ЙОРДАН ЙОВКОВ “ПОСЛЕДНА РАДОСТ”

Разказът “Последна радост”, поместен в сборника “Песента на колелетата” утвърждава характерното за Йовковата проза противостоене между естествения порив на човека да живее в мир и антихуманната същност на войната. Разказът разглежда участта на човешката индивидуалност, поставена пред изпитанията на фронтовия живот. Трагизмът на главния герой Люцкан е Йовковото отрицание на войната като разрушителна стихия, която нарушава житейската хармония, погубва красотата и щастието. Композицията на разказа е циклична, изградена от десет части, разполовяващи двата свята – на мира и на войната. Изпълнено с носталгия е изображението на мирновременния живот в провинциалния град. В него цветопродавецът Люцкан умее да събужда копнежи, да дарява радост, да разкрива магията на красивото с езика на цветята, който владее. Отдава се на радостта да говори за любовта, да разнася с цветята емблемите на радостта и красотата, да бъде посредник всърдечните връзки на влюбените.. Той е “птичка божия”, уповаваща се на добротворството и наивната сърдечност. Антивоенната идея в разказа е внушена чрез контраста между спокойната атмосфера на мирния живот и потресаващия ужас на войната. Бруталната нелепост на военните действия е драматично изпитание за душите и телата. Нейният човеконенавистен характер е подчертан не в ужаса на масовите сцени и погроми, а в настъпилите жестоки поражения върху човешката духовност, в погубването на красотата, в пробуждането на животинските инстинкти и агресията. Деформацията на човешката личност и събудените първични инстинкти е в центъра на авторовото внимание. За другите войната е агресия, озлобление, нашествие на злото, само чудакът Люцкан е неприкосновен в дълбоката си същност. Героят болезнено страда от навъсените погледи и мрачни озлобени лица, от “свирепата и груба проява на инстинкта”, който погубва “редът, другарството, най-простата човещина”, но не променя човешката си същност. Дълбоко го нараняват грубите обноски на фронта. Епизодът със тъпканото цвете от войнишки ботуш и грубите думи “хората умират от глад, а той се закичил с цвете” олицетворяват убития порив към красота и милосърдие. Докато в мирно време чудакът се отличава, но и духовно приобщава общността към романтичния свят на чудесното, на фронта неговата разноликост на фона на озверелите мъже добива драстични и нелепи размери. Отдалечаването на героя от този свят е израз на отчуждението на човешката душа от насилието и зверството. Умира, но запазва себе си, духовността и добродетелите си, неразбран е дори в предсмъртния си жест към полското цвете /стрък бяла лайка/, тълкуван от военния като устрем към врага. Образът на Люцкан е символ на чистата душа и неопетнена духовност, която не може да приеме хищната същност на войната. Нравствено извисената му “възторжена и светла душа”, която е “свърталище на любовта” е отворена към другите, за да дарява красота, тя не познава завистта, злобата, омразата. Любимец на всички в малкия провинциален град, на фронта Люцкан се движи като сянка, жалък и смешен е в грозния шинел. Равнодушен и апатичен, той няма нищо общо с предишния весел и жизнерадостен младеж. Неумението му да се приспособи към фронтовия живот не е израз на безхарактерност, а на вътрешен протест и несъгласие с изгубената житейска хармония. “Тия груби обноски обиждаха Люцкан до дъното на душата му, но той не можеше да мрази никого, но започна да се бои и да отбягва всички. Огорчен, беззащитен и слаб, той чувстваше, че умира от мъка”. Умъртвената жизненост на героя във фронтовия живот извежда Йовковата идея за непригодността на човека към войната и нейните закони. Героят става едновременно жертва и победител, защото съхранява идеала на непобеденото добро. Изживява последната си радост в устрема към красотата на бялото цвете, доказвайки, че поривът към живот и щастие е по-силен от смъртта. Разказът “Последна радост” носи внушенията за антихуманната същност на войната, която е изпитание за ценностите на човешкия свят.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

2 × 1 =