Любовната лирика на Димчо Дебелянов

В поезията на Димчо Дебелянов се откроява образа на любовта. Той е ситуиран в пространствата на миналото или бъдещето. Той е блян и спомен. Любовта е извисена, пречистена от злободневните, ежедневни проблеми на бита, тя е копнеж и идеал. Смисъла на любовта при Дебелянов е в бляна, в мечтата към завръщане на отминалата святост на любовта, към щастието на любовния трепет. С течение на времето поезията на Дебелянов се променя. Тя придобива някои характерни за символизма черти, но все пак си остава чиста и светла. В късното си творчество Дебелянов добавя трагизъм в стиховете си определяни от критиката като любовни. Той самият не ги отделя в отделен любовен цикъл, но читателите и критиците в последствие откриват любовта, като тема в творчеството на поета и я обособяват. Дебелянов си спомня любовта и нейната красота, той си припомня нежността и величието на този най-красив трепет. Желанието на автора е да прехвърли тази любов в бъдещетото. Той бленува миналото да се завърне в бъдещето. Мечтае любовта, която някога се е случила да се повтори и в бъдеще. Неговите любовни стремежи са ориентирани само в плана на вече отминалото или на още неизживяното. Едно от най-силно характерните любовни стихове на Дебелянов е „Аз искам да те помня все така”. То е прочувствено и зряло, това стихотворение се характеризира с голям емоционален заряд. „Аз искам да те помня все така” носи в себе си тъгата и радостта от любовта. То се характеризира като елегия на раздялата, то е скръбно и тихо шепнещо тъгата на Аза от непреодолимите пречки на съдбата пред любовта. Това стихотворение подобно на другите елегии на Дебелянов не е озаглавено от поета, а за заглавие служи инициялния стих на творбата. Това прави творбата универсална и дълбокосмислена, придаваща яркост и плътност на емоциите и чувствата описани в нея. Още с първия стих творбата представя уникалността и гения на автора си. Дебелянов започва с тихото „аз искам да те помня все така…” защото изпитва блян към миналото. За него миналото е идеал и радост. Характерната времева композиция е преобърната. Тук не действителността и реалността са съществени, а напротив миналото е на преден план, то определя плътността и прочувствеността на поемата. Дебелянов желае да прехвърли радостта от отминалата любов във времената на бъдните събития. В началото на творбата Дебелянов рисува картината на града с майсторски щрихи извайва образа на потъналия в дим и прах град, на чийто фон се разиграва трагедията на любовта. Природата сякаш заживява с трепета на влюбените и пейзажа се изменя с чувствеността на лирическия герой. Картината става нощна, мрачна и потискаща, тя придобива трагичен утенък. Това е така поради невъзможността на любовта. Те се обичат, любовта им е нежна и величествена. Тя облагородява душите им, извисява духа им, пречиства сърцата им. Клетвите и желанието им са изпълнени с мечти и копнежи, но въпреки всичко върху душите на влюбените тегне злата прокоба на невъзможната любов. Пред тях се изправя ужасяващата мисъл за непреклонната съдба. Молбите и уверенията им са невъзможни. Силата на духа и любовта им е слаба пред безпощадността на съдбата. Въпреки всичко надеждата звучи в душите им : „пролетта ни недосънуван сън не ще остане”. Надеждата се крие в това, че любовта си остава чиста и свята след нейния край тя все пак си остава и не погива. Макар съдбата да прекъсва нишката на радостта им, все пак любовта си остава в душата на Аза дори след края. В „Аз искам да те помня все така” Дебелянов извайва картината на една жена нежна, самотна, чувствителна, образ на съкрушен и тъжен човешки дух, който омайва с безмерната си душевна красота. Нейния образ се превръща в символ на неймоверна скръб, любов и безнадеждност, които се възприемат зримо : Аз искам да те помня все така: Бездомна, безнадеждна и унила… За разлика от Яворов, Дебелянов просто обича. Той не изпитва демоничната любов на Яворов, любимата не го въздига както в ранните творби на първия символист. Дебелянов не гледа на любимата като на ангел, който го въздига и одухотворява, както е в серафическите творби на Яворов. Дебелянов не изпитва и демоничната изгаряща любов, няма го жаркия плам и тежкия усет в любовта. Няма го и образа на жената-блудница, жената, която омайва и оплита в коварни мрежи Аза. В любовната лирика на Яворов има само едно – чиста и светла любов. Любов без условности, любов без въпроси и без демонични, крайни усещания. Дебелянов просто обича. Той е влюбен в нежните ръце на жената, в склонената й глава, в красотата на тъжните й очи. Авторът иска да е с нея, да пази любимата, но осъзнава невъзможността на любовта. Съдбата е непреклонна и спира порива им за любов, прекъсва нежната им обвързаност и ги разделя. Освен в „Аз искам да те помня все така” любовната тема е застъпена и в други Дебелянови творби. Такива са „Сонет”, „Безплодний шумен ден”, „Непозната”. В „Сонет” авторът обещава на любимата щастие, подканя я да побърза, защото самотата му го смазва. Той подчертава своята незначителност без любов. В „Безплодний шумен ден” авторът показва на любимата своето желание към една опростена и силна любов, подобна на сестринската любов. В „Непозната” Дебелянов показва на жената, неговото нещастие в самотата, неговото желание за радост и светлина. Най-характерната символистична творба на Дебелянов – „Легенда за разблудната царкиня” има и любовен елемент. Поемата разработва екзистенциални теми за любовта и омразата, живота и смъртта, мечтите и реалността. Образът на царкинята е символ на страдащата душа, на човека, който се лута между надеждата и греха, между красотата и агонията на човешката душа. Разблудната царкиня символизира душата на поета, коята се раздвоява между възвишени идеали и копнежи и падения в тъмни подземия. Началото на поемата създава усещане за продължително и тягосно усещане разтеглило се във времето. Дебелянов рисува с майсторски щрихи картината на царкиня чакаща на брега на морето своя любим принц. Тя го чака толкова дълго и продължително, толкова предано и отдадено в началото. В последствие в душата й се появява стръкче съмнение. Появява се сянката на недоверието. Тя се съмнява в неговата дума, осъмнява се в желанието му да се върне при нея. Мъчния въпрос „Де е той?” я терзае. Царкинята прекъсва порива си към красота, прекъсва желанието си за духовно въздигане и се отдава на плътски желания и усещания. В душата и се противопоставят два свята – този на мечтата, илюзията, съня и копнежа; и другия, реалния свят на мрак и потискаща скръбна тъга. Раздвоението й е характерно за всяка свръхчувствителна и емоционална личност. То е характерно и за самия поет символист. Царицата се предава на Греха, умората от бдението и я изтощава и сломява душата й и тя се отдава на себеразрушителна, страшна, телесна страст. Тя попада в чертозите на грехопадението. Тя се поддава на греха, водена от чувство и желание за Мъст. Принца го няма, не идва, а тя го чака предано. Това чакане поражда желание да му отмъсти защото я кара да чака. След грехопадението царицата се разколебава и осъзнава, че тази Мъст не е била насочена към него, а към нея самата. Тя отново остава сама на брега и продължава своето бдение, своето желание и порив към светла любов и вяра. Така от началните творби на Дебелянов през неговите най-характерни и силни символистически творби и последните му произведения авторът доказва своя гений пред света. Той заслужено си извоюва място сред най-прославените поети в България, макар това да се случва след смъртта му. Намерил сетния си час на фронта, Дебелянов остава една от най-неразгадаемите и противоречиви личности в българската литература. Подобно на „своята” разблудна царкиня и той се лута между светлината и мрака, между греха и красотата. Макар да носи в творчеството си демоничната раздвоеност на символизма той все пак усеща любовта като нещо чисто и красиво, като нещо невинно и приятно. Това негово усещане задължава неговите читатели и критици да разгледат неговите любовни творби, защото те заслужават нашия взор и внимание.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

three × 5 =