„КИНО” – ВАПЦАРОВ

Търсената истина за живота в поези¬ята на Никола Вапцаров е свързана вина¬ги с „една човешка драма”, преживяна от лирическия герой и изповядана в стихове от поета. Гледните точки, художествените ракурси на възприятие и изображение са винаги две. Едната въплъщава човешкото преживяване, а другата – лирическото споделяне в художествен аспект на интимните вълнения, които се движат в широкия диапазон между изповед и диалог. „Разказът” за преживяното не¬усетно преминава в реално случващо се събитие, което изпълва със сетивни усе¬ти и нови емоционални нюанси поетичес¬кото действие. То е едновременно спомен, но и настояще. Лирическият говорител, обикновено идентичен с поета, е свиде¬тел на изповедта и на „случващото” се в „разказа” за „една човешка драма”, изживяна отново от лирическия герой. Така се оформят двете условни категории, носи¬тели на действието във Вапцаровата поезия, лирически говорител и лирически ге¬рой. „Ролите” на възприятие, преживяване и оценка, т. е. интерпретация, често се сменят в общата динамика на поетическия „разказ”, който е изповедно-диалогизиран, а това означава действен и силно въздействащ. Читателят е въведен в художествената среда на „случващото” се поетично събитие като очевидец на преживяното. Толкова силни са внушенията на лирическото действие, че възприема-телят е не само страничен „наблюдател”, но и „участник” в събитието, което преживява заедно с лирическия герой. Такава е художествената позиция, от която е разгърнато поетическото действие във Вапцаровото стихотворение „Кино”. „Ракурсът” за наблюдение на ставащото, на онова, което ще се случи, определя и посоката на лирично внушение. Действието се развива „отвън” – „навътре”, от обектно-реалното към субективно-личното. Вапцаров очертава реалната обстоятел¬ствена среда, провокирала размисъл: Отвънка беше шум и светеха реклами, В афиша пишеше: „Една човешка драма.” Въведена е темата на поетическото действие: „Една човешка драма”, която ще се разгърне като вътрешно преживян раз¬мисъл на човека, търсещ истините в жи¬вота. Обстоятелствената среда е по-скоро внушена, отколкото реално очер¬тана, чрез звукови и цветови възприятия: „Отвънка беше шум”, „светеха реклами”. Въздействието е сетивно, а лирическият говорител сякаш наблюдава пространст¬вото „отвътре”, въплътен условно във вътрешния духовен свят на всеки човек, изправил се пред рекламния афиш, търсещ причините за изживяна лична драма. Тя ви¬наги е индивидуална и неповторима. Зато¬ва е и определена като „една човешка драма”. Конкретността на назоваването, из¬писано и на киноафиша, изпраща своето индивидуално послание към всеки човек, приел рекламния надпис за идентичен като екзистенциална същност с неговата собствена съдба и на неговата лична, но винаги „една човешка драма”. Така лиричес¬кият говорител запазва своята аноним¬ност, но същевременно поетическото действие създава усещане за многолюдие, за множествено човешко присъствие. То напомня за себе си чрез шума отвън: Отвънка беше шум и конника на Крум се потеше от стискане в дланта ми. От общата пространствена среда, из¬разена чрез звуковото въздействие на множество човешки гласове, които всъщ¬ност я назовават и определят чрез шума, се отделя конкретното присъствие на човека със своя лична драма: „И конника на Крум/се потеше/от стискане/в дланта ми.” Единственото число на употребената лексикална единица „дланта ми” неочаквано променя посоката на поетическия „пог¬лед” на лирическия говорител, наблюда¬ващ художествената среда, от общото към единичното. Вниманието е фокусирано върху един човешки субект сред множеството. Субективният носител на „ед¬на човешка драма” е представен чрез художествените детайли: „конника на Крум” (монета от пет лева) и „дланта ми”. Еди¬ничното загатва за цялото, но вече конкретно назовано и индивидуализирано. Това безспорно е доказателство за поетич¬ното умение на Вапцаров да използва художествените възможности на метонимията (монетата, дланта) за открояване субективното присъствие на човека – основен лирически герой и в стихотворе¬нието „Кино”. Стаил „една човешка дра¬ма” в душата си, той е в очакване. Търси художествено отражение на съдбата си на екрана: „И стана тъмно./В белия квадрат/лъва на „Метро”/сънно се прозина. / И изведнъж – шосе,/след туй гора/и в дъното небе просторно-синьо.” Маркирани са детайли от твърде обща, обектна среда: „шосе”, „гора”, „небе”. Те съ¬що загатват представа за цялост на съ¬ществуваща реалност, но самото събитие все още отсъства. Темата за „една човеш¬ка драма”, провокирала интереса на лирическия герой, все още не е поставена като художествен проблем. Човекът е в очакване, което расте, а заедно с него – и вълне¬нието. Създава се усещане, че в мрака, об¬гърнал кинозалата, редом с лирическия ге¬рой присъства и поетът, т. е. неговият лирически говорител. Отново „ракурсът” за наблюдение като избрана художествена позиция е „отвътре”, т. е. от изпълне¬ното с очакване психопространство на човека. Същевременно се забелязва и една нова позиция, проектирана сред простран¬ството на общото човешко присъствие на множеството в кинозалата. Тази нова по¬зиция дава възможност за поглед „отст¬рани”, т. е. от някакъв страничен „външен” ъгъл за наблюдение на индивидуалното преживяване на човека от показаната и ви¬дяна лична драма на филмовите герои: И на шосето, точно на завой, се срещат две луксозни лимузини. Това е нашия герой и нашта героиня. Участниците в киноверсията за „една човешка драма” са неназовани, но са по човеш¬ки близки на зрителите. Те са „нашия герой” и „нашта героиня”. Близостта е условна, в чисто универсален план. Героите са хора със своя съдба, но тя е все още „неразказана” на екрана. Следва събитие, което про¬меня хода на филмовата интрига: „ След уда¬ра/излиза джентълмен/ и взема във ръцете си челичени/ като перце примрялото момиче.” Сюжетът „разказва” „човешката драма” на героите. Тя не е изживяна като реалност – следствие от действителен конфликт и сблъсък с обстоятелствата на живота, а показно разиграна мелодрама с ефектно намерени детайли. Героите на „една човешка драма” не живеят в драма¬тичната събитийност на сюжета, „разказан” на екрана, а присъстват „красиво” сред романтичния декор на рекламно показна любов. Човешките души не горят от вътрешна противоречивост на преживяното, защото реално събитие и реален сблъсък няма. Чувствата са фалшиви, дра¬мата – измислена и неискрена: Отваря си очите – те горят, премрежват се и гледат небосвода, Да видиш ти какво момиче, брат – като жребица от разплодник!… Пошлостта на показаното подменя ре¬алните стойности на естетическото въздействие. Очакванията са излъгани, остават неоправдани искрените вълнения и реакцията не закъснява. Героинята гу¬би човешкия си облик. Приема се „като жребица от разплодник”. Тя вече не е обект на състрадание и съчувствие. Провокира ниски страсти и желания, коренно различни от естетичните. Подменената драма на живота е показно красива, пошла „карти¬на” на страстта. Тя променя и обективните стойности на възприятията. Чове¬кът губи критерий за реалността: В дърветата – разбира се, славей. Ръми над тях спокойно синината. Примамлива и мека зеленей оттатък шанците тревата. Клишираният образ на страстно-романтична любов измества темата за „една човешка драма”, очаквана с нарастващо въл¬нение от зрителите. Недоволството на лирическия герой от видяното расте, но заедно с него и естетическата погнуса: „Един размазан Джон/целува сластно Грета. / По устните му -/сладострастна лига -”. Лирическият герой на Вапцаров сам прекъсва сюжетното развитие на пошлата филмова интрига, от която се чувства вътрешно омърсен и ограбен: С т и г а ! Къде е тука нашата съдба? Къде е драмата? Къде съм аз? Кажете! В гърдите ни опрян е за стрелба на времето барутно пистолета. Поставени са директните риторични въпроси, характерни за екзистенциално ангажираната поезия на Вапцаров: „Къде е тука нашата съдба”, „Къде е драмата?”, „Къде съм аз? Кажете!?” Гневните питания са отправени към всички, към многомилионната аудитория с реална „човешка дра¬ма” и изстрадана социална съдба. Конфликтният сблъсък между човека и реал¬ността е вътрешна същност на поста¬вения проблем за „една човешка драма”, пул¬сираща с ритъма на спонтанно извикания протест. Различието между реалност и клиширана пошлост, подменяща пробле¬мите на действителността, формира ка¬тегоричната позиция на човека – индиви¬дуалния лирически АЗ в стихотворението „Кино”. Той се разграничава като самос¬тоятелно мислеща личност сред човешкото множество чрез силата на социал¬но убедителния извод: „В гърдите ни опрян е за стрелба на времето барутно пистолета.” Това е отговорът, който дава Вапцаровият лирически герой на тревожните ри¬торични въпроси, зададени от самия него. На базата на тази обща теза разгръща нови доказателствени мотиви, защита¬ващи личното му мнение и позиция: Та можем ли да любим и скърбим с наивната ви лековерност? Гърдите ни са пълни с дим, а дробовете ни – с каверни. В контраста между теза: „Та можем ли да любим и скърбим/ с наивната ви лековерност?”, и доказателства: „Гърдите ни са пълни с дим,/а дробовете ни – с каверни”, се крие цялата горчива истина за „една човешка драма”. Любовта за социално ангжирания човек с екзистенциалните проб¬леми на своето време е с други стойнос¬ти. Това е борба за интимно щастие, но след намиране на достойно място в живота, което често е отказано за търсещия екзистенциалния смисъл на дните си: Така ли срещаме на път любимите си с лимузини? – Изгрява любовта ни в труд – сред дим, сред сажди и машини. Животът не е мелодраматичен любовен роман, а жестока „борба за хляб”: „И после – сивия Живот,/борба за хляб,/мечти неясни;/ и вечер – тясното легло,/в което неусетно гаснем.” Горчивата истина за „сивия живот” и за „мечти неясни”, в която всеки ден се убеждава лирическият АЗ, е най-красноречивото доказателство за реалната човешка драма: Това е то. Това е драмата. Станалото- е измама. Лирически Аз, поет и лирически говори¬тел са с еднакви позиции и отношение към драмата на живота, преживяна като лич¬на човешка участ на всеки от участници¬те в лирическия „сюжет” на тема „една човешка драма” в стихотворението „Ки¬но” на Никола Вапцаров.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

four × 2 =