“Крадецът на праскови” – образът на полковника

В повестта на Емилиян Станев „Крадецът на праскови” един от главните герои е полковникът. Той се превръща в символ на военщината и бездушието и чрез неговия образ е внушена авторовата идея, че войната заплашва общочовешките ценности като любов, свобода и щастие. Чрез спомена на аз-повествователя читателят добива първата представа за полковника – „шишкав, към петдесетгодишен, плещест, късоврат”. Дванадесетгодишно момче по времето на Първата световна война, младият мъж и досега не може да забрави „металическия му глас”, който е всявал панически страх у децата. Във въображението на детето трайно се е запечатал един детайл от портрета на полковника – алабросът, който придава на главата му израз на рис. Това описание създава внушение за нещо хишническо в природата му. В годините до войните офицерството е представлявало „висшия обществен слой”, елита на обществото. Това може би кара петнадесет години по-младата Елисавета да стане жена на полковника. Участвал във войната през 1912 и 1913 година срещу сърбите и турците, полковникът е ранен и остава на количка. Като спомен от тези поражения остават омразата и презрението му към „коварните и подли съюзници”. Назначен през Европейската война за комендант на града, за него дисциплината става „сляпо и безпрекословно подчинение”. Градът е пълен с пленници и на полковника е поверена разноцветната пленническа маса. Той е строг и стриктен и само появяването му на Марно поле кара войниците да се „вдървяват” от страх. Вече остарял, той с голяма страст започва да се грижи за имота, останал от баща му. Често вдига скандали и заплашва съседите и според думите на учителя е недостъпен за „обикновените хорица”. Вдъхващ „панически страх” у всички, той също е „обхванат от панически страх”, когато избухва коремният тиф. Точното повторение насочва вниманието към обречеността на героя – на неговото чувство за ред и справедливост е поверен градът, а той е безсилен пред смъртта. Стриктното спазване на дезинфекцията с карбол е своеобразно повторение на педантизма, с който организира живота на търновци. Полковникът е честен и почтен, не краде и се възмущава от колегите си, които петнят офицерството. Той страда заради гладните войници на фронта, заради българите, попаднали в плен, но не може да разбере съчувствието на съпругата си към сръбските военнопленници. Отношението му към тях се определя от националистическата му омраза. За него те са роби, презрени същества. Показателни са думите му към Елисавета: „Войниците ходят боси и се бият гладни, а ти си се загрижила за робите”. Именно войната поражда омразата и жестокостта, разделя хората на свои и чужди, като за чуждите не може да има милост. Полковникът определя милостта, съжалението и човещината за презрян сантиментализъм. За него възраженията на жена му са „даскалски приказки”. Името на героя напомня за архангел Михаил, предводител на небесното войнство и победител на Сатаната. То рядко се споменава и по този начин се постига внушението, че войната е обезличила хората и са важни само функциите им в обществото. За Елисавета съпругът и? се превръща в олицетворение на войната и „ главен причинител на загубената и? младост”. Без да създава изцяло в отрицателна светлина образа на полковника, Емилиян Станев внушава усещането, че той е виновен както за нерадостния живот на Елисавета, така и за смъртта и?. Пропадането на собствените му мечти и идеали води и до погубване на личността му. Той е душевно сломен и все по-отчаяно се бори срещу поражението си, все по-животинска става омразата му към невинни хора. Макар че представя полковника като символ на войната, в неговия образ Емилиян Станев залага и други, не по-малко съществени проблеми – за войната и човечността, за омразата и страданието, за честта и безчестието.

loading...

One Response to “Крадецът на праскови” – образът на полковника

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

13 + four =