обзема с еднаква сила и мъже, и жени, дори и такива, които са дали клетва да служат на Бог и да бъдат целомъдрени. Тя ги кара да мислят непрекъснато за своите желания и да се стремят към тяхното осъществяване, като за разлика от средновековния човек, подчинен на всякакви забрани, използват всички възможни средства за достигане на целта. Бокачо описва и плътската любов, но никъде не присъстват вулгарни сцени и описания. Напротив, тя е пресъздадена като красиво и естествено последствие от романтичните чувства. Той се отнася към плътските желания като към проява на човешкото и не смята за грях те да бъдат удовлетворявани. Героите на новелите извличат наслада от живота тук и сега, без да измерват постъпките си с везните на църковните и обществените забрани. За мерило ползват собствената си ценностна система, изградена от човешката им природа, която им подсказва, че не може да е грях това, което никому не вреди, а тъкмо обратното, доставя наслада и удоволствие от живота. Няма причини да не се говори на висок глас за нещо толкова красиво и човешко, каквото е любовта, независимо от нейните измерения. Дори и присъствието в новелите на герои, притежаващи пороци и отрицателни качества, не води до трагична развръзка и тъжен край, а напротив – представени са по начин, предизвикващ искрен смях, и в крайна сметка побеждават истинските човешки ценности. В новела ІІ от третия ден красивото чувство, просветнало в душата на влюбения в кралицата младеж, работещ в конюшнята, го изпълва с усещане за пълноценност и човешко достойноство. Човекът изправя духовен ръст и вътрешният му свят става много по-красив.Под влияние на любовта всичко у човека е в подем. Писателят има ренесансово отношение към интимните трепети на сърцето. Любовното чувство е свободно, разкрепостено и всеки има право на него, независимо от мястото, което заема в социалната йерархия на обществото. Една от героините на Бокачо – Жизмонда, е дъщеря на княз, но изпитва най-дълбоки чувства към обикновен слуга. Тя доказва с поведението си, че любовта е преди всичко свободен емоционален избор. Законите за човешкото щастие са несъвместими с обществената и социална йерархия: „Той, казвате вие, бил човек от долен произход, но нима това е недостатък…У всички нас плътта е една и съща… Не бедността, а богатството отнема добродетелта на човека”. Да обичаш е духовен дар за човека. Той се докосва до хуманната си същност. В любовта се разкрива цялата истина за личностния потенциал на всеки човек. За да обичаш, трябва да имаш сили да защитиш правото си на любов сред противоречивите и твърде враждебни обстоятелства на живота. От този неосъзнат конфликт между желано и позволено се ражда смехът на автора над нелепото в живота, което е скрито зад фалшивата, лицемерна маска на благоприличието. Общоприетото е жалка преграда за жизнената сила на реалните човешки страсти. Те винаги разрушават изкуствените бариери на фалшивия обществен морал. Искрен, ренесансово откровен е смехът на Бокачо над средновековните „табута” в човешкото съзнание. Всяка забрана е съблазън за греховни помисли. Ренесансовата идея за доброто и злото като две страни на човешката добродетелност е разкрита чрез любовта.Добродетелни са действията на всеки, който защитава правото си на обич. Героите на Бокачо в „Декамерон” са представители на различни обществени слоеве: граждани, селяни, търговци, занаятчии, крадци, проститутки, епископи и монаси. Жената е също равноправен участник в любовния диалог. Понякога дори има и водеща роля. Авторът открива ново присъствие на жената като активен участник в любовния порив. Любовта става достояние на всички. Към любовните наслади се стремят и божите служители – монасите. По този повод Бокачо пише: „Има много неразумни мъже и жени, които са напълно уверени, че щом като на главата на девойката поставят бяла превръзка и я облекат в черно расо, тя повече не е жена и не чувства женски желания; сякаш като е станала монахиня, тя се превръща в камък”.В новела четвърта от ден трети монахът Дон Феличе упътва брат Пучо как да се подложи на покаяние, за да стане свят човек. Пучо изпълнява съвета му, а в това време Дон Феличе се забавлява с жена му. Даденият от монасите обет пред Бога за плътски аскетизъм е грях и престъпление към естествените пориви на човешката природа. Защото всяка крайност, дори насочена към абсолютна добродетел, е ограничено и догматично разбиране на правото на човека за избор на пълноценен живот. Радостта и щастието, изпитани в любовта, не могат да бъдат престъпление и да се забраняват и наказват от страна на Църквата. В новела първа от ден трети преструващият се на глухоням Мазето постъпва на работа в един женски манастир. Монахините, служещи в него, макар да са дали обет пред Бога за целомъдрие, също са подвластни на любовта и своята човешка природа. Джовани Бокачо отрича догмата на монашеския аскетизъм чрез смеха над всички съгрешили в неговите истории божи служители. Смехът на автора над фалшивия морал и лицемерието в човешката нравственост е най-хуманното оръжие за борба с моралните догми на отиващото си Средновековие. „Декамерон” на Джовани Бокачо е творба със силно изразен ренесансов дух. Водеща тема е любовта, даряваща с радост и щастие човека. Но това свято чувство е греховно и почти забранено от Църквата през Средновековието. Патосът на подобен тип четиво според „Заключението на автора” трябва да бъде насочен срещу лицемерието. Защото не е лошо, когато се говори открито за нещата – лошо е, когато покварен ум ги върши и приказва. Творбата има значение на естетически манифест на свободната ренесансова любов, манифест, който скандализира благочестието и сексуалното лицемерие на Християнската църква. Бокачо защитава правото на свободния избор на човека в търсене на радостта и щастието от любовта, прекрачвайки бариерата на святата греховност на плътта и духа.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

16 − 7 =