Коментар на “любв” – “омраза” в стихотворението на Яворов “Стон”

В родното културно и литературно пространство специфичната интимно-любовна проблематика има закъсняло и проблемно развитие. Възрожденската ценностна система поставя в своя център мястото в колектива, националния идеал, усещането за субекта като гражданин на обществото. Едва в началото на 20 век художественото, в частност лическото съзнание на възприема като приоритет вътрешния свят на личността, неповторимите душевни трепет, емоционалните екзалтации и сривове, породени от вечното и най-силно чувство – любовта. Спокойно може да се твърди, че преди Яворов българската любовна лирика няма своя отличителна физиономия, свой цялостен, разгърнат модел, интерпретативен код и еталонна образна система. За интимните вълнения се пише откъслечно и най-вече във връзка с други, по правило по-важни за лирическия субект проблемни ядра.

Яворов е творецът, тематизирал своите лични копнежи в любовта, разбиранията си за нейната омая и драма, за тоталната й, определяща присъственост в човешкото битие. Стихотворението “Стон” /”На Лора”/ е посветено на голямата, метежна, страстна и фатална любов на поета. То разглежда величието на чувствата през призмата на обречеността, драматизма, трагичната поривност. Емоционалният градус е висок, касаещ най-проблемните, неуправляеми и ирационални регистри на човешкото съществуване.

Увлечението е сладост и болка, усещане за пълнота и опасност, райска хармония и демонична стръв. От периода на романтизма датира определението за поезията като “спонтанен израз на мощни чувства”/Уърсуърт/. Разглежданият Яворв текст гради смисловите си послания около тази представа, опирайки се на стихийността, неуловимостта, буреносния драматизъм и философското обобщение. Силно емотивни, разкрити в руслото на романтическите мащаби са понятийните категории, с които текстът борави. Метафорите са призвани да изобразят усещането за крайност и наситеност. лиирическите светоусещания, които текстът инспирира и разгръща, са концентрирани в сложния образ на човешката душа. Тя е видяна като “стон” и “зов”. Тези думи ще станат ключови за творба, разглеждаща стремителния, мътен порив към опасната, но примамлива духовна наслада. Необятно силният емоционален порив ражда нов житейски модел, свят, в който всичко изглежда различно, обладано от енергия, едновременно креативна и разрушителна. Водещото семантично понятие “стон” се експонира като въздействаща метафора на променения, разтърсен из основи душевен свят на лирическия герой. Всяка дума, всеки троп и ефектно постигната интонация подсказва тази максимална наситеност на ситуацията, емоционалния максимум, до който се достига. Обобщаваща и оригинална е следващата метафора на човешкия свят в стихотворението: “Защото аз съм птиза устрелена. На смърт е моята душа ранена. На смърт ранена от любов.” Употребеният в инверсия епитет “устрелена” има характер на неологизъм, на неочаквана ситуативна поява в текста. Той е натоварен със сложна цялостна семантика, за да се впише в поетиката на романтичното пренасищане на творбата. Любовта се интерпретира като властна, непобедима стихия, която връхлита, увлича и обрича човешките същества. Лирическият “аз” ще почувство, и , което е по-странно, ще благослови своето безсилие срещу този мощен порив. Фаталният знак, преизвестената драма нахлеват в текста чрез анафоричната употреба на словосъчетанието “на смърт”. Цялата крайност и непостижимата енигма на битието ще се сведат до любовта. Със своята непознаваща предели сила тя обеча в себе си всичко, измества дребните за нея задръжки или инстинкти за самосъхранение. В тези си хипостази любовта е изконна, неповторима величина, асоциирана с вечното, с разрухата и съзиданието, с бездната и полета, с Ада и Рая. Изострената до крайност антиномичност на изказа, полюсните състояния, развихреният драматизъм са емблеметични характеристики на Яворовата творба.

С тези постигнати поетични ефекти творецът навлиза в темата за любовта, която ще се окаже по-силно от всичко, матическа и неповторима, завладяваща светове, съизмерима с тоталността на осмическото начало. Пред нея избледняват всички важни и определящи маркери на човешката връзка със света. Изчезва обичайният егоцентризъм, търсенето спокойствие, дори и метафизичният страх пред отвъдното замира, за да отвори място на развихрилата се самоунищожителна страст. Наред с контраста особеният поетичен изказ налага и парадокса, артистичната и екзистенциална провокативност, оксиморонното начало. Сложната художествена логика се реализира чрез възможностите на свръхфикционалното, абстрактното, глобалното.Емоционалното състояние на лирическия субект нито за миг не остава натоварено само с един знак.То се поддържа от дихотомията между пареща радост и болка, между елейно песнопение и сърцераздирателен, нечовешки стон. Специален смислов център на стихотворението експонира реторичния въпрос и неговото евентуално, икционално-обобщаващо “обгоряване” във финала на първа строфа: Кажете ми що значат среща и разлъка? И ето аз ви думам: има ад и мъка – и в мъката любов! Концентрирането налексикално-семантични ядра в определена част от текста е структурен белег на Яворовата поезия.

В “На Лора” образните импликации на любовта с един романтично изживян реторичен жест извеждат към крайното, абсолютното, необозримото. “Адът”, “мъката” и “разлъката” логически и ценностно също се свързват с неизбродимото духовно пространство на най-великото човешко чувство. Стихотворението задава и развива сложни духовни и философски проекции в осмислянето на любовта като водеш импулс на човешкото съществуване.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

five × two =