Коментар върху „Самотен гроб в самотен кът”

Лирическата миниатюра „Самотен гроб в самотен кът” е заключителната творба в стихосбирката „Сън за щастие”.В нея водещи мотиви са мотивът за самотата и този за края на нелекия житейски път. В „Самотен гроб в самотен кът” Пенчо Славейков внася усещането за обгърнато тайнственост пространство, одухотворено от съзерцателния унес на намерилия мечтаното спокойствие и хармония несретник. Рефренът „Самотен гроб в самотен кът”, който оформя композиционната рамка на текста, акцентира върху лайтмотива за самотата. В стихотворението е постигната мистична хармония между гроба и природата. Тя внушава усещането за единство между неунищожимото духовно начало и вечността на съвършеното, неподвластно на тлен и разруха, божие творение. Още в първия стих „Самотен гроб…” се откроява образът на гроба. Този символен образ е изведен на преден план в цялата миниатюра и носи усещането за настъпилия край. Такъв е и образът на пустинята – „пустиня около немеее”. Той е олицетворен и носи смисъла на непреодолима преграда. Многократното лексикално повторение на изразите: „самотен гроб”, „самотен кът”, „гроб самотен”, „пустинний кът” изграждат идейното внушение на цялото стихотворение. С помощта на неколкократно повторения епитет „самотен” и инверсията, която авторът използва в творбата е внушено усещането за уединеност, обособеност и дистанцираност. П.Славейков представя на читателя една пейзажна картина, която разкрива пространството, в което водещ е образът на смъртта и също така може да бъде интерпретирана като символно въплъщение на човешката душа, знак за неумиращия, неизчезващ живот. Текстът на миниатюрата лаконично говори за предишното мъчително съществуване на самотния страдалец в неприветната и враждебна действителност („немил живот сиротен”). На фона на тази тягобна и мъчителна обстановка чрез метонимията „милвана ръка” е озарена ситуацията от присъствието на любимата. „Аз зная тоз самотен кът/ и тоя гроб самотен де е”-тези два стиха предизвикват съчувствие у читателя. Контрастът между „милвана ръка”и „немил живот”, апосиопезата „в немил живот сама копнее…” отново подчертава основните мотиви в лирическото произведение – мотивите за живота, усамотението и този за смъртта и за края на пътя. В миниатюрата „Самотен гроб в самотен кът” характерните за Славейков ведри, мажорни и жизненоутвърждаващи интонаций липсват. Текстът на стихотворението има тъжно, меланхолично звучене, но то не прераства в потискащо, угнетяващо отчаяние. На фона на цялата трагичност и въпреки присъствието на смъртта произведението носи и своя оптимистичен смисъл – за продължението на живота след смъртта и за неумиращия човешки дух.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

fourteen − thirteen =