Конфликтът стари-млади в „Българи от старо време” на Л. Каравелов

Повестта „ Българи от старо време” е публикувана за пръв път на руски език през 1867 г. В списание „Отечествени записки”. Няколко години по късно, през 1872 г. , Каравелов я превежда на български и я отпечатва във вестник „Свобода”. Посвещава я на видните български фолклористи братя Миладинови и К. Геров, от чието родолюбиво дело искренно се възхищава. Замисълът на творбата е да разкрие характерно българското в бита, психологията, фолклора и езика. Каравелов иска да пресъздаде реалистична картина на българското село през Възраждането, неговите обичаи, нрави и вярвания. Творбата му представлява най-целостно целенасочено и художествено задълбочено изследване на българската национална психология през Възраждането.Заглавието на творбата подсказва, че Каравелов гледа на описаните в повестта събития и герои като на нещо отминало, взето от предходно време. На понятието „старо време” се противопоставя по-доброто „ново време”. Естествено се поражда конфликта между света на старите и младите. На разкрепостеното ново мислене на младото поколение, в лицето на Лила и Павлин, се противопоставя остарялото традиционно консервативно мислене, на техните бащи дядо Либен и хаджи Генчо. Първата част на повестта започва с пряка характеристика на хаджи Генчо. Той е „твърде почтен човек, много учен и разумен, всичко знае и е на всичко готов да ти отговори”. В обществения живот на Копривщица хаджи Генчо заема видно място, освен че даскалува, той продава свещи по празниците в църквата и пее редом с попа. Хаджи Генчо обича всичко „старовремеско”. Той обича да носи шалвари с много джобове, всякакви събирание и гощавки. Домът му издава характера на своя стопанин. Не минава година, без той да не построи нещо, макар и в някой случаи да влиза в чуждия двор. Той няма нищо против да се възползва от чуждото, било то ядене, пиене, територия или труд. Освен строежи хаджи Генчо обича и дребните вещи. Домът му прилича на музей. По многобройните рафтове и полици са наредени безброй ненужни неща, опаковани и надписани като архивни ценности и издаващи дребнавия характер на собственика си. Той събира и кулинарни потреби и предмети на бита. Всичко това хаджи Генчо прави, защото го смята за старовременско и ценно, но не усеща тишината в дома си. Този дом е съвсем пуст. В него като сянка броди само една покорна, търпелива и мълчалива жена, баба хаджийка. Тя е част от замрялото старо време. Някога там са живели и децата на хаджията, но той като истински тиран лишил от живот двама от синовете си за дребни детски прегрешения, а третия прогонил. Единствената живинка в този дом е Лила, която е учудващо жизнена и красива. Тя не получава от баща си ни ласка, ни обич. Единственото живо същество, което той някога е обичал и с което споделя трапезата си, е любимият му котарак. Много неща свързани с хаджи Генчо, стоят на границата между сериозното и смешното и могат да се тълкуват двойствено. Такова например е училището му. Там идват около двеста деца, защото няма къде другаде да се учат, но и той не се занимава особено с образуванието им. В повечето случаи учителската му работа се изчерпва с намирането на някаква работа, да му помагат вкъщи, да му отгелждат разни животни, да проправят пътя му към родителското благоволение и трапеза. Хаджи Генчо не е само дребнав, но и отмъстителен. Никога нищо не дава даром, нито пък оставя неотмъстено сторено му зло.Особено докачлив е на чест и по този повод Каравелов отбелязва, че има яка воля и твърд характер. Големия инат на хаджията е неговото решениe да изпрати Лила в манастир само за да не отстъпи пред дядо Либен. Хаджията много държи на думата във всяко отношение като на нещо, което може да създаде авторитет на човека, а може и да го унищожи, може да зарадва, може и да обиди. Много неща сближават хаджи Генчо и стария му другар дядо Либен. Те са връстници, познават се, откакто са се родили, еднакво обичат да седнат на трапеза, да си угодят, да поспорят. И двамата имат наивен детски поглед към живота и страстно с вживяват в незначителни неща. Те са хора, доволни от живота. Приспособени са към условията на робството и то като че ли не им пречи да осъществяват житейските си намерения. Двамата герои си приличат много и в грубото отношение към семейството на младиии. Ако хаджи Генчо е посегнал на децата си, то дядо Либен ги е напълно изоставил. Докато е бил зает с неясни пътувания, последвани от пияни вечери, жена му плетеля и продавала чорапи, за да изхрани децата им. За разлика от саможивия хаджи Генчо жизнерадостния дядо Либен не разпилява децата си и на старини всички са около него. Домът му е изпълнен с весела гълчава и той е щастлив с добри синове, хубави снахи и внучета. Той обича всичко в къщата му да е хубаво, да радва окото. Облича се гиздаво и на стари години, държи на външния си вид макар и понапълнял. През целия му живот го блазни мисълта да добие юнашка слава. Подобно на Хаджи Генчо си е изградил музей от вещи свързани с хайдутството: скъпи дрехи, пушки, пищови, ножове, конски седла, юзди и всякакви други юнашки атрибути. Философията на дядо Либен е жизнеутвърждаваща и оптимистична. Широката му и волна душа е съградила дом-рай за децата му, в който е нужно само още едно нещо, добра снаха за най-малкия син, която да се грижи за стареца, когато грохне. Това е оная подбудителна причина, която е накарала дядо Либен да се побрати с хаджи Генчо, и двамата с Павлин са харесали единствената дъщеря на хаджи Генчо Лила. Дядо Либен, както и хаджи Генчо, не се интересуват от политика. Хайдушкото им минало не е свързано с противопоствяне на турците, а с преследване на богатство. Двамата редовно ходят на църква, без да се отличават с особена дълбочина на религиозно чувство. Там хаджи Генчо издига авторитета си като по-знаещ от поп Ерчо, дядо Либен ходи, защото е българин, а не турчин. Дядо Либен иска да се причести, но в него няма и следа от религиозно смирение и смята, че не е редно да вземе причастие с оръжие срещу попа. В друг момент преценява, че е по-добре да подкупи служителите на бога, и така освобождава Лила от манастира. Дядо Либен мрази всякакви врачки и магьосници и смята, че щом дойдат в селото, трябва да ги накажат в конака и да ги изгонят. За разлика от него хаджи Генчо е по-податлив на суеверия. И когато чорбаджийските клюкарки казват, че хаджи Генчо е дяволски човек, дружи с таласъми и змейове и продава деца за кървава комка на чифутите, дори и дядо Либен започва да мисли, че е вярно. Хаджията е дълбоко засегнат, но няма никаква възможност да се защити, нито има на кого да отмъсти. Честта му спасяват младите, за които това са празни приказки и не могат да влият на чувствата им. Лила и Павлин се борят за личното си щастие, без да се съобразяват с патриархалните норми. Павлин защитава чувствата си така самоуверено и дръзко, че вместо укор получава пълна подкрепа от баща си. Дядо Либен искрено се гордее със своя син, защото открива в него себе си. Младите години оживяват в него и без особена грижа за традицията той посочва на Павлин как да съгради щастието си. Старите българи на Каравелов са носители и на положителни, и на отрицателни черти. В сложното обкръжение на робството те се стремят да с утвърдят като личности и тази цел определя степента им на активност към света, въпреки че средствата им понякога са наивни и предизвикващи смях.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

16 − 7 =