Любовта в “Декамерон” – Джовани Бокачо

„Декамерон” на Джовани Бокачо е сборник от сто новели, разказани за десет дни от седем жени и трима мъже, избягали от чумата във Флоренция. Историите, които те разказват, нарушават средновековния аскетичен морал и благоприличие, но въпреки благонравствеността на разказвачите си от тях полъхва свежия порив на ренесансовия човек към свободат, като най-ценен дар и разчупването на феодално-католическите окови. В „Декамерон” се формулира една нова концепция за човека. Той е със свободна воля, творец на съдата си и сам определя участта си, но следвайки векове наред средновековните канони и догми не може да осмисли , да обхване с разума си новия обществен ред и да се възползва от свободната си воля. И тък се явява дилемата му- а дали не съм в плен на съдбата? Събраните в крайградската вила мъже и жени простичко разказват своите истории. Мисълта за смъртта, неизбежна в дадените обстоятелства- чумната епидемия в града, провокира максимална искреност в разказите на младежите. Те сякаш се наслаждават на последните мигове от живота си. Любуват се на неговите радости, говорят открито за скритите му наслаждения. Водеща тема е любовта. Любовното чувство е свободно, разрепостено и всеки има право на него, независимо от мястото, което заема в обществото. Любовта е дар за човека, който изпулва душата му. Човекът е духовно щедър и безкрайно великодушен. За да обичаш, трябва да имаш сили да защитаваш правото си на любов и това ни показва Бокачо в сблъсъка между позволеното и непозволеното в стоте разказани истории. В тях героите на Бокачо са личности, които доказват себе си. Те произхождат от всички обществени слоеве- граждани и селяни, търговци и занаятчии, крадци и благородници. От социалното дъно до светския и църковен елит- всички са представени. До епископите и архиепископите стоят обикновенни монаси и монахини. И всички те са подвластни на любовта, греховно искусени от нейните страсти. Всички имат право да обичат, ако душите им са осенени от божествения дар на любовта- законите на човешкото щастие са несъвместими с обществената и социалната йерархия. Ренесансовата идея за доброто и злото, като страни на човешката добродетел се интерпретират в контекста на любовните отношения. Добродетелни са действията на всеки, който защитава правото си на обич. За Бокачо е естествено към любовните наслади да се стремят и живеещите в монашеско усамотение. Радостта и щастието, изпитани от любовта не бива да бъдат обект на престъпление и наказание от страна на Църквата. Всички са човешки същества от плът и кръв. „Декамерон” е реалистично огледало на живота, обществото и човешките страсти с всичките им смешни или безобразни страни, енциклопедия на ренесансовия човек, който не желае повече да се съобразява със средновековните норми. Бокачо защитава правото на всеки от героите си да бъде верен на доброто и злото в себе си, но да остане човек в своята греховност и да се върне към прозрението на своя прародител- „човек съм и нищо човешко не ми е чуждо”. Въпреки нравствения критерий на времето си ренесансовият човек има правото на уникалност, многостранност и екзистенциален избор. Той не е само дълг, морал или чувство, не е безсилен да кове съдбата си и да търси новото, не е само функция на бога. Ренесансовият човек е творец с авантюристичен дух и ново съзнание. „Декамерон”, наречена още „Принц Галеото”, не е изгубила своята жизненост и веселост през вековете. Със своите простонародни разкази Бокачо руши средновековната крепост на католицизма и утвърждава по един фриволен начин правото на човека на земен живот и блага в противовес на задгробния.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

1 × five =