Лицемерие и неверие в “Тартюф”

Комедията „Тартюф” на Жан-Батист Поклен – Молиер е остра сатира срещу лицемерието на Божиите служители и срещу глупостта на догматиците. Лицемерието като нравствено зло става основен художествен проблем. То е мотив, който конфронтира героите или ги обединява в задружните им усилия срещу общественото зло. Тартюф е един явен лицемер, който се подвизава като храненик в богатия дом. Той е измамник и аморален тип. За него не съществуват „предразсъдъци” като чест, съвест и морал, за това името му се е превърнало в синоним на лицемерието. Движението и промяната, независимо от конфликтните сблъсъци, са неприсъщи за този герой.Доказателство за това е и устойчивата предварителна характеристика на Тартюф преди появата му на сцената, изразена чрез казаното от другите за него. Драматичният конфликт се заплита все повече и повече и когато в трето действие на сцената се появава Тартюф, той вече предварително е грабнал изцяло нашето внимание и с репликите, и с постъпките си така релефно и живо завършва замислената от автора фигура, че се откроява ярко от останалите персонажи. Госпожа Пернел и Оргон, заслепени от привидната му набожност, виждат у него само качества на християнски моралист: смирен, изпълнен с любов към ближния, целомъдрен и милосърден, но това е само една фалшива самоличност, зад която се крие лицемерен измамник. Тартюф притежава две лица, които са неделими. Неговото двуличие не е маска, а същност. Можем да бъдем набожни и благочестиви в очите на обществото, но защо да се отказваме от сладостите на земния живот. В това героят не открива никакво противоречие или морална дилема. Неслучайно комедията „Тартюф” е най-известното драматургично произведение на Молиер, което разобличава двуличието и лицемерието. Молиер постига обобщената характеристика на типа човешки нрав, въплащаващ отрицателното в намеренията и целите на определени представители на църквата. В хода на сценичното дейвствие, освен лицемерие, Тартюф разкрива и други свои порочни черти. Готов е най-безсъвестно да излъже и измами всеки около себе си. Тартюф е изобличен от Дамис при опит да съблазни Елмира- съпругата на Оргон, но скъпият и „благочестив” гост не се свени да покаже външно, фалшиво разкаяние. То е оръжие за самозащита, а не за нравствено порицание. В края на творбата лицемерието на Тартюф достига своята кулминация. То ескалира и става застрашително за всички останали персонажи в комедията. Лицемерието заплашва не само човешката нравственост, но и живота на хората, тяхната бъдеща съдба. Измамникът Тартюф не се спира пред нищо. От него не може да се очаква благородство на духа или милост. В последното, пето дейвствие Тартюф прекрачва още едно стъпало на нравствената деградация, изявявайки се като лицемер – злодей. Завоювал пълното доверие на Оргон, той не само злоупотребява с него, но иска да се възползва от плодовете на измамата си като присвои имота му. Тартюф остава лицемер докрай. Въпреки че Тартюф отива в затвора поради измамите, които е извършил, той няма да се промени, защото лицемерието е проникнало чак в душата му. Лицемерието, въплъщавано от цялостното поведение на героя, се превръща в явление, назовано с името на Молиеровия комедиен персонаж. Художественото послание на френския класицизъм за лицемерието като нравствено зло за човепката духовност остава за поколенията чрез образа на Тартюф от едноименната комедия на Жан-Батист Поклен-Молиер.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

3 × three =