Йордан Радичков – “Нежната спирала”

Разказът „Нежната Спирала” отразява откъсването на съвременния човек от природата, както и неговото трудно завръщане към съвършенствата на заобикалящия го свят и откриването на мястото му в него. За разказа са характерни нравствената разчувственост, както и константните и променливите чувства в човешката душа. Писателят, който успява да разчете тайнствения език на природата, изразява своята тревога чрез „Нежната Спирала”, успявайки да предаде посланията и с тайнствен лиризъм. Творбата издържана в „Аз” повествование, дава възможност за индивидуално, както и лирическо емоционално съпреживяване на видяното. Eдна почни реалистична картина на безумно насилие от страна на човека над природата. Едно необяснимо безрасъдство… Предупрежденията на вечно-обновяващата се природа стават достояние на хора, които ловуват не за да задоволят естествени потребности, а в открито предизвикателство показват своето превъзходство и надмощие над другите видове. Тази неразумна и абсолютно безмислена демонстрация на противопоставянето между човека и природата е особено пагубна както за околния свят, така и за самия човек, защото той е неизменна и първична част от природата. Още от самото начало на повествованието се усеща тягостно настроение. Неслучайно Йордан Радичков е използвал зимна картина, за да подсили напрежението. Зимната пустош навява усещане за самота и подтиснатост. Ловците, които се возят в шейната сякаш са обезличени в своята враждебност и са лишени от сетива. Те са слепи за заобикялящото ги. Според думите на разказвача, при пътуване със шейна света изглежда безцветен, суров, изстинал и студен. Той също така споделя, че „цялата природа наоколо започва да му се струва враждебна.” Сивото небе илюстрира живота на ловците – скучен и затворен. Сълзите ги заслепяват, забрянявайки им да видят истинските душевни ценности и красотата на природата: „Небето над нас бе сиво, вляво от шейната сивееше гора, от дясната ни страна се простираше равнината, леко наклонена, покрита със сняг.” Ловците са безразлични към случващото се наоколо. Те немогат да видят нито красотата на небето, нито гората, нито чисто бялата равнина. За тях лова е лов – убиване за развлечение. Те не виждат отнемането на живот от душа и скръбта на близките и. За тях пушката е пушка – метален предмет, понякога покрит с дървесина, който им спомага за „по-интересно” развлечение. Сляпи са за факта, че с това оръжие се отнема живот и се нарушава естествения ритъм на природата. Предценката на разказвача е заслепена от неговата неморалност и неудошевеност. Единственият, който е враждебен в ситуацията, са само ловците и никой друг. Всички тези олицетворения, чрез които се предават човешки качества на природни обекти, убедително внушават взаимната връзка между човека и природата. Срещата на коняра със шипковия храст е жестока, безкруполна и болезнена. В нея няма човещина, а е концентрирана яростта и безкрайната глупост на морално ограничения водач на шейната. В неговото действие липсва абсолютно всякакъв смисъл. Дори неговото изказване „Я гледай ти!” е лишено от всякаква интелигентност. Сякаш на пръв поглед простият и никому ненужен шипков храст е придобил душа и е оживял. Онемял от внезапната поява на човека и рязката промяна в така простата и вече банална природа, той е втурачил всичките си очи в наближаващата шейна. В отговор на любопитството си, обаче, той получава единствено един директен и болезнен удар с камшик в лицето придружен подигравателна и просташка реплика. Неслучайно авторът се връща пет години назад във времето, когато Методи Андонов е бил все още „между живите”. Лирическият говорител изпитва силна привързаност и същевременен страх от личността му. За разлика от жесокия коняр, Методи изпитва любопитство и се „заиграва” с храста. Мятането на снежни топки неможе да се сравни с удар от камшик. Това негово действие е по-скоро като невинна закачка. Той така се заиграва с оживелия храст до такава степен, че го е накарал да заприлича „на човек, който е престанал да гледа на живота и на природата край себе си като на декоративна завеса”, мъчейки се „да пробие тази завеса или перде, да ги разкъса и да надникне зад тях.” Дори лирическият говорител изпитва трудност в определянето на кой от двамата изглежда по-див. Полетът на ятото диви гълъби насочва погледите на ловците към всемогъществото на природата и нейните тайни. Това ято символизира с формите, които заемат птиците, за съвършенството на природата. Но слепите ловци виждат в сивотата му единствено дивеч за развлечение. Авторската идея се осъществява чрез деликатно внушения смислов контраст между слепотата на човека и всевиждащата природа, одухотворена в шипковия храст. Ранената птица от висотата на своя полет също следи човека и дори в предсмъртните си мигове го гледа, показвайки могъществото на неунищожимата и вечно-жива природа. Лирическият говорител се опитва да прикрие факта, че птицата е ранена и се опитва да ни докаже, че тя просто е изостанала, изгубена. В опитите си да достигне ятото, тя започва да кръжи с отслабнало крило, кървяща и изнемощяла, образувайки спираловидни кръгове в така „сивото” небе. Сравнението със „сив парцал” за пореден път ни показва гледната точка на ловците, а безшумното му падане на земята е още едно доказателство, че всички те са ограничени за случващото се около тях. Умирайки, птицата оставя върху снега червено-алени капки кръв, символизиращи живота и смъртта, движението и покоя на всемогъщата и недостижима природа. Единствено човекът, като част от великото съвършенство на света, може и би трябвало да е способен да разчете „неясните кръгове и спирали” върху бялата, девствена равнина. За „всевиждащия” човек това писмо е многозначно и разнопосочно, като сложното многообразие и противоречивото единство с природата. Това е пътят към мъдрото послание на умиращата птица, който не е еднопосочен, а лъкатушещ през враждебното отношение на човека и неговото недоумение от срещата със загадките на природата – преминавайки през безмислено насилие, неловко мълчание и болезнен размисъл. ”Не посмях повече да пристъпя в снега, някакво особено чувство ме възпря още при първия кръг.” Писателят не е сигурен дали ще успеем да открием всички послания на спиралата и затова ни дава насоки към разгадаването и. Всеки човек е изтъкан от преживяванията си. Ловците не събират смелост да пресекат линията на белият сняг. Мелодията на конските звънчета символично подсказва значението на продължаващия път на шейната, като смисъл на живота, но обозначава и невидимите „нежни спирали” на пробудената човечност. Разказът внушава на читателя, че природата е жива и способна да си отмъщава. Надеждата, че хората проглеждат за хармония и мъдрост в природата, е това, което прави хората по-мъдри и човечни по пътя на безкрайните човешки изпитания.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

19 − 8 =