Конфликтът между “старото” и “новото” време в повестта “Българи от старо време”

Повестта „Българи от старо време” е представителна творба на българската възрожденска литература. Още в заглавието на произведението е заложен проблемът за българското и неговите нравствени стойности в контекста на времето. То се дели на „старо” и „ново” съобразно начина на мислене на поколенията, които винаги конфликтно осъществяват приемствената връзка помежду си. Основен двигател на сюжетното действие в повестта е приятелството между двама от най- изтъкнатите жители на Копривщица – Хаджи Генчо и дядо Либен. Именно те са представители на „българи от старо време”. Това са контрастни художествени образи, въплътили взаимно изключващи се черти на българския нрав и характер. Хаджи Генчо е пълна противоположност на дядо Либен. Макар и представители на едно и също поколение, те са носители вътрешния му контраст. Чрез външно-портретното описание Л. Каравелов разкрива вътрешно нравствената им същност.Причината за тяхното скарване е любовта между дъщерята на Хаджи Генчо – Лила и синът на дядо Либен – Павлин. Двамата влюбени са следващото поколение българи принадлежащи към по – новите „модерни” времена. В началото на повестта авторът запознава читателя с Хаджи Генчо: „………”Хаджи Генчо е българин от „старо време”, макар, че самият той се приема за твърде съвременен човек. Той е изключение на всичко познато и общоприето, не се вписва в никакви правила и норми. Има своя индивидуална представа за ролята и мястото си в обществото. Изпълнен е със самоуважение към себе си, смята се за учен и при това високообразован. Известността на Х. Генчо е голяма. Копривщица се гордее с неговата ученост, затова и всеки го познава. Оригинален е „най-ученият” човек в Копривщица и със своите интереси. Затова е създал и свой собствен музей. В него има честта да влиза единствено Х. Генчо. Неслучайно в „музея” всичко е увито, завързано и номерирано. Той е човек обсебен от личния си свят. Скрит и потаен, неговите странности го изолират от реалността, той губи връзка със съвременния поток на времето и се превръща в един от „старите” българи. Нравствените му приоритети влизат в конфликт с представите за почтеност. Такъв е примерът с неговото училище. То по-скоро прилича на чифлик, отколкото място на просвета и знание. Не някой друг, а самите ученици имат задължението да хранят патките, гъските и мисирките, които са на особена почит в двора на видния учител в Копривщица. За него любовта към животните поражда у децата любов към ближния. Така те откриват доброто у себе си. Каравеловата ирония преминава в сарказъм. Авторът изказва мнение, с което открито дискредитира героя: „Аз мисля, че само себелюбивите хора биват полезни и за другиго”. Разкрита е себичната, дребнаво – егоистична природа на Х. Генчо. От всяка ситуация умее да извлече материална изгода. Неслучайно Х. Генчо не бърза с обявяването на годежа между своята дъщеря Лила и синът на дядо Либен, защото това е великолепна възможност по-дълго да опитва домашната ракия и отлежалото вино на своя бъдещ сват. Практичността и дребнавостта представят в отрицателна светлина копривщенското просветно „светило”, което се държи примитивно в противоречие със собствените си „интелектуални” претенции. Дядо Либен е далеч от „научните” интереси на Х. Генчо. Интересува се единствено от юнашкото си минало, което е неговата най-голяма гордост. Обича да разказва за героичните си подвизи, голяма част от тях – плод на неговата фантазия. Има цял арсенал от пушки, пищови, и други атрибути, доказващи достоверността на юначните му подвизи. Всяка вещ говори за нещо преживяно, свързано е със скъп спомен за душата на д. Либен. Той живее в свой свят – имагинерен и красив и в него се чувства все така млад и силен, без да разбира, че времето е друго и той има ново, твърде различно място в него. Но това разминаване между вътрешните му нагласи и действителността не тревожи д. Либен, той е щастлив да живее със спомените от миналото и все повече да се отдалечава от действителността. Отново чрез света на вещите Л. Каравелов разкрива ценностните приоритети на своя герой. Той е човек, който афишира победите, завоеванията, интересува се не толкова от материалната облага, колкото от славата и юначния спомен за себе си, за който категорично доказателство са юнашките облекла съхранени като в музей. Това е и различното между двамата бъдещи сватове. Хаджи Генчо не пуска никого в своя „музей”, а дядо Либен с гордост и задоволство развежда всеки гост из света на легендарната си младост. Дядо Либен е любител на красивото във всички негови измерения. Външната хубост за д. Либен е неотделимо свързана с нравствените добродетели на човека и найвече с ума. Затова той иска „хубавичка и разумничка снахичка”, каквато е видял в Лила – дъщерята на х. Генчо.Тя е не само негов избор, но и на синът му Павлин. Той е на страната на младите и защитава тяхната любов, след като се скарват с х. Генчо. Дребният повод за свадата помежду им не е основателна причина да се осуети бъдещето на двамата влюбени. Любовната интрига не е водеща в сюжетното действие. Тя е повод и възможност за разкриване на образите на двамата главни герои, представители на старото поколение. За х. Генчо интимният човешки свят е излишен лукс, не се вълнува от чувствата на другите, а само от възможността да пийне и хапне, като не пренебрегва и бъдещата материална изгода от брака на Лила и Павлин. Неговото разбиране за любовта е не само практическо, но и комерсиално. Той е патриархално деспотичен и по щастлива случайност интимните предпочитания на Лила съвпадат с неговите лични намерения. Д. Либен е твърде различен от Х. Генчо в разбиранията си за човешките интимни отношения. Ръководи се единствено от собствената си представа за щастие. Уважава чувствата на Павлин и Лила, одобрява избора им, който е взаимен и споделен. Те имат свободата да бъдат щастливи, а подобен начин на мислене говори красноречиво за духовната щедрост на д. Либен. Светът на „старите” българи остава мил спомен от патриархалното време. Техния нрав и духовен хоризонт, макар и ограничен, са необходим етап в приемственото развитие на българския национален характер. Героите на Каравеловата повест – „Бълг….” – Х. Генчо и д. Либен – са художествени образци, доказващи постиженията на възрожденската литература.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

2 × 2 =