Любовта в “Тавански спомен” – Валери Петров

Поемата “Тавански спомен”, според свидетелството на самия В. Петров, отразява не “радостта от любовта, а… тъгата от разделите”. Тя носи тъгата по отминалите щастливи мигове в живота на младия интелигент, осмислил твърде късно важни универсални истини. Но не песимизъм, а надежда за утрешния ден внушават стиховете, възкресяващи спомена за любовта. Основната тема на поемата е първата любов. Но с настъпването на раздялата интимното чувство като че ли е безвъзвратно отминал епизод от всекидневието на героя, но забравата не може да бъде вечна; тайните трепети на душата потапят човека в мечтата за щастие, защото стремежът да бъде постигнато то е единствения начин да се живее пълноценно. Природният кръговрат, редуването на слънце и дъжд, се осмислял като прояви на безкомпромисното време, на което не може да се противопостави дори вълшебството на първата любов. В действителност не е така. Още заглавието залага идеята, че случващото се в живота, на пръв поглед пределно ясно, всъщност винаги е непредсказуемо, защото човешкият стремеж към щастие е вечен, но пътищата за осъществяването му са безбройно много. Епитетът “тавански” поражда асоциации за излищността на спомена в забързания делник на градския човек. Защото пространството на тавана е мястото на старите вещи, ненужни и дори малко смешни, съхраняващи спомените за безвъзвратно отминало време. Разказът за първата любов е разгърнат в ретроспективен план. Така текстът става пресечна точка на минало и на настоящето, за да съхрани нежните трепети на душата, така болката от раздялата пази спомена за любовта, отхвърля възможността миговете на щастие да бъдат забравени. Старата снимка, двата бонбона, билетите от киното и “едно шишенце със одеколон” придобиват стойността на магически предмети, които дават “възможност на героя “да се върне” във вече отминалото време. Но още във финала на първата част инверсията на епитета “преминала” категорично внушава, че любовта е забравена именно защото вече не е част от действителността. Любовта омагьосва света и влюбените заживяват сред чудесата му. Но още в края на втората част любовта си отива и чудото изчезва. Светът напомня стара филмова лента. Мислите на лирическия герой следват тази инерция и откриват грозното навсякъде – циничните думи по оградите, остарелите дрехи, безсмислените реплики, лъжите се смесват в хаос и разочарованието предопределя единствения изход – раздялата. Човешкото чувство е дотолкова незначително в очите на влюбените, че напомня готовото да се откъсне копче. Става ясно, че любовта може да бъде забравена в един отрязък от време, нов друг ще възкръсне. И раздялата, и любовта не са вечни, непроменими дадености. Скучният делник може “да унищожи” нежното чувство, но душата на човека винаги ще се стреми към промяна. А тази промяна неизбежна поне ще възроди спомена за любовта.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

one × 4 =