Йордан Йовков “Последна радост”

Първият сборник с разкази на Йордан Йовков се появява през военната 1917г и веднага привлича вниманието на читатели и критици.За две десетилетия творческа дейност писателят се утвърждава като един от най-ярките и талантли- ви творци в българската литература. В своето творчество Йовков създава един нравствено-красив и хармоничен свят,чиито герои са носители на висши и вечни добродетели. В разказите си писателят изразява общочовешкото и непреходно-българското,неизменното в променливостта на всекидневието.В центъра на изображението е човекът с неговата душевност-мисли,чувства,интимни преживявания. Йовковите герои са морално красиви,защото са изпълнени с доброта и състрадание,с готовност да се отзоват на чуждото нещастие и да помогнат безкористно.Те са въплъщение на авторовия идеал за себераздаване и добротворство.Художественият свят,който изгражда авторът,е цялостен – в него съществуват едновременно мъката и радостта,страданието и милосърдието,отаянието и поривът. В началото на 1920г е публикуван разказът “Последна радост” – творбата която с необикновена емоционалност разкрива специфичното йовковско отрицание на войната. “Последна радост” описва войната като разрушителна стихия, унищо- жаваща човешкото. Чрез описанието на смазващото ежедневие на фронта,където холерата и гладът убиват преди курщумите,Йовков внушава своето хуманистично послание – войната е противоестествено явление,затова трябва да се отхвърли от човечеството; животът е единствена ценност и трябва да бъде изпълнен с повече любов,красота и радост. Този идеал читателя открива в действията и мислите на отделните персонажи,във взаимоотношенията между героите,в пейзажните описания. Разказът е разделен на десет отделни откъса,разпределени равномерно- пет части за мира,пет – за войната. Началните моменти разкриват мирния живот в идилично провинциално градче. В центъра на изображение на творбата е сблъсъкът между обикновения делничен свят и света на войната. Посредник между двата свята е продавачът на цветя – “малко смахнатият поет Люцкан”. Той е особен тип герой – странен и човечен,неприспособим и чужд на средата си,озарен от свой вътрешен мир,който по особен начин бележи живота му. В ду- шата си Люцкан носи преклонение пред светята и красотата. Той излъчва детска романтичност и мечтателност,незлобливост и невъзможност да проумее и да пред- види злото. За него денят, “когато таблата му е пълна с цветя”,е празник. Цветя- та за героя не са стока,те са красота,радост. Писателят рисува делниците и празниците,личните драми и любовта,тъжните и смешните истории,с които е изпълнено предвоенното градско битие. Между стоки- те и парите,между сметките и печалбите се появява Люцкан,съществуващ чрез младостта и любовните трепети на околните,заради красотата на цветята,които не толкова продава, а подарява или просто иска да напомни за тяхната особена ценност. Героят въплъщава човешката потребност от расота,която неизменно трябва да присъства край полезното и правилното. Но започва войната. Тя бележи огромното несъответствие между обикновения Човешки живот и нейните противоестествени закони. Люцкан,който не се вписва в строго подредения живот в малкия град,на фронта е странно чужд и на огрубелите войници. В първия момент цветята,обкичили гърдите на мобилизираните,продължават да го свързват с познатото ежедневие,но в тях той открива и нещо ново: “Ярките и пъстри бои за него говореха,ридаеха, молеха и благославяха – една сложна и покъртителна симфония,която само той умееше да разбира”.Отрицанието на войната започва с патриотичното въодушевление на мобилизацията,продължава с трагичния поход през глада, дъжда,града,холерата и смъртта. Според Йовков,когато е нарушен естествения ритъм на живота,в ситуация на безредие и насилие,както е по време на война,светът се нуждае от разбирателство и съпричастност. Моралният дълг на нравствено красивия и одухотворен човек да защити уязвимия е разкрит чрез образа на Митю Караколев. Той защитава и се грижи за неприспособимия към войната и насилието Люцкан. Войната прибавя нови щрихи към образа на Люцкан. Неговият външен вид под- чертава болката,страданието и отачаянието на едно човешко съшество,насила въвлечено в хаоса на разрушението,когато душата му копнее за хармония и красо- та. Жалката и безпомощна фигура на Люцкан се оживява единствено в момента,когато при влизането в града непознато девойче му подава бяла хризантема. Благородно протегнатата ръка на девойката и грациозният поклон на Люцкан изразяват потребността на човека от доброто и красивото. На тази светла и радостна сцена писателят противопоставя стъпкването на цветето от озлобения войник. Йовков внушава, че войната погубва живота и унищожава човешките ценности: красотата,благородството,обичта. Болката е силна,но на героя остава една “ последна радост” – да протегне ръка към нежното бяло цвете,малка частица красота сред почернялата от гърмежи и човешки трупове земя. Жестът на умиращия Люцкан с протегнатата към бялата лайка ръка е сомволичен. Това е жест на опрощаване и надежда – надежда и красотата и добро- то,за опрощаване на злото и нещастието. В “Последна радост” опозицията война – мирен живот,контрастът между спокойното битие и унищожението са причина за страданието на героите. Но чрез образа на Люцкан се разкрива моралната способност на човека да съхрани своя душевен свят въпреки обстоятелствата. Неговото “нежно и меко сърце”, душата му която е “свърталище на любовта” , запазват усещането за красивото и възви- шеното. Протегнатата му към цвета ръка в предсмъртния час е метафора на духовно оцелелия,нравствено красивия човек,който сред насилието запазва коп- нежа си по прекрасното. Във финала на разказа звучи мощното Йовково отрицание на войната,защото нищо не може да оправдае откъсването на човека от добротата и любовта.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

10 + fourteen =