Йордан Радичков – “Нежната спирала” – анализ

Заглавието на разказа „Нежната спирала” представлява метафора, която може да служи като ключ към нейното тълкуване. Спиралата е символ на кръговрата на живота, на прехода от видимото към невидимото, от съществуването към смъртта и обратното, от реланото към магичното. Сфери, пронкващи една в друга, са и световете на човека и природата. Вска болка и смърт, всяко нарушаване на равновесието в една от тези сфери засяга другата. Природата е постоянна спътница на Радичковите герои. Тя ги приютява, тя разговаря със самотните им души, затова в разказите на Радичков се създава особена атмосфера, изъплнена с притчово иносказание. Тази митологична вглъбеност настройва сякаш и човек, и природа към размисъл. Човек, природа и автор се вглеждат един в друг. И сякаш всичко оживява. Започва да говори с тайнствения глас на безмълвието, който чуват и разчитат само Радичковите герои. Сам авторът чува мъдрите слова на природата и разказва вечнара приказка за пробудилия се разум у човека. Природата е винаги там – в човешката душа, но Радичков усеща и тъга, враждебност в отчуждение. Затова темата за раздялата между човека и природата е основна в разказа „Нежната спирала”. В центъра на изображението тук е пътуващият човек. Пътят е един от основните символи на познанието. Пътникът вижда различни места и хора, изправен е пред чудесата на природната тайнственост и своеобразна мъдрост. Пътищата на човека и природата „тръгват в различни посоки”. Те бягат един от друг. Хората настръхват, затварят се в себе си. Всеки остава сам в студения зимен ден сред „бялата равнина”. Разказвачът е един от преките участници в събитието. Важен момент е, че той е вече дистанциран от времето на събитието, по този начин може да обгледа събитията и да ги прецени отново. Още началното изречение откроява дистанцията – „В един студен зимен ден пътувах с конска шейна през Лудогорието”. Аз-повествованието „чертае и усуква” кръгове, вплита „разказ в разказ”, възвръща към преходни точки в разказването, раздвоява повествователните центрове. Те са срещите с шипковия храст, споменът за мъртвия приятел и смъртта на птиата. Неколцината ловци, пътуващи с шейната, внезапно се изправят пред отрупан с плодове шипков храст сред бялата повърхност на полето. Разказът съсредоточава внименито тъкмо върху тази среща. Шипковият храст е символ на силите на живота. Храстът, отрупан с лъскави червени плодове, се вижда отвсякъде: „Той бе обърнат едновременно във всички посоки”. Шипковият храст е одухотвоереният образ на живота. И животът е „обърнат” от всички посоки и „гледа” човека от всякъде. Но враждебността и насилието разделят човек и природа. Конярът удря храстта с камшика си и така предизвиква цял сноп от реакции. Крайпътният храст става обект на внезапно и необяснимо насилие и влиза в многобройни смислови отношения. В погледите на пътниците храстът се преобразява, превърща се във „вампир”, както отбелязва един от тях. Храстът вперва в хората „стотици червени очи” – бдителните очи на ранената природа. Така се открояват три акцента в неговия образ – шипковият храст е живо същество, станал обект на насилие и излъчва някаква неясна заплаха. Дивият храст, накичен с червените си плодове през зимата – сезон на смъртта в природата, – се изправя като загадъчен идол на устояващия живот сред ледената пустош. Шипковият храст е център, около който се вият пътищата на разказвача. Появата на храста кара хората да се замислят над собствените си постъпки. „Почти като човек… почти като човек” – тази мисъл обобщава взаимозависимостта между човека и природа. Срам и болка изпълват автор и природа от извършеното насилие. Ретроспекцията връща към спомена за един особен „лов”, разказвачът възстановява в паметта си друга подобна среща. Това е споменът за покойния режисьор Методи Андонов, който също е бил изправен пред загадката на шипковия храст. Тук храстът отново е жив, той гледа хората, така както и те го гледат – „Откъдето и да застанем, той все не гиледа!”. Режисьорът вижда във въображението си храста на театралната сцена, представя си го като знак на дълбоки истини за човека и природата. Ето как е обобщен неговият поглед: „В този миг той приличаше на човек, който е престанал да гледа на живота и на природата край себе си като на декоративна завеса, ами се мъчеше да пробие тази завеса или перде, да ги разкъса и да надникне зад тях”. Методи Андонов е обикалял като омагьосан около един друг шипков храст, вперил „фанатичен поглед”, за да улови тайната му. Разказвчаът си представя срастването на човека и храста заради общата им душа и се пита: „Трудно ми е да определя дали човекът изглеждаше по-див , или шипковият храст изглеждаше по-див”. Една карнавална пантомима се разиграва на сцената на театъра – дивата природа. На тази сцена с равноправни роли участват храст и човек. Единственият герой, който участва в разказа, е известният режисьор Методи Андонов, поставил първата пиеса на Радичков „Суматоха”, близък негов приятел. Един от скъпите на сърцето му покойници, останал жив в паметта на автора. Според представите и преданията от векове преходът от живота към смъртта и от смъртта към живота става „видим” в завръщането на мъртвите в друг облик (например облика на растение или птица). Във възкресения спомен Методи Андонов носи детското любопитството към света, отзивчивостта към природата, затова е назован „брадато момче”. Взирането в „очите” на храста е усилие за вникване в тайната „зад декоративната завеса”, в каквато отчужденият модерен човек е превърнал природата. Фанатичната мечта на режисьора е да пренесе на театралната сцена дивната крастова на природата и по този начин да докаже, че голямото изкуство има първообраз в природата. Голата бяла сцена и храстът загатват началата на мирозданието, тайнствената връзка между живота и смъртта. Следва спомен за изтръгнатия преждевременно от живота приятел, преобразен в храст без корен, гонен от вихрушките в самотната бяла равнина на смъртта. Между човек и природа застава бяла пустош, която разделя живи от мъртви. Единствено споменът ги свърза – споменът за неизживения живот на приятеля. Човекът е отишъл в отвъдното, но споменът е оставил диря в съзнанието на живите. Смъртта на човека може да се изживее и чрез смъртта на една птица. Сюжетът описва кръг, за да се върне към лутането на шейната, натоварена с ловци, очакващи да „ударят” дивеч. И когато това се случва, нежната спирала от кръвта на виещия се в последен предсмъртен полет гълъб става символ на следата, която Методи Андонов е оставил на бялата сцена с червения храст. Тайнсвени са посланията на човека и птицата. Всъщност може да се каже, че разказът „Нежната спирала” е разказ за Методи Андонов. Не посветен на него, не в негова памет, а опит да се онагледи неговата човешка същност: чрез шипковия храст неговото екзотично, непривично битие, чрез смъртта на дивия гълъб неговата кончина… Шипката е „дива”, и Методи Андонов е „див”. „Навярно и двамата бяха еднакво диви. Тъй ще ги помня цял живот, втренчени един в друг, и не мога да разбера защо тъй рано и припряно посегна към това брадато момче от Калище природата, която била винаги будна, но спокойно?” Така завършва първата част на разказа. Началото на втората част е появата на „дивите” гълъби. Те предизикват ловната страст на един от групата и това дава нов тласак на разказа: „Ятото летеше спокойно и плавно движеше цевите на пушката си, когато птиците засвистяха над нас и всички в шейната чухме колко е мощен размахът на крилата им, човекът стреля.” Само един-единствен самотен изстрел внезапно отеква като взрив и унищожава хармонията на библейската картина на бялата пустош и летящите диви гълъби. Но той е достатъчен, за да причини смъртта на един от тях, който „остана встрани, залюла се, направи малък кръг, за да провери какъв е този гръм откъм земята и какво ли може да се е случило. Не можа да разбере ни какъв бе този гръм откъм земята, ни какво се бе случило, затова направи още един кръг, после още един…” Тези павно-забавени кръгове горе – и стесняващи се, и приближаващи птицата до земята – всъщност изписват „нежната спирала”, която е знак за настъпващата смърт: „… кръговете постепенно започнаха да се стесняват, птицата губеше височина, макар и да се отдалечаваше от нас, и един миг спря да размахва крилата си… Никакъв звук не се чу при падането. Дивият гълъб изчезна тъй внезапно в снега, както бе изчезнал и шипковият храст преди малко.” След като веднъж човекът е посегнал към камшика, сега човекът посяга към пушката, за да призове смъртта на птицата. Подобно на ударения шипков храст, чийто цвят наподобява кръвтта на ранено живо същество, смъртоносно ударената птица оставя върху бялата безбрежност нежни спирали от капки кръв. Кървавите спирали, които очертава падащата птица, излъчват някаква тайнственост и се разтичат от ловците като важно послание. За повествователя това е може би „последната фраза”, последното „четмо и писмо”, може би тази фраза съдържа проклятие: може би съдържа някакво завещание към другите птици. По същия начин реагират и другите: „Никой не посмя да пристъпи напред, за да разкъса или да изпотъпче аленеещите нежни спирали на птицата”. Като се изявява като насилник и убиец, човекът е нарушил извечните закони на братството си с природата. Човекът е опасен и неосъзнат убиец – с действията си той отравя земята, водата, въздуха, унищожава растенията и жовтните, вживял се в ролята на диктатор на света. Но разказвачът внушава и едно послание, което може да се смята за предупреждение – когато е насилвана, природата е способна да си отмъщава. Природата е наша майка, това е посланието на разказа, а ние не трябва да се възправяме срещу нея, тъй като тя винаги е незрим съдник на делата ни. Йордан Радичков се обръща в разказа си към читетеля, като смята, че той ще го разбере, ще вникне в същността на посланията. Ето защо авторът използва преди всико олицетворението, персонификацията – храстът оживява, добива човешки характеристики. Сходен е моделът и при описанието на спомените в гората – „Натрапчив спомен затича по пъртината, подир шейната, до него безшумно, без никъде да се препъва, тичаше хилядокраката гора…” Хора, животни и предмети са равнопоставени в света на Йордан Радичков. Дървета, храсти, мъртви приятели и вещи тайнствено оживяват, за да открият загадката на живота и тайните на Вселената. В края на разказа с поразителна яснота се налга проблемът за отчуждения от природата „модерен човек”, който наивно се самозалъгва, че е „мяра за всички неша”, че е „венец на творението”. Човекът стреля, преселдва птицата, иска нейната смърт. Неговата душа е мъртва. Затова и „ранената” от него „душа” на природата обръща гръб на човека. Остава само знакът на насилието – „нежната спирала”. А в използваната във финала алегория за „прокървяване” на душата на разказвача хуманната природа празнува своето нежно тържество с изписаните по снега „нежни спирали”. Финалът на разказа напомня за своето начало. Разбираме го от фразата: „Изнизахме се мълчешком помежду аленеещия шипков храст, вторачил като вампир стотиците си червени очи в нас, и помежду нежните дъги и спирали, изписани върху снега от падащия от небето гълъб.” Йордан Радичков наслагва умишлено над зрмите знаци на пейзажа и на човешкото присъствие пласт на мистичност и тайнственост. Така се тръгва от тайнствеността на зиманата пустош и заснежената гора и се задълбочава с асоциацията, която предизвиква шипковия храст с „вампира”, според народното вярване – вариант на злокобно завръщащия се при живите мъртвец, ненамерил покой в отвъдния свят. Последните думи на Радичков звучат заклинателно. Писателят внушава демоничното начало, което е присъщо на народното вярване. Това са знаци, които майката природа възправя пред човека. „Поривист” е в полета си дивият гълъб. А когато пада на земята се превръща в „дрипа”. Красотата не може да се открадне от небето. Природата и човекът взаимно се опитват да „четат” в загадъчната книга на Битието. Тревожния въпрос на разказа „Нежната спирала” е: „Загубен ли е безвъзвратно общият им език”.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

2 × 1 =