Комедията “Тартюф”- изобличение на лицемерната набожност

Жан-Батист Молиер е най-великият комедиограф на ХVII век. И не само това на това столетие. В негово лице френската комедия бележи най-високи постижения. Дълъг и сложен е пътят, който писателят извървява от първите си сценични работи до безсмъртните си комедийни творби. С най-дълбоко обществено-философски смисъл е комедията му “Тартюф”. Тя е осмислена картина срещу лицемерната набожност, религия, егоизма и глупостта. В лицата на госпожа Парнел и на Оргон авторът представя носителите на религиозния фанатизъм, породен от догмата. Главният герой Тартюф е не само живо лице, характеризиращ един от основните недъзи на епохата, но и дълбоко социално явление. Користното отношение на лицемера към слабостта на верующите, използването на религиозните заблуждения на Парнел и Оргон е разобличено от здравия разум на Дорина и Клеант, от чистото чувство на Валер и Мариана, от пламенната откровеност на Дамис и от умната Елмира. В първите две действия Молиер натрупва редица положения, които заинтригуват читателя и зрителя да очакват с нетърпение появата на Тартюф. Домът на Оргон където се разиграва действието е арена на семейни конфликти. Семейството е разделено на две воюващи групи –от една страна Тартюф, госпожа Парнел и нейния син, от друга – всички останали членове на семейството. По този начин авторът частица по частица сглобява основните моменти от характера на набожника.Така постепенно в сблъскването на мненията на отделните действащи лица, в борбата между лековерието на Оргон и острата предвидливост на Дорина изниква образът на лицемера, на измамника, на носителя на тъмните сили. Образът на Оргоновата майка не е епизодичен, Тя обощава характерните черти на онази тълпа, която в момента на религиозна възбуда е готова на диви изстъпления. През цялото развитие на комедийното действие тя остава неизлечимо затъпяла и основен защитник на главния герой. Оргон страда от особен вид болест, която можем да наречем религиозна маниакалност, изразена в сляпо преклонение пред Тартюф. Той олицетворява типичните черти на френския богаташ от тази епоха, който не е нито глупав, нито лош, но е доста лабилен и лековерен. Тези слабости, но не порочности в характера му го правят достъпна жертва на лицемерния набожник. Наглото измамничество и мошеничество са немислими без наличието на наивност и заслепение. Татюф е невъзможен без Оргон. Госпожа Парнел и нейният наивен син през мътните очила на религиозния догматизъм виждат у лицемера само привидните му качества на християнски моралист: смирен, изпълнен с любов към ближния, безкористен, целомъдрен и милосърден. Разбира се той подвежда лековерните, като изтъква на показ своите “добродетели” и постъпки с най-възвишени религиозни подбуди. Това обаче не може да подведе Дорина – един човек от народа, който страда от несправедливата оценка на своя труд и глупостта на господаря си. Тя е жива и действаща в името на любовта към човека и освобождаването му от страха пред поквареното обществено мнение. Само геният на Молиер може да изправи лицемера срещу дързостната девойка. На мазните и гладки думи за целомъдрие Дорина, това дете на народа, отговаря безцеремонно и саркастично, като поставя на място похотливия мошеник. Тартюф: (като изважда от джоба си една кърпа) Покрийте там гърдите си навред. Неща от тоя род са страшни, извинете, Те палят ни духа и раждат греховете. Дорина: Нима сте тъй горещ и невъздържан вий, Та всяка плът за вас подобна сила крий? Отде е ваший плам за мен е неизвестно, Но аз не съм така, не се запалвам лесно И гледала ви бих съблечен до пети, Без голота ви плът сърце да ми сломи. Езикът на момичето е по-жив, по-гъвкав, по-образен и почерпан от съкровищницата на народа. Здравият и усет за правда и остоумието и проличават в отговорите на въпросите на Оргон. Тя прави издевателска характеристика на Тартюф и го изобличава като лакомник, ленивец и социален паразит. Своето презрение към малодушните Дорина показва члез една реплика, която изразява натрупаната през вековете народна и житейска философия. “Безчувствена съм аз към оня, що дърдори и що в тежък час покорно свежда взори”. Непримирим изобличетил на безочието на нахалния двуличник е и Клеант. Като неподкупен и непримирим съдник, той е първият, който напада печално заблудения Оргон. “Възможно ли е мъж така да ви омай, че всичко в своя дом забравяте накрай! Ивадихте го вий от бедност и неволя И стигнахте дотам, че ……” Клеант набира смелост да обвини пряко зет си за неговата слепота. В спора между двамата, братът на Елмира защитава свободата на мисълта, чувството за достойнство и вяра в истинския човек, добродетели, които липсват на лицемерния натрапник. Тартюф ката е оплел със своето благочестие Оргон, че той отменя бащината си дума – обещанието да даде дъщеря си на Валер. Сега иска да омъжи Мариана за набожника. За да му угоди е готов да наложи волята си и да я принуди насила. Тук се намесва още един изобличител за разкриването на истинския лик на притворния нахалник. Това е невъздържаният Дамис, синът на Оргон. Той става неволен свидетел на неблагочестивите провокациии, с които Тартюф приканва към съпружеска изневяра Елмира. Напразни са усилията на обладания от справедлива ярост син да убеди баща си, че безскруполния подлец опозорява с “греховна страст” женската чест на съпругата му. Когато Елмира с известна сдържана кокетностпредразполага натрапника към повече откровеност, той разкрива не само себе си, но и цялата философия на религията относно това що е грях. “А злото става зло, когато нашуми; осъжда ни света за туй, що стане знайно а ний не вършим грях, кога грешиме тайно”. В двете обяснения между Тартюф и съпругата на Оргон проличава образа на лицемерния набожник. Това, което за другите според него е греховно, сега вече за него не е греховно и той го оправдава с волята божия. С хитрости, с ласкателство, а където е и нужно и със заплахи, с интриги и подлости Тартюф оплита безоггледно в мрежите си само тези, които са изпаднали във властта на религиозните заблуди. Според него грях прави всеки, който подлага хората на съблазън и не прикрива греха си. Но не върши грях този, който греши тайно. По такъв начин Молиер сваля маската на лицемера и го подлага на поругание. Неуспехът на открилия истината Дамис принуждава Елмира да осъществи изкусителния замисъл на Дорина за разобличаването на Тартюф. Невъздържаните крясъци на разярания Оргон срещу кандидат-прелюбодееца, когото с блага, набожна душа е приел в дома си показват окончателносот отрезвяване на благочестивия стопанин и безвъзвратното разобличаване на фолшиво благочестивия гост натрапник. Тартюф е не само лицемер, развратник, той е изнудвач, крадец и бандит. Наистина не опипва чуждите джобове и не отваря с взлом хорските къщи, но си служи с по-изтънчено средство – измамата в името на небето. В комедията “Тартюф” ярко изпъква майсторството на Молиер, с остротата на контрастните характери и дълбокото противоречие между думите и делата на главния герой. В творбата си комедиографът води борба не само срещу лицемерието и религията, но и срещу всякакъв догматизъм и фанатизъм под каквато и да е форма, борба за свобода на мисълта и на човешката личност.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

9 − six =