Личност-народ-история в цикъла „Епопея на забравените” от Иван Вазов

Почти цялото творчество на Ив. Вазов е наситено със спомени за възраждането на българския национален дух. В своите произведения писателят се връща към славното Априлско въстание,за да разкрие саможертвата и героизма на народа,отправил последен устрем към свободата. Това е и любимата му тема,която възприема в началото на творческия си път и се връща към и след Освобождението. В българското Възраждане Вазов търси и открива не само националната трагедия на народа си,а и миговете от освободителната борба на българите, жадуващи своето избавление. Навлизайки със словото си в съдбовни и върхови моменти от нашата история, писателят възкресява епоха, изпълнена с трагизъм на духа, епоха на възход и падение. Цикълът “Епопея на забравените”, където чрез образите на български възрожденци са очертани славни моменти от близкото минало, е пряко насочен към наследниците на героите, към тяхната памет. Възрожденският патриотизъм на Вазов не се свени да постави на изпитание проблемите на неговото време- смъртта и безсмъртието, честта и безчестието, робството и свободата. В “Епопея на забравените”,авторът търси националните измерения на универсалната триада личност-народ-история,разкрива влиянието на отделната личност в/у. народното съзнание и ролята и в историческото битие на българите. Така се осъществява и сюжетната връзка м/у. творбите в цикъла. Проследени са основните етапи от нашето Възраждане,откроени като отделни сюжетни звена-личноста като въплащение на народния идеал („Левски”);ролята на твореца и неговата творба за национално самосъзнание („Паисий”);отделната личност като идеолог(„Раковски”);изборът на отделния човек и колективния избор („Кочо”);гордият и самоотвержан дух на бълг.народ,издигането до висотата на своите водачи и способноста да твори историята („Опълченците на Шипка” и „Каблешков”). Неслучайно цикълът започва с одата „Левски”. Като личност и дело Апостолът на свободата синтезира наи-ярките черти на времето,висшите нравствени добродетели на епохата. А като първо произведение в стихосбирката одата очертава характерните особености на избрания от Вазов подход и начина за изграждане на образа. В произведението се задават двете измерения-времето на миналото и времето на потомците. Връзката м/у.тях е осъществена от лирическия говорител в позицията му на оценяващ,осмислящ и съпоставящ. Това е избраната позиция на възхищение и преклонение. Още във въведението чрез монолога на героя Вазов изразява основните идейни ориентири както на творбата, така и на целия цикъл – утвърждаване на любовта към човека, на борбата за справедливост и щастие, и на хуманната мисия на човешкия живот. В този монолог лирическият герой е изправен пред труден избор дали да избере живота в манастира пред живота отдаден на идеала за свободата на поробената Родина. Напрегнатият монолог, в който звучат думите “Манастирът, тесен за мойта душа е”, разкрива пламенната натура на младия човек, който над всичко поставя патриотичния дълг към отечеството си: 1.и че ще е харно да оставя веч таз ограда тиха, от света далеч, и да кажа тайно две – три думи нови на онез, що влачат тежките окови. Решението на дякона е твърдо и окончателно. Той напуска манастира и превръща живота си в подвиг, стигайки до пълно самоотрицание в името на народа и родината. Посветил цялото си същество на революционната идея, в продължение на девет години Левски се скита по пътищата на поробеното отечество “ без дом, без сън, без покой”. Вазов намира най-подходящите думи,за да разкрие и опише образа на Апостола и да ни покаже последователното му извисяване. Поставяйки на преден план нравствения дълг наличноста, за смисъла на човешкия живот. С делата си Левски става силмвол на непокорния,вечно търсещия дух. С голямо възхищение и преклонение Вазов извайва образът на революционният деец, и апостол на свободата-Васил Левски. Революционер от световен мащаб, Левски е най – чистият и светъл българин в нашата история. Никой до Вазов, а и след него до днес не можа да представи така вълнуващо и красиво неговия обаятелен образ. Вазов успя да направи това, защото носи в сърцето си възторжената любов към България и огромния си ненадминат талант. Намира най-силните думи и най-ярките поетични образи, за да разкрие лика на най-великия български син. Той гори от възторг,когато описва характера и делата му и този възторг се издига до искрен и вълнувщ патос. Левски издига нов критерий за човешкото щастие: саможертвата в името на родината. Левски е не само национален герой, а и въплъщение на положителните черти на българина. За да възвеличи до край своя герой Вазов рисува и най-тежките мигове от живота му. Прославил момента на неговата смърт, поетът търси мястото на Апостола в световната история и го намира. Вазов се обръща към бесилото, прославя го като мястото, където героите очертават своето безсмъртие. Въвеждайки безсилието като символ на най-краткия път към безсмъртието, той увековечава патриотичния подвиг на Левски, събрал в себе си героизма и величието на една епоха. Апостолът намира пътя към сърцата на обикновенните хора и те го обикват от сърце и душа. Затова с пълно право поетът го сравнява с най-титаничните и легендарни исторически личности: …Той беше готов сто пъти да умре на кръста Христов, да гори кат Хуса или кат Симона, за правдата свята да мре под триона. Словото на героя е просто, разбираемо и запленяващо – “Думите му бяха прости и кратки, пълни с упованье и надежди сладки.”, точно като на самия Спасител. И на двамата пътят към безсмъртието минава през смъртта,символизирана от кръстта и бесилото. Със смъртта си на бесилото Левски изкупва срама на българите от робското минало подобно на Сина Божии изкупил със смъртта си на кръста греховете на човечеството. Затова финалът на одата носи идеята за неговото духовно безсмъртие. Тази идея,величественият образ на Левски и героизма на времето,което го е създало ,определят патриотичния патос и революционната романтика на творбата. В поредицата от славни образи на България от светци и апостоли своето място заема и Паисий. Величието на делото му е внушено чрез противопоставянето мрак-светлина,осъществено в творбата на идейно-композиционно и езиково равнище. Мрака символизира миналото, чуждото, много отдалечено време, липса на живот, робство, сън, страх, но може да означава и мъка,и трагизъм. А светлината визира надеждата, новото активно, творческо начало. Тъмното и светлото в “Епопея на забравените” се борят подобно на злото и доброто в човешката душа. Тъмата, страха и подчинението обхванали българските земи започват да се разкъсват – „хвърляше тайно през мрака тогаз най-първата искра в народната свяст „. Паисий това е светецът,създателят на българската история,неговото слово е откровение за народа,защото българите се сдобиват с памет. Неговото дело може да бъде сравнено само с действията на Твореца при създаването на света. Хилендарският монах пръв възкресява забравеното славно историческо минало на България. Със своята история той цели да събуди патриотичната гордост на българите, да ги върне към българските ценности и традиции: От днеска нататък българский род история има и става народ! Паисий-първият български възрожденец е представен с огромната му любов към всичко българско и безпределната му омраза към поробителите. След петвековното робство той пръв възкресява забравеното славно монало на български народ. Историята му напомня на народа не само славното минало, но и правото на бъдеще, събужда националната гордост и съзнание. Именно затова поетът рисува бедния монах с неприкрита национална гордост- скромната атонска килийка, жумящата лампа, тъмният и непознат монах. Мисията на хилендарският монах е пророческа,защото със своето дело той пробужда българския народ и ги кара да се борят и да извоюват свободата си. Динамиката на историческото битие,представя идеята за борба,чието въплащение е образът на Раковски. Одата посветена на него е една от най-патетичните творби в цикъла. Чрез лирична прослава,Вазов внушава изключителната личност на героя,създаден от природата да бъде гений и превърнат от обстоятелствата в бунтовник. Георги Раковски превръща живота си в подвиг, в блян за свобода,той продължава делото ,на Левски и Паисий,за дълга и вярната служба към Отечеството. С изключителна поетична сила и вдъхновение, и с ярки художествени средства Вазов създава най-яркия и незабравим образ на Раковски: Мечтател безумен, образ невъзможен, на тъмна епоха син бодър, тревожен,… Но Вазов не спира до там: „Един само буден сред толкова спящи” е Раковски. Романтикът,поетът,бунтарят е този,който с титаничната си натура иска за час да бутне „делото на пет векове”. В този текст числото „един” става определящо за героя-сам,единствен: „ти,един за всички като демон бдящи”. Неговата душа е изпълнена с “буря, с блясък и със нощ”. Вазов ни го представя и като мечтателят – романтик и неустоим воин изтъкан от крайности – на истинска любов към народа и сатанинска омраза към поробителя. чрез силни метафори и антитези писателят внушава на читателите дълбоко преклонение пред всеобхватната дейност и неукротимия дух на Раковски. Поетът създава прекрасен, незабравим, вълнуващ портрет на истински патриот; … Твоят символ беше: смърт или свобода, сънят ти – Балкана, кумирът – народа … мисъл и желязо, лира и тръба всичко ти бе вкупом за една борба. Така поетът рисува безстрашието, силата на духа на саможертвата на великия българин. Любовта му към Родината е по-силна от всичко друго; …любов без съмнение, без свяст, без преел що кат кръст огромен ти беше поел…. Авторът успява да проникне и да ни опише делото на Раковски-той е началото на пътя за свободата,защото пръв осъществява идеята за организизрана националноосвободителна борба и така тласка напред хода на историята. Вазов се прекланя пред таз демонична и страстна натура. С горчив упрек към съвременниците си той мисли за счупения изгнил кръст и буренясалия гроб на героя. Писателят не скрива болката си от непризнателното поколение,но вярва,че оценката на делото на Раковски пренадлейи на бъдещето: Историята има да се позамисли Към кой лик безсмъртен тебе да причисли. Проблемът за масовият революционен подем на българския народ и народопсихологията са тема на одата „Каблешков”. Революционния подем и робското съзнание са композиционно противопоставени в стихотворението. Така Вазов възвеличава заслугата на Каблешков. Това наи-ясно проличава от словото,”думата” на самия Каблешков, което е „ тръбен звук”,разклащащ робското съзнание на народа,пали пожар в душите им и като стихия помита робския страх. В тази ода Вазов описва масовото революционно описание на народа. Познавайки добре народното страдание и безпомощност,поетът проследява дългото и мъчително прераждане на българския народ. В одата „Каблешков” ясно е изразено народното преображение и в началото Вазов казава: Той беше спокоен. С позор на челото Безропотно,храбро живееше в теглото… Но субективното,вътрешно време на героите в „Каблешков” е несъответно на реалното историческо време. Въпреки това чрез него ярко се внушава „пиянството” на народа,голямата промяна извършваща се в него. Затова и повторната употреба на думата „храбър” към края на творбата,показва,че ценностите заемат подобаващо място в нравствения кодекс на българина,че духовните последствия на пет вековното робство се преодоляват. Опозицията робско племе – свободен народ е смислоопределяща във Вазовото творчество. В одата “Каблешков” тя е изразена чрез двойствената употреба на понятието “народ”. Народът придобива обща душа и реален образ. Изчезват личните вражди и класовите противоречия,защото националната идея обединява всички в порива към свободата. Априлското въстание се явява като връхна изява на моралните сили на народа. В това въстание българинът се издига до наи-голямата си духовна висота и осъзнава дълбокия и етичен смисъл на борбата,която се издига над практическите съображения,над победата и поражението и се превръща във въпрос на чест и национално достойнство. Израз на това е одата „Кочо”. В порива си към свободата „малките стават с великите равни” и достигат висотата на апостолите. В този цикъл от прославящи творби не малко място е отредено на народа, на обикновения човек от него. Особено ярка в това отношение е одата “Кочо”, която е възторжена прослава на масовият подвиг на перущенци в последните дни от Априлското въстание. Поемата въплащава героизъм и величието на простия народ, който силно желае свободата и не може повече да търпи никакви унижения и безчестия. Всенародния характер,желанието да вземат участие в последния бой-породено от неутолимата жажда за свобода и омраза към поробителя,Вазов наи-точно ни представя с думите: Във всичките очи пламтеше огън. Болнави и здрави, богати, сюрмаси, Русите главички и белите власи Взимаха участие в последния бой. Цялото население, без разлика от пол, възраст и социално положение участва в битката с многобройния враг, отстоявайки правото си за национална свобода. Именно в това се състои величавият героизъм на народа. След кратко оригинално встъпление Вазов ни принася в атмосферата на бой. Малката поема за героичната гибел на Перущица започва направо от финалния момент – от най-напрегнатия и трагичен ден, от решителния и последен бой. Поетът е удивен от силата на народния дух. Никой не вижда изхода от тридневния бой, но и никой не мисли за предаване “… и вместо молби, плач, пущаха куршум …”. Дори и жените, нежни създания, символ на живота, сеят смърт сред враговете. Вазов предава не само динамика на боя, а и драматизма на състоянието чрез много глаголи: Пушките си дайте! Не! Не! Що да сторим? Да се покорим ли? Мълчи! Да се борим! Когато става ясно, че поражението е неизбежно, започва най-страшното. Перущенци не допускат да бъде опетнено името им, превръщат се в герои За това красноречиво говорят протестните викове и възмощения, когато някой предлага да се предаде. Всички са решени да умрат, но да продължат борбата и да не скланят отново глави пред вековния си поробител. Поетът сравнява жертвата на Перущица с издигането и до най – величавите подвизи в световната история, надминавайки дори Картаген и Спарта – символите на робския протест. Много славни битки познава световната история, но по правило това са били битки на войници срещу войници или поне на мъже против мъже. А тук народът е зле въоръжен и неопитен във военно отношение,но въпреки това трябва да се сръжава,обкръжени от своите жени,майки ,деца,от всичко, което ги дърпа към спокойствието на мирния живот и за което се счита, че размеква мъжката десница. И не просто поради факта, че перущенската църква наистина е била пълна предимно с жени и деца и не само поради романтичния ефект погледът на художника се спира по-често върху поведението на жените, децата и старците, отколкото върху мъжете, които в края на краищата водят същинския бой. Тъкмо храброто държане на техните майки и любими помага на перущенските въстаници да посрещнат така достойно смъртта. На фона на общия народен героизъм изпъква безпримерната постъпка на единствения индивидуален герой в поемата – Кочо. За да спаси честта си и човешкото си достойнство, той извършва дело, пред което изумени немеят всички човешки сърца. Той убива жена си, детето си и себе си, но не пада жив в ръцете на османците,за да останат завинаги българи. Кочо Чистеменски е бедния чизмар спасил гордоста на Перущица. В художественото виждане на автора Кочо е герой, слят със своята среда. Вазов описва постъпката му не толкова,за да докаже неговата смелост,която е част от характера на българина,колкото да разкрие психологията на народа ни,да покаже здравата връзка м/у.личност и народ,увековечена в историята ни. В подвиг на бедния чизмар намира израз героичната несломимост на перущенската съпротива и не случайно по-късно името му става неин синоним. Вазов се прекланя и възхвалява подвига на тези смели българи. Както тяхната драма,така и тази на целия бъкгарски народ Вазов ни внушава и представя с пределна яснота и дава на нас читателите почти визуална представа за трагизма и величието на Априлското въстание. Одата “Опълченците на Шипка” дванадесета и последна в цикъла “Епопея на забравените” описва първата окончателна физическа победа на българите в поредицата на този величествено трагичен цикъл.И смелостта на творбата да застане на ръба на поражението, дори когато описва събитие с подобен завършек, е духовен и художествен подвиг – подвиг на чесността и прозрението у един много страдал народ. Оттук идва и преплитането между вуодушевеност и трагизъм,просветленост и мрачност. В лирическия увод на “Опълченците на Шипка” поетът привидно приема укорите, че свободата ни е подарена. В многократно повтореното “нека” се крие тънка, горчива ирония. На всички хули и клевети народният поет противопоставя само едно доказателство,богата метафора – “О, Шипка!” Само това име, само този спомен са достатъчни, за да защитят националната ни гордост. Действените глаголи, кратките фрази, сравнения- това предава кипежа на боя,твърдостта и саможертвата на смелите народни синове. Поетът възхвалява волята и саможертвата на “героите наши”. “България цяла сега нази гледа!”-това съзнание изтласка назад всичко. Остава единствено мисълта, че изходът на войната зависи от тях. Чрез последната строфа – Балканът и одухотворената природа, предаващи геричиня разказ ”…от урва на урва от век на век”, авторът изгражда поетичен символ на признателна България- покорявана, но непокорена. В мрачните тринадесет стиха ударите върху българите се сипят с нарастваща сила. Това градационно движение е изявено в техния синтактичен строеж – постъпателното скъсяване на изреченията към края – и в общия им смислов развой от по-конкретните изяви на “срама” и “теглото”, през по-широкия, хилядолетен замах от Беласица до Батак до най-жестокия за един народ удар: “нека таз свобода да ни бъде дар”. За напоритостта на ударите много допринася и ключовата дума “нека” – седем пъти тя въвежда изречение по изречение, удар след удар. И когато пасажът завършва с последното “нека”, тоест завършва с думата, с която е започнал, и се затвори в собствения си кръг, тоя стремеж става още по-откровен. Вазов утвърждава патриотичната всеотдайност и дълга към родината като висш принцип, като смисъл и свята отговорност на човешкия живот. С безпримерния героизъм на Опълченците поетът отхвърля всички твърдения, че свободата ни е дадена даром: дружините наши, оплискани с кърви, пушкат и отблъскват, без сигнал, без ред, всякой гледа само да бъде напред и гърди геройски на смърт да изложи, и един враг повеч мъртъв да положи., и утвърждава любовта към родината като най-значителна мярка за човешката личност. Българските опълченци са готови “до крак да измрат”, но да не отстъпят от заветния хълм, чието запазване гарантира победата и постигането на мечтаната с векове свобода. Тази решимост най – ярко проличава в съдбовните мигове, когато свършват куршумите. Опълченците се хвърлят в битката, въоръжени с камъни и дървета, дори труповете на мъртвите гори служат пак като оръжие срещу пълзящите по хълма турски орди. За тази битка може още много да се каже и напише,но Вазов спира,защото най-важното го е казал и ,то като вдъхновена възхвала на подвига. Но не можем да говорим за Шипченската епопея, без да възкликнем „О, Шипка!”. С това възклицание Вазов пречупва насоката на одата-вместо досегашната универсалност на вековете и историята,авторът описва трите дена на битката.Малко са стиховете като тези, които се знаят от всеки българин. Повтарят ги стари и млади, без да могат да кажат кога са ги чули за пръв път. Това е така, защото одите от „Епопея иа забравените” са станали част от нас, част от България. Одата “Опълченците на Шипка”, дванадесета и последна в цикъла “Епопея на забравените”, описва първата окончателна физическа победа на българите в поредицата на този величествено трагичен цикъл. И смелостта на творбата да застане на ръба на поражението, дори когато описва събитие с победен завършек, е духовен и художествен подвиг – подвиг на честността и прозрение у един много страдал народ. Оттук идва и преплитането м/у. въодушевеност и трагизъм,просветленост и мрачност изразено в деликатноста на смисловия свят на одата. Възхвалявайки най-драматичните събития в нашата история, Вазов издига величествен паметник на народния героизъм, обезсмъртява България и нейните герои. Със своето слово писателят показва и възхвалява българския народ като носител на непреклонната воля да извоюва своята свобода. Одата „Опълченците на Шипка” е смислово и емоционално по-богата, по-противоречива, по-разностранна. Нещо повече – тя утвърждава лирическо-видовия си облик бавно, в обратимо напрежение с останалите лирически произведения, така победата на опълченците се превръща и в победа на нейния литературен вид. Дори само “Епопея на забравените” е достатъчна, за да не бъде забравено името на нейния автор. Макар и малко по обем, тя е символ на нашата история – героична и славна. Победното поражение,изстраданата победа придават на творби от този цикъл облик,различен от стандартния за одата. Ето защо всяка от тях разгледана по отделно е повече балада отколкото ода. Въпреки това тези 12 оди са свързани,не само с общото заглавие,а и с развитието на действията обхващащи периода от Паисий до Освободителната война, и с дълбоката вяра в историческата справедливост и светлия прелом в българската участ. Стихосбирката утвърждава саможертвата на българина за рода и Отечеството като върховна добродетел. Тя увековечава светците и апостолите от нашето минало,които със своите дела и слова принадлежат на всяка епоха и всяко поколение.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

eighteen − ten =