“Криворазбраната цивилизация”

Д.Вoйников написва комедията през 1871г., като първо я публикува по стр. на сп. “Учили-ще”, а скоро след това я издава в отделна книга. Темата на “Крврзбр цвл” е подсказана на Д.В. от самия живот на неговия народ. Изоли-ран в продължение на повече от 4 века, бг открива своята изостаналост от културното и икономическо развитие на съседни и по-далечни народи и това поражда неговото понижено самочувствие и провинциалните му комплекси. Този процес има своето начало още във вре-мето на П.Х., който създава “Ист. славян.”, колкото като полемика с родоотстъпниците, тол-кова и като документ за престижността да принадлежиш на бг нация. С историческите си драми Д.В. продължава тази Паисиева традиция и неговите патриотични пиеси “са спечелили много изгубе-ни бг рожби, като ги накараха да почетат бащината си кръв и днес да не се сра-муват да се на-рекат бг.” С родоотстъпничеството и последиците от него за нравствеността на бг, за неговото щастие и бъдеще воюва Д.В. и с комедията си “Крврзбр цвл”. С гениален усет за характерното авторът е нарисувал своите герои – рожби на балкан-ските нрави, но живеещи с амбицията да надскочат ограничаващото ги битие и да се израв-нят с никога невиждания и затова митологизиран, измислен и окарикатурен цивилизован евро-пейски живот. Д.В. избира за носители на цивилизацията не представители на някои от нап-редналите европейски народи, а един грък, който представя себе си за доктор и един млад бг, който е поживял из Европа уж с цел да се учи, но на сцената зрителят така и не успява да разбере какво, къде и колко е научил той, докато е харчил бащините грошове. Тези двама герои са представени като мними цивилизатори, като персонажи, които (ако не донасяха не-щастие в дома на х.Коста) биха могли да предизвикат единствено смях и подигравка у зрите-ля. Такива полуцивилизовани типове Д.В. вече е създавал в школските диалози и развръзка-та на тези фарсови сценки винаги е раждала смях с безспорната победа на родолюбците над родоотстъпниците. В комедията си обаче Д.В. не представя мнимите цивилизатори като кло-уни, развеселяващи със своите неоправдани претенции. Още в предговора към пиесата, а след това и чрез разгръщането на сюжета, чрез перипетиите на героите, чрез съдбата на лековерната му героиня и измамника-доктор Д.В показва пред зрителя заплахата, която това обществено явление крие. Подражанието на цивилизацията, увлечението по модни дрехи и прически, смехотворните усилия да се играят непознати танци – всичко това и разсмива зрителя, но и го кара все по-горчиво да се вглежда в себе си и в околните. В контекста на своето време, а още повече в перспективата на бг развитие, актуалност-та на Д.-Войниковата комедия не само не отслабва, но тя добива все по-остри и болезнени нюанси. И обърнете внимание – във времето, когато Д.В. създава образа на “цивилизована-та” Анка, която поучава приятелката си да не почита старите, защото те са “прости и будали” и мечтае за Европа, защото “европейките не похващат нищичко… пазят си лицето от слънце, от вятър… Па ръцете им, за да стоят сявга бели и меки, носят ръкавички”, по това същото време П.Р.Славейков бленува за една Гергана, която на съблазните би отвръщала с една непорочна и всеотдайна любов: “Как ще оставя баща си, /майка си как ще замина?”. Осъзна-ващи трагизма в съдбата на народа си и Д.В. и П.Р.С. пристъпват към проблема за срещата на бг със света с чувството за изключителна отговорност. Затова П.Р.С. вгражда Гергана в основите на новия живот като своеобразен залог за доброто в бъдещето, а – в противоречие със стилистиката на своята творба – Д.В. наказва героинята си чрез презрението на селянка-та в последното действие и кара Митю не да прогони, а да убие пагубния доктор. Попаднал на изключителна по своята актуалност и непреходност тема за бг живот, Д.В. я разгръща в жанра на битова комедия на характерите. Конфликтът, в който са заплетени съдбите на героите, произтича от качествата на тех-ните характери, макар привидно да е внесен отвън – от появата на доктор Маргариди в дома на х.Коста.Тази поява обаче и последиците от нея са улеснени от лекомисленото поведение на мадам Злата, която мечтае да ожени дъщеря си за някой “същ авропеец”, защото бг не… знаят френски. “Вранцушкий знай ли?” – пита тя победоносно сватовницата баба Стойна и това е един от многото чудесни епизоди в комедията, разкриващи глупостта и будещи смях. Успехът на Маргариди точно в дома на х.Коста е улеснен и от манталитета на сина Димитра-ки, който – по думите на майка си – е “поприличал на френче: сякаш не е наш син”. И той наис-тина няма нищо против да го взимат за “френче”, дори напротив. “Да зная – настървено пропо-вядва той – че има /показва с пръста си/ толкози месо бг у мене, отрязвам го и го хвърлям на кучетата.” Изкупителна жертва на братовото си лекомислие, на майчината си глупост и на късогле-дия консерватизъм на баща си, става Анка. Съдбата и обаче Д.В успява да представи не като резултат от нечие външнo насилие, а от качествата на нейния характер. За да разкрие този характер Д.В въвежда Анкината връстница Марийка. Тя е носителка на онези добродетели, произтичащи от верността към родовите традиции и обогатени от срещата с просветата, за които ратуват бг възрожденски мислители и творци. Колкото Анка е суетна, лекомислена, зап-ленена от мечти за лекомислен живот, изпълнена с презрение към всичко бг, толкова Марийка е разумна, сдържана, изпитваща почит към родителите си и уважение към родната култура. Двете приятелки са в непрекъснати спорове за това какво трябва да бъде усвоено от чуждия живот. Не винаги обаче Д.В. успява добре да защити логиката на поведение на своята героиня. Често репликите на Марийка не звучат естествено, а авторът ги използва, за да поднесе директно поуките от постъпките на заблудените си персонажи. По-сполучливо Д.В. е разкрил и поведението на връстниците на Димитраки – Митю, Пенчо и Герги. Драматургът се е опитал да представи тези герои в развитие – тяхната инертност и известно лекомислие в началото на зараждащия се конфликт и скорошното им отрезвяване, активната им намеса за възстановя-ване на нарушения от Маргариди порядък. Именно това тяхно поведение вижда Д.В. като въплащение на идеята на своята творба: ” деморализацията, която се раздава чрез буйната несвестност на младежите у един народ, може да се изгони със свястната съзнателност тоже на младежите”. Важно място в изграждането на пиесата заемат и образите на Злата, х.Коста, баба Стойна. Тези персонажи също са характеризирани чрез контрастни реплики и действия, което помага на автора по-релефно да открои комичното в поведението и на тримата. В представя-нето на Злата той стига до гротесково изображение, като превръща героинята си в карикату-ра на изпълнена с лекомислие и глупави фантазии възрастна жена. Авторът не е скрил недос-татъците и в поведението на баба Стойна и х.Коста, техният предизвикващ усмивка консерва-тизъм и дребни пороци. Наред с това обаче Д.В. вижда в тяхно лице носители на онази родо-ва устойчивост, която е съхранила бг през трудните векове на неговата история. В погледа на писателя прозира добродушният смях, с който “човечеството се разделя със своето минало” – смях, който можем да открием и в отношението на Л.КАРАВЕЛОВ към неговите “бг от старо време”, или на И.Вазов към “чичовците”. За ядро на сюжета на своята творба Д.В. взема класическата драматургична колизия, съсредоточена върху перипетиите около женитбата на главната героиня. Авторът представя традиционния за подобен конфликт любовен триъгълник – Маргариди, Митю и Анка. Като следва утвърденитв в европейската литература принципи на композиране на драма-тургични творби, Д.В. организира пиесата в 5 действия. Сюжетът се разгръща динамично, ка-то още в началните сцени на 1 действие писателят успява да въведе зрителя в атмосферата на Мадамзлатиния дом, да предстви главните герои и да очертае зародилия се конфликт м/у членовете на семейството. 2 действие въвежда партиите и на останалите герои – баба Стойна, Митю. Тук именно за пръв път става дума за готвената Анкина женитба, оповестена от сватовницата баба Стойна. Това дава по-нататъшен тласък на развитието на сюжета: то кара мадам Злата да стане по-настойчива в ухажването на Маргариди като бъдещ зет; то изостря още повече отношенията и с х.Коста, избрал за съпруг на дъщеря си Митю. В 3 действие конфликтът се разраства. Сблъсъкът на героите е изведен от тесните рамки на Хаджикостовия дом, като в него са въвлечени градките младежи, които Маргариди учи да “дансуват” и заптиите, арестуващи Митю по донос на доктора. Срещата на баба Стой-на с Маргариди в това действие е възлова за разкриване на двата типа мироглед, които Д.В. рисува в пиесата. Двамата герои използват най-силното оръжие, което притежават, в борбата си с другия: за баба Стойна това е магията, която тя прави, за да “пръсне” Антихриста. За Маргариди това е прибягването до услугите на репресивната власт, за да отстрани противни-ка си Митю. Именно в това действие докторът за пръв път откровено разкрива пред зрителя своите намерения (“Ролата отива чудесно… Кто дяволите, едни простаци не ще излъжа?”). В това действие Митю и неговите другари заемат категорична позиция по отношение на “днеш-ната цивилизация”. 4 действие повежда стремително конфликта към неговата развръска. Маргариди отстра-нява всички пречки към своята цел. Анка е оставена сама и едва при последните решителни действия на доктора, тя прозира опастността за себе си (“А! Маргариди… Гаче той не се ше-гува. Боже мой!”). Действието добива драматична окраска.Вълнението на герои и публика нараства, и пред най-недосетливите се откриват кроежите на доктора. Д.В. не пропуска обаче да подчертае и комичното в ситуацията, да осмее глупостта на “цивилизованите”, които даже и в един толко-ва решителен момент не могат да се освободят напълно от клишетата в превзетото си мис-лене (“Димитраки. Господа, подобен пример имаме от старата история. Може да сте чели за Троадската война… Пенчю. Бой против Троада. (на Митя) Ти ще бъдеш героят Ахилей.”). 5 действие представя развръската на творбата. Тук багрите са доста сгъстени, комично-то е изчезнало напълно. Промените, които са настъпили в семейството на х.Коста, в съдбата на Анка, в намеренията на Митю са необратими и непоправими. Щастливият финал е невъз-можен. Анка е опорочена, честта на нейното семейство е злепоставена, Маргариди е убит. Авторът е потърсил катарзиса в песента, която “сички запяват” във финала. В нея е извел и поуката от съдбата на своите герои (“Да сме верни в секи случай / на народний си обичай”). Този финал съвсем не е комедиен. Злото е наказано, но добродетелта не възтър-жествува, тя е безвъзвратно компрометирана. Писателят е нарушил едно много важно усло-вие, на което трябва да се подчинява комедията, за да съхрани смешното и да не премине то в драматично или трагедийно. Това е запазването на усещането, че нещата, които стават на сцената, са игра, че в пределите на смешното порокът е в някаква степен игра, че комедийни-ят злодей е само злосторник, чиито злини не засягат сериозно партнъорите му и са по-скоро игра със злото. Тази мяра е нарушена във финала и той зазвучава в трагикомичен тон. При разгръщането на предходните 4 действия обаче Д.В. постига изключителен успех в създава-нето на смешното. От многото възможни психически комплекси писателят избира глупостта като главен източник на комичното в своята пиеса. На образите на лекомислените си до глупост героини, той противопоставя хитреца Маргариди, който ги мами, подиграва се с тяхната доверчивост, а в последното действие дори издевателства над тях. Смешното се проявява в неестественото държане и превзетите маниери на героите. То е предизвикано и от словесните жестове, от неуместния и често дори нелеп език, изпълнен с изкълчени, лошо запомнени френски думички в устата на мадам Злата; от паразитните тур-цизми, към които х.Коста прибягва в речевото си безсилие; от безподобно окарикатурената реч на доктора, който наред с галицизмите не пести и варваризми, когато е оставен насаме или е в затруднено положение. Смях постига Д.В. и чрез други прояви на своите герои. При баба Стойна това е нейната страст към пийването и мечтите и за повторна женитба; при х.Коста – неговото “еничарско” поведение на фона на “френските” фасони на близките му; при Димитраки – наговата парве-нющина; при Митю и другарите му – непоследователността в отношението им към “цивилиза-цията”, проявяваща се включително в дрехите, с които са облечени. (При тези герои драма-тургът се възползва и от възмажностите, които му дава костюмът като елемент на смешно-то). Необходимо е да подчертаем, че макар самият писател да уточнява, че пише “каракте-ристическа комедия”, смешното в характерите на неговите герои се проявява в резултат на обстоятелствата, в които те попадат, на времето, в което живеят. Заглавието на комедията фиксира именно тази обвързаност м/у проявите на комичното в характера и в обстоятелства-та (“кривото” разбиране като знак за определени особености на психиката е провокирано от новото, от “цивилизацията”, която подлага на изпитание всички – и мъдрите, и глупавите). Литературни критици като Л.Каравелов и П.Р.Славейков също отбелязват успеха на изтъкнатия драматург с обръщането му към проблемите на съвременността. Така Д.-Войниковата творба доказва своята неувяхваща актуалност, разкрива гениално-то прозрение на автора си за трайното в бг характер и бит.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

2 × 1 =