ЛИПСАТА НА МОЗЪК в “Дамата с рентгенови очи” – Светослав Минков

Светослав Минков е от онези странни, оригинални и присмехулни писатели, които не се открояват като водещи имена в рамките на една литература, но затова пък без тяхното присъствие тя значително би обедняла. Творческите му търсения са подвластни на естетиката на диаболизма, на фантастиката, на иронията и дори на гротеската, но се увеличават с най-голям успех едва при сатиричното изображение. Негов обект най-често е криворазбраната модерност и изпитанията, които тя налага над човека в настоящето и с които го застрашава в бъдещето. Тревогата от прекалено роботизиращата хората модерност и социалният привкус при изобразяването на накои страни от действителността са в основата на популярния разказ на Светослав Минков – „Дамата с рентгеновите очи”. Той е публикуван през 1934 г. И дава название на едноименния сборник, в който е включен. В този разказ на прицел са преди всичко невероятната глупост, суетност и празноглавие на една част от обществото, самообявила се за негов елит. Богатството и произтичащото от него измамно чувство за превъзховство над другите в никакъв случай обаче не прави от хората богове. Затова и героите на Светослав Минков нямат основание да се изживяват като такива, макар това да не им пречи да вярват в своята изключителност. Всичко в техния свят е някакъв дар Божи, включително и изпразнените им от мозък глави. Изповедта на главната героиня Мими Тромпеева е жестоко самоизобличение на нейната изумителна глупост. Наред с това обаче, стъпка по стъпка разказвачът ни въвежда в един свят, в който това качество се шири масово и безпрепятствено. Нещо повече, то дори е считано за рядко притежавано предимство! Грозотата на главната героиня, вдъхновено и образно описана в началото на разказа, е съизмерима единствено с нейната глупост. Затова тя така бързо и охотно се поддава на гръмките обещания на дамския хирург Чезарио Галфоне, собственик на салона за разкрасяване „Козметикум Амулет”. Етимологиата на името „гениалния маестро” е първият сигнал за читатела, че става дума за „цар на глупаците” – Цезарио или Цезар означа цар, а италианската дума „галфон – глупак, некадърник. Кумирът на хайлайфа обаче съвсем не е глупак, а господар и манипулатор на тълпа „галфони” от женски род. Той не би имал такъв главоломен успех без сляпата вяра на многобройните си пациентки от „хайлайфското общество” в неговите необикновенни способности. „Забележителните” му открития са всъщност чудна смесица от шарлатания, безспорно научни постижения и ловка спекулация с тях в името на парите. Методите му на работа и реклама говорят може би най-ясно за глупостта на пациентките му, пред които всякакви налудничави хрумвания се радват на извънредна популярност, щом разкрасяват външния им вид. А какви страни от живота на дамите от самозваното висше общество се старае да облекчи и да промени маестро Галфоне? Преди всичко това е тяхната природна грозота и още по-очевидната им природна глупост. Неслучайно те са възхитени от „елексира за изпрегниране на кожата против белези от страстни целувки” и „триъгълните вежди”, които дикретно подчертават тяхната „скромност”. Едно от най-гениалните открития на маестрото обаче е „серум от патешки мозък за опресняване на умствените способности на ония жени, които се занимават с благотворителни чайове, благотворителни коктейли, благотворителни пазари и изобщо с всякакъв вид благотворителна дейност”. Патешкият мозък се оказва далеч по-качествена суровина от мозъка на самите дами, прекарващи живота си под знака на благотворителността. Все пак патицата си намира сама храната, отглежда сама потомството си, показва завидна предпазливост и наблюдателност, особено ако си припомним факта, че някога прабабите й спасяват Рим. Докато дамите от хайлайфа не притежават нито едно от тези качества и затова патешкият мозък може да бъде чудодейно средство за преодоляване на безпрорната им глупост. Лисата на мозък или поне на качествен мозък засяга не само дамите от самозваното висше общество, но и техните съпрузи. Благодарение на чудодейния серум на маестро Галфоне, една „видна дама” успява дори да убеди „със замайваща логика ревнивия си съпруг, че изневярата на съвременната жена не е нищо друго, освен израз на едно найя-обикновено благотворително кокетство”. Както се вижда, всичко, което се свързва с благотворителността, е приемливо, модерно и морлано! Ако една част от висшето общество все пак има някакъв мозък в главата си, макар и нуждаещ се от периодично опресняване с патешки, то преобладаващата част от елита е въобще лишен от традиционния орган за умствена дейност. До това поразяващо разкритие стига възкресената за нов живот от уменията на Чезарио Галфоне Мими Тромпеева. Той не само я избавя от поразителната й грозота и отблъскващото кривогледство, но й подарява и фантастично красиви рентгенови очи, с които тя може да прониква през всяка материя. Резултатът от тази операция е умопомрачителен! Мими се чувства безкрайно щастлива и е невероятно ухавана като първа красавица от всички представители на силния пол от хайлайфа. Най-важното обаче е, че тя може вече да вижда неща, които другите не виждат. В дневника си героинята споделя последствията, дължащи се на тази нейна способност: „Някои от хората, които срещам и то предимно от хайлайфа, нямат никакъв мозък в главите си.” Това не само че не я стряска, но и страшно я забавлява. Колкото и да е глупава, липсата на мозък в чуждите глави подтиква Мими към някакви размишления. Тя дори е много горда, че е успяла да се въздържи от коментар, когато вижда братовчеда на Валя – „строен скелет”, в чиято глава няма „нито капчица мозък”: „Щях да му кажа това, но се въздържах, за да не го обидя. Може би той щеше да изтълкува думите му в преносен смисъл”. Явно на моменти тя е способна на някакви асоциации… Най-голямата мечта на Мими Тромпеева е час по-скоро да се омъжи за човек от своите среди.п С течение на времето това става нейна фикс идея. Забележителното е, че предпочита да се омъжи за човек с внушителен „скелет”, но без никакъв мозък в главата си, отколкото да има съпруг, „чийто череп е пълен с мозък, но се крепи върху хилаво тяло”. Блестящата промяна на собствения й външен вид приближава сбъдването на тази мечта – на хоризонта се появява бъдещият й избраник Жан. Той отговаря на всички изисквания за жених на дама от „висшето общество” – богат, мил, наследник на вейчо-мултимилионер и държащ първенство сред всички кавалери, между които няма, „нито един с мозък”. Мими Тромпеева се разтапя от умиление, когато споделя, че „главите на всички бяха празни, но затова пък чудно красиви. А пък скелетите им – ах, какво телесложение! Разбира се, Жан държеше първенство”. Любовта я стимулира да стигне до някои обобщения за качествата на висшето общество и а неговото основание да гледа останалите хора с превъзходство. Тя е убедена, че „аристократите трябва да се различават по нещо от обикновените хора. Затуй и главите им изглеждат кухи”. Добро попадение за разказвача и неговата героиня! Според нея това са хора от по-висше естество, фини, изискани, затова дори и мозъците им да са на мястото си, те не се виждат, защото са направени от някаква „много тънка материя, по-тънка от паяжина”. Явно, представителите на самообявилото се за богоизбрано висше общество въобще не упражняват своя мозък, в резултат на което от поколение на поколение неговата тъкан изтънява до такава степен, че се превръща в невидима. Следващото желание на Мими Тромпеева е и нейният мозък да е така „фин” като този на Жан и на останалите й приятели от хайлайфа. Читателят въобще не се съмнява, че мозъкът на Мими Тромпеева е точно в такова състояние, защото всички нейни постъпки и помисли категорично го доказват. Само жена с „глава без мозък” може да се възхищава на рекета, който Жан упражнява върху собствения й баща, изисквайки зестра в размер „един милион в аванс и два милиона след сватбата”. Няма да се наложи на Мими и занапред да обременява финния си като паяжина мозък с някакви напрегнати размисли, защото я вълнува единствено предстоящото сватбено пътешествие до Париж и покупката на хермелиново палто и бален тоалет. Разказът „Дамата с рентгеновите очи”, който през 30-те години на ХХ век е изглеждал на българския читател като някаква „невероятна и забавна чудатост” , се оказва, че има стойност на пророчески и трезв поглед към бъдещето. Светът на хайлйфа, обсебен от снобизъм, самовлюбеност и конкуматорско отношение към живота, се оказва неизкореним! Нито гротеската, нито сатирата са прекалени за изобличаването на такива герои и явления, за които голори Светослав Минков. Ако трябва да направим един по-смел паралел с нашето съвремие, то трябва да припомним, че съвсем неотдавна в българските медии се яви изявление на един представител на новия псевдоелит, които се похвали, че си е купил обувки срещу сума, равняваща се на 25 минимални работни заплати! Както се вижда, героите на Светослав Минков имат достойни приемници дори в наши дни. Затова принципът на дехуманизация и на съзнателна деформация, приложен от него при тяхното гротеско сатирично изобраение, е съвсем на място и не дразни читателя. Подходът на Светослав Минков към парадоксите на криворазбраната модерност е нетрадиционен за българската художествена традици, но е необходим и навременен. Под неговата сякаш гигантска лупа глупостта, пошлостта, фалшът и снобизмът вземат заплашителни размери. Благодарение на това обаче прозренията и тревожните изводи на СвЕТОСЛАВ Минков не само стигат до своя обществен адресат, но и допринасят за проблемно-тематичното обогатяване на българската литература.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

four × four =