ЙОРДАН ЙОВКОВ – „ПОСЛЕДНА РАДОСТ”

„Последна радост” е известна творба на Йордан Йовков. Привидно прозрачна с внушенията си – протест срешу войната и зов за човеколюбие, доловени при появата й, тя издържа прочита на новите поколения не само като част от нашата културна памет (като класика), но и защото съдържа отговорите на въпроси, зададени на автора й от зло време, когато след жестокия Ньойски мирен договор лъсва йстинското хищническо лице на Европа, прикривано зад думите за свобода и справедливост. „Последна радост” е равносметката на Йордан Йовков за години на изпитания в живота на българите – на спечелените сражения и на загубените войни, йа възторга от победите и на отчаянието от погрома. Съдбата му отреди да бъде едновременно певец”с военните си разкази (да дарява героите си с „венец от песен жива” подобно на Иван Вазов), и сам да бъде герой (награден е с орден за храброст след раняването му в сражението при с. Богородица, Гевгелийско). Малцина са били такива откак свят светува, затова думите им се скъпят й препрочитат, в тях има нещо евято и тайно, което им е нашепнато свише и заради което може би смърттарв боя ги е пожалила… По традиция нареждат „Последна радост” до военните разкази на писателя, а според Малчо Николов в него е засилено отрицателното отношение към войната, определено като „външно влияние – вълната На противовоенните настроения засегна и Йовкова”. Наистина, „Последна радост” се нарежда до военните разкази. Но не само това – той е по същество последният разказ. За автор като Йордан Йовков, създал свой свят, това обстоятелство е важно. Именно като „свят”, завършена Вселена от своя Творец, белетристичните и драматични творби се съгласуват помежду си на принципа на причинно-следствените връзки и представят чрез заглавията си своеобразен сюжет, който придава допълнително значение на всяка една от тях. А тъй като всяко поколение българи има свой Йовков, още повече се променя съдържанието на посланията му към неговите съвременници, докато те стигнат до нас, и това с особена мяра се отнася за „Последна радост”. Йордан Йовков пише „Последна радост” във Варна в края на 1919 г. От година е изгнаник, прокуден от бащиното си огаище, защото Добруджа е поробена отново от румънците. Макар да е бил демобилизиран, все още е бил с униформата на капитан и, както свидетелства Стоян Загорчинов, тогава преподавател във Военноморското училище, изживявал последиците от Ньойския мирен договор като лична драма. По това време той решава окончателно да се поевети на писателското поприще и „Последна радост” е първата творба, замислена и написана след този избор. В писмо от 20 януари 1920 г. до Деспина Йовкова, в което съобщава, че е изпратил вече разказа на Владимир Василев за втора книжка на новото списание „3латорог”, той с нескрито удовлетворение отбелязва, че в календара на Александър Паскалев, в който има портретите на Вазов, Михайловски, Яворов и Пенчо Славейков, е зачетен и той, Йордан Йовков. Не само той е избрал, но е бил и избран от обществото за писател, а това означава, че е приел да бъде следовник на другите,писатели преди него, осъзнал е, че всяка негова нова творба е колкото отражение на живия живот, толкова и продължение на вечния живот, пресъздаден в литературата. Не е случайно и обстоятелството, че докато първият му военен разказ ‘„Паметния ден” („Утррто на паметния ден”) излиза в първа книжка на списание „Народ и Армия”, то „Последна радост” първоначално е предвиден за първата книжка на списание „3латорог” (отместват го за втората, тьй като в първата излиза статия на Владимир Василев за военните разкази на Йордан Йовков под показателното заглавие „Маршът на победата и смъртта”). Прагматичността на „Народ и Армия” е несъмнена, тр е обществено-политическо списание, трибуна на известния полковник Борис Дрангов и съмишлениците му за борба с малодушието и пораженството през 1913 г,, както е несъмнена и естетската нагласа на „3латорог”, превърнало се в стожер на изящната българска словесност между двете световни войни. Мястото на „Последна радоет” сред останалите военни разкази, времето на написването му и списанието, в което се появява за пръв път – ето и малкия „сюжет” в големия, наречен „света на Йордан Йовков”. Неговата логика променя първоначално доловеното от съвременниците му внушение, че разказът е „военен” и същевременно „антивоенен”. С него Йордан Иовков е изрекъл своето „сбогом на Войната!”, но в това сбогуване има нещо твърде лично и нееднозначно. Военните разкази на Йовков запазват и до днес силата си на документи за войната. Първите са почти документални очерци, с аз-повествование, докато в по-късните той се „скрива” зад героите си. „Последна радост” е най-“писателският” .сред тях. Неколкократното напомняне за някаква поема „Люцкан гори в червени пламъци” създава впечатление, че тя, известна на читателя само по фрагменти, шцяло е позната на повествователя и предопределя траги*шия край на главния герой. В разказа Йовков „вгражда” познати литературни образи („гале– рията” от съграждани и „чичовците” на Вазов) и ситуации („речта” на санитарния полковник пред мъртвия Люцкан е преобърнатото по смисъл възклицание на император Наполеон пред падналия в битката при Аустерлиц Андрей Болконски рт „Война и мир” на Лев Толстой). Разказът е поделен на десет части, от които първите пет са посветени на Мира, а вторите – на Врйната. Тази подялба позволява симетричното разполагане на едни и същи ситуации с амбивалентно значение, които се отделят от останалите и скрепват в едно вътрешно цяло фрагментите от живота: празничния пир в „3ала Седийение” и „сатанинския весел пир” на Войната при горящото селце в дебрите на Огранджа, изпращането на мобилизираните от своите близки на гарата и посрещането на воините-освободители в градчето Странджа, Цветана и нейното цвете и Непознатото грациозно момиче с бялата хризантема за Люцкан. В крайна сметка, поемата на Люцкан за неговата лкбов в Мира се иревръща в поема за Люцкан, изгорял в пламъците на Войната. В никой от предишните си военни разкази Йовков не се е позовавал на’толкова много „вечни образи”, колкото в „Последна радост”: вечният дъб, вълците-чакали, омагьосаните проклети гори, жетватажертва, пророците. Най-забележим е скритият диалог, който води Йовков със самия себе си, с предишни свои творби, най-вече с повестта „3емляци”. Сякаш за да не. се повтори, той изрично определя новите си герои като „граждани” и дори започва разказа с образа на Града. Не е трудно да се разпознае в него Добрич, сърцето на Добруджа, от която той е разделен. Но причината за този избор в много по-голяма степен е продиктувана от вътрешната потребност на автора в своята равносметка за Войната да застане зад герой, чиято мисловност е по-близка до неговата. Приживе и след това Йордан Йовков наравно с Елин Пелин е всепризнат „певец на българското село”, отричано е правото му да пише на градски теми или поне постигнатото е останало недооценено. Той е бил учител на село и със селяни на война, но никога не е бил селянин. Не само защото е роден във възрожденска Жеруна и е учил в Котел, Русе и София, където учители Са му били видни творци на българската култура, но и син на чифликчия, който по-късно се е разорил. Той никога не е орал, не е сял, не е жънал. С цялата условност,, което може да има понятието аристократ за българското общество след Освобождението, той е такъв по среда и много повече по дух. Тъкмо „аристократизмът” на Йовков му позволява да погледне на своите герои през призмата на естета, а те, селяни по местопребиваване, са преди всичко българи, носители на традиционните ценности в сблъсъка с новите парично-стокови отношения. В „3емляци” и още по-категорично в „Те победиха” писателят утвърждава представата, че селото и селяните са допринесли най-много за победата в Балканската война, но в края на Първата светбвна война тъкмо „земляците” напускат фронта и тръгват към София, за да накажат виновниците за войната и за предстоящата катастрофа. Българският селянин, приел Войната като „работа, която трябва да се свърши”, имаще поминъчно мислене (оран-сеитба-жетва) със стеснен исторически хоризонт, негови бяха жертвите в братските могили за „долните чинове”, но много по-страшни със своите последствия бяха загубите, които понесе интелигенцията. С образа на Града, изпратил своите чеда на война, Йордан Йовков призна, че не само „те”, селяните, а „всички” победиха и после „всички” загубиха. На „земляците”, почти документално единични, противостоят образите-знаци на „съгражданите”, които трябва да се помнят, защото чрез тях може да се възкреси „всичката прелест на доброто старо време”. То е времето отпреди Войната и повечето от тях са мъртви – сбъднало се е пророчеството на кроткия грандоман дядо Слави за митичната жетва сьс стоте хиляди жетвари (сто и петдесет хиляди са падналите през трите войни), правдолюбецът .несретник Рачо Самсара е дочакал идването иа Съдния ден, предвещан от Апокалипсиса, страничка от който чете пред войниците, преди да гр покоси холерата, самоопял се е в нощта, преди да бъде изнесен мъртъв от лагера и басът Вартоломей Вардев. Стопява се „пъстрата галерия”, фон на образа на Люцкан, идва и неговият ред в края на разказа. В този разказ Йовков за пръв път ще открие в миналото райската градина на изгубеното блаженство, на вечните неща, в него живите, съвременниците му не могат да се намесят и да причинят с неуазумните си действия някаква щета. Миналото е вечен кръг от делници и празници и повторението до такава степен опива автора, че случки, които реално могат да бъдат само еднократни, се представят като повторяеми. Например всеки път стражарят на пост до гостилницата на дядо Руси наднича изненадан от гръмогласието на ловеца Митю Караколев, който имитира лая на кучето си при разказа на прредното си приключение, и двамата, Люцкан и дядо Руси, слушат „усмихнати и прехласнати”. С тази многократно повтаряща се сценка свършва Мирът. Следващата пета част започва с краткото изречение; „Обяви се мобилизация.” Мирният живот не е за хора като Люцкан, които горят в червените пламъци на любовта си към света, но още по-малко героят е пригоден за Войната. Читателят вече е подготвен за неговата смърт. Люцкан е белязан от съдбата, той е чудак, но и сред чудаците на Йовков той е от по-особена порода, неговотр сечиво е словото. Простодушен и глуповат на вид той не е толкова невинен, когато си служи с него, докато продава цветята си или когато пророкува победата на кръста над полумесеца. И ако читателят естествено се отъждествява с Люцкан, главния герой на разказа, то и авторът има почти същите осно– вания, т.е. Люцкан е и самият Йовков на война, „отчужден” от него, ту извисен, ту унизен или окарикатурен. И все пак е той, Йовков. Достатъчно е да съпоставим Стоил от „3емляци” и Люцкан, за да доловим, че възможностите за самия Йовков да се превъплътява в Люцкан са много по-големи. Докато Стоил говори със земята и е жрец, който има свой неразбираем за другите календар, то Люцкан е запознат от младия градски инженер „със сложната и тънка наука за цветята, с емблематичното значение на багрите им и особения алегоричен говор, Който се изказва, чуто или нечуто – все едно – когато се подаде някому каквото и да било цвете” и че това всъщност е една игра-изкуство, „приятна и сантиментална игра, създадена от въображението на старото романтично време”. И Йовков, както и Люцкан, се възползува от правилата на тази игра-изкуство, предвидливо направил уговорката и за нас, читателите – „чуто или нечуто”. В края на разказа ние трябва да си припомним значението на лайката в „сложната наука за цветята”, която диктува не само светоусещането на бившия цветопродавач, но и на автора, доказал с предишни и следващи творби, че тя е ключ към неговия свят. На писателя Васил Попов дължим названието на Йовковия свят с друго йме – „бялата страна” („бели” са дори заглавията на най-хубавите му разкази – „Белият ескадрон”, „Белите рози”). Писателят съвсем целенасочено се е сдобивал с познания за този особен ключ – цветята и цветовете, към „музиката на цялото” в творбите си. Съпругата му Деспина Йов.кова си спомня една важна подробност от дните на тяхното запознанство, когато все още бушува войната, Йовков е вече известен писател, а тя – студентка: „Говореше ми какво мисли да пише. Веднъж ми даде една френска енциклопедия (аз бях следвала две годни в Женева), от която му преведох символите на всички цветя. После той ги използува в своя разказ „Последна радост”. Пак за „чуващите” тайните на изящната словесност Йовков е оставил знак за присъствие в невероятните по своята експресивност страници за похода в „омагьосаните и прокълнати гори” на Странджа, сякаш и ние заедно с войниците гостуваме на „отвъдния свят”: „Напред все тьй блещи пожарът, и близо е уж, и не се достйга, тъмнината е черна наоколо и глухо и монотонно ръми дъждът.” „Пета рота! – вика някой отчаян глас. – Пета рота!” „Тук пета рота!” – обажда се друг.” Пета е и ротата, на която командир е подпоручик Йордан Йовков, и сякаш отчаяният глас принадлежи на самия писател, който търси сред тьмнината на прокълнатите отвъдни дебри своите мъртви войници. И друг смисъл придобива нищо незначещото за самото повествование „Тук пета рота!” Те пак са заедно – войниците и командирът. В „Последна радост” трите – Балканската, Междусъюзническата и Първата световна, в които той е бил и воин, се сливат в един обобщен образ – Войната. Завършила с погром, за нея напомйят само жертвите. Нея Йовков описва през погледа на Люцкан: „Но войната, к6ято виждаше сега, беше безмилостна и страшна и главно – неясна и неоправдана. Като че някаква зла и враждебна стихия беше го грабнала и го влачеше въпреки волята му. Той не можеше да се противи и вървеше там, където отиваха всички.” Люцкан е сам автор и герой на поемата „Люцкан гори в червени пламъци”. Но гори в пламъците на терзанията, когато Войната вече е свършила, и самият Йовков. Докато пише „Последна радост” във Варна, той е замислял разказа си „Вълкадин говори с бога”, най-ярката българска творба за „ужаса от историята”, който изпйтват малките народи, плячка на „великите народи”. Йордан Йовков е бил учител на бъдещите войници, водил ги е сам в атака за справедливо дело в Балканската война, бил е кореспондент на „Военни известия” в София, ще рече, че той не е толкова жертва, колкото проповедник на общия вдеал за обединение на всички българи в една държава или както някои негови изследвачи от близкото минало със скрито неудобство признаваха, че той „в някои свои разкази и особено очерцй става донякъде изразител на официалните тенденции на своето време”. И навярно заеднр с Вълкадин е питал: „Боже, с какво заслужихме зяата участ отново да живеем разделени!” Не е бйл оптимист и как е могъл да бъде, след като се оказал певец на народ, отново жертва на интересите на т.нар. Велики сили, чиито имена всеки век променя. Но всеки път непоносимото страданйе от „ужаса на историята” не ражда ли надежда и потребност от пророци, които опровергани след това от връхлитащите събития, трябва да понесат обругаването си от тьлпата? И – което е по-жестоко, от потомците, за които злата участ е сътворена от предходниците им, „глупаци” и „наивници”, недоразчели знаците на съдбата или несъумели да се наредят до победителите? Не е ли имал усещането за себе си Йордан Йовков, че не е доловил овреме как ще завърши всичко това, което е започнало още в „Утрото на паметния ден”? Отговорът с „Последна радост” е – не! Ако Люцкан, набеден поет и самозван пророк, умира пред непревзетите позиции на Чаталджа, то съдбата вместо лавров венец му е отредила простичкото полско цвете лайка, което в науката за цветята говори от негово име „моята любов към вас е чиста”. „Вас” – това сме и ние, читателите. Йовков още по време на войната споделя с Григор Василев, че замисля творби на тема „бунт” и „холера” и отчасти ги осъществява в „Последна радост”. А по-късно, към края на живота си, започва ро ман под условното название „Стария бор” – за завърналия се от плен полковник Калоянов. Може би в този роман щяхме да намерим продължението на историята за любовта между младия градски инженер, учителя на Люцкан,в науката за цветята, и Цветана, оставила спомен в името на една от улиците на Града. Само загатната, тази странич-на линия в сюжета на разказа остава видимо недовърщена, което подсказва, че Йовков е имал намерение да напише по-мащабна творба. Но и в този си обем „Последна радост” е пълноценно сбогуване, което не е направено под „външно влияние”. Един друг писател, доброволец във Войната, но избрал да се сражава на страната на победителите – Ърнест Хемингуей, ще каже сыцо „Сбогом на оръжията”. Ала те двамата – Йордан Йовков и Ърнест Хемингуей, никога няма да се „срещнат”. Защото по стар закон съдят само победените. И когато дойде Втората световна война, уроците по човеколю$ие отново ще са забравени и ншцо ново няма да има нито на Западния, нито на Източния фронт. От война ще се върне жив и здрав Йордан Вълчев, за да напише разказите си от книгата ,,Боеве”, излязла през 1946 г. И те са от думи, нашепнати свише, затова са и истинското продължение на „Последна радост” в историята на българската литература.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

9 + nine =