Йордан Йовков – “Песента на колелетата”

В прочутата Йовкова творба „Песента на колелетата” се разказва за ковача Сали Яшар, надарения от Бога майстор на каруци и звуци, който достига до хуманистични прозрения за смисъла на битието. Един внимателен прочит на разказа лесно би установил, че образът на героя е в много интерес¬ни отношения със символно натоварения образ на луната. Преображенията на лунната светлина по особен начин мар¬кират промените в душевните състояния на Сали Яшар. „Песента на колелетата” е творба за особеното майсторство на съдбата-ковач – на лунна светлина тя изковава фината сплав на човешките съществувания. Повествованието непрекъснато акцентува върху двойст¬веността на героя като основна негова характеристика – той „мъдро” се наслаждава на радостите на живота, но и се из¬мъчва от горчивините на нерадостни спомени. Метафорич¬но казано – единият Сали Яшар живее в „слънчевия свят”, а другият се терзае в „лунния свят”. В щастливите часове на почивката и насладата Йовковият герой е изправен сред почти пасторална картина – зелените поляни са „наполови¬на в сянка, наполовина залени със слънце”. В слънчевия свят Божиите твари опиянено извършват ритуалите на жи¬вота, там времето като че ли е спряло в безкрайната си при-родно-щастлива повторителност. Там са богатството и дар¬бата, вдъхновеният труд и пеещите каруци, самото ненап-регнато отдаване на ласките на света. Чрез образите на щър¬келите тази „картина” е метафорично обърната към божия¬та благословеност на едно грижливо споделяне на същест¬вуването. В спонтанността на грижата и в кръговратите на прибирането природният свят намира своята върховна ос-мисленост: „Спокойни и важни, щъркелите се прибираха по салплъците, Сали Яшар ги гледаше как нахранваха малките си, след туй се оттегляха настрана, продумваха си сякаш не¬що и като отхвърляха главите си назад, като че за да поглед¬нат към небето и към Бога, гръмко и тържествено започва¬ха да тракат с дългите си клюнове.” Но знаците на прехода, така характерни за изображение¬то на Йовков, не закъсняват да се появят. Сали Яшар е вне¬запно „изненадан от промяната” – полето е „почерняло”, а „над хоризонта, сред разпилените мъгли от прах, беше се по¬казал месецът, голям и червен, като нагорещено желязо”. Именно изгряващият месец бележи обръщането на погледа -„Сали Яшар преставаше да гледа навън и обръщаше мисли¬те си към самия себе си.” Прехождането от „слънчевото” към „лунното” открива темата за злочестините. Притежанията на героя – богатството, честта, славата – се оказват дълбоко проблематични, те не могат да бъдат ориентирани към нищо, което да ги осмисли – те са късните и ненужни дарове на без¬възвратно изтичащото време. Каруците – вдъхновението и гордостта на Сали Яшар -разказват с чудните си звуци не друго, а „… как един човек може да бъде много богат, но и много злочест”. По един впечатляващ нач:ин „слънчевият” и „лунният” свят са пред¬положени в творбата: „На баира, отдясно на царския път, където каруците, които се връщат от града, разсипват най-мелодичните си звуци, лежат в гробищата двамата му сина, два сокола.” Гробищата са драматично въведени като конт¬рапункт на песенния „царски път”, те са тъмната, опака страна на светлия свят на човешкото светуване. Двата об¬раза маркират острия дисонанс между благополучността на социалния статус и злополучността на психическите пре¬живявания. Изгрелият месец е огрял всъщност зоната на психичното, на онова, което традиционно е конципирано ка¬то укрито някъде дълбоко „долу” и може да се проявява са¬мо в специфичните ситуации на прехода, на светлината на загадъчното и тревожещото. Луната започва символичното си участие в съдбата на героя, за да открие жестоките следствия от загубата – само¬тата, унинието, болестта. „Соколите” на Сали Яшар са от¬несли със себе си смислеността на живота, скъсали са така необходимите връзки между Дома и Света. Героят носи радости на света, но е загубил дома, съкровената му сподели-мост. В безкрайните нощи на загубата луната изгрява, за да раздипли метафоричния си метафизичен потенциал. Опре-делена като „нагорещено желязо”, тя сякаш сочи своята дъл-бинно-митологична свързаност с ковачеството, от една стра¬на, и с лечителството, от друга. Ще припомня само, че словосъчетанието „нагорещено желязо” се появява в началото на творбата тъкмо в лечител¬ски контекст. Сали Яшар по чудодейността на своето появя¬ване е сравнен със знахарите, а за знахарите се казва, че „ле¬куват най-тежки болести и често пъти с някоя билка, с вър¬ха на нагорещено желязо или само с няколко думи връщат живота на много умиращи”. Така лунният образ влиза в сложни обратимости с образа на Сали Яшар. Луната откри¬ва сетивата за болката, но тя е и своеобразна символична проекция на „ковашките” умения на Сали Яшар. Чрез се¬мантичното срастване на луната със знахарите и лечителст¬вото вече е създадена основа за внушението, че ковачът-знахар има все пак шанс да се справи с измъчващата сила на болките, да изкове по нов начин „нагорещеното желязо” на своята съдба-луна. Но засега, в тази начална част на разказа, ходът на месе¬ца трасира пътя на загубите и на болките. Веднага след изре¬чението „Месецът беше се издигнал и побледнял” е срещата на Сали Яшар с Джапар. Съвсем в традицията на познати по-вествователни формули тя въвежда мотива за несъстоялата се сватба – дъщерята на стария майстор е отхвърлила „бед¬ния, но добър момък”. Изгубените синове и запилялата се по пътищата на света дъщеря оформят парадигмалния образ на опразнения дом. Така освен зоните на психичното, месецът за пореден път осветява и липсите, превръщането на дома в царство на сенките, на смъртта. Болестта на Сали Яшар е използвана като знак на бук-валността – тя идва да потвърди това, което разказът вече метафорично е заявил. В хода на буквалността по-нататък големият празен дом директно ще бъде оприличен на „гробница”, където се мяркат привидения – „немощна и болнава стара жена се мяркаше насам-нататък като приви¬дение…” и гостенин – самият Сали Яшар, „гостенин от време на време вкъщи”. Няма шанс за рождества в тази къща, привидението и гостенинът не могат да бъдат стопанин и стопанка, да пресъздават неповторимата констелация на до¬ма, да укрепват домостроителната хипостаза на битието. „Навред беше тихо, напуснато, мъртво” – това е изречение-обобщение на закритите хоризонти. В болестите на Сали Яшар луната отново е настойчив спътник и измерение на безнадеждното очакване – „Прозор¬ците бяха отворени, вън се чернееха салкъмите и между листата им течеше бялата светлина на месеца”. Нещо по¬вече, след зловещия писък на птицата геджекуш, който ся¬каш е „зовът на самата смърт”, клоните на салкъмите са описани като „увиснали в сребърната мрежа на месечина¬та””. Луната настойчиво продължава да бъде конципирана като образ на метафоричен ловец, хвърлящ погубителските си мрежи над болните човешки тела и души. В нейните мре¬жи агонизира и болният от „лунната болест” Сали Яшар, напразно напрягащ се да чуе звуците на спасението: „… кол¬кото и да напрягаше слуха си, не чуваше нищо друго освен някакъв смутен шум и скоро разбираше, че е от кръвта, ко¬ято биеше в ушите му”. Във формулния репертоар на повествователното изкуст¬во съществува вълшебната дума „изведнъж” – именно тя се появява в най-страшния момент на безнадеждността и аго¬нията в лунните мрежи – „Изведнъж той трепна: вървеше някъде каруца.” Тази каруца, разбира се, ще е спасителната каруца на Шакире – дъщерята, завръщаща се у дома. Имен¬но тук повествованието включва нови семантични пластове на лунния образ. Освен болестта, луната може да означава и промяната, трансформацията, възраждането. Пристигането на Шакире е оповестено от пеещите колелета на нейната ка¬руца, те „идат наедно с лучите на месеца”. Това е вече жен¬ското, плодоносното лице на луната, паяжината, сътворена от нея, пак от нея ще бъде разкъсана: „Затрептяват листата на салкъмите, разнищят се между тях като паежина лучи¬те на месеца, през прозорците, като роса на топъл дъжд, нахлуват звънливите звуци на колелетата.” Самата спасителска топлина на женското ще се изправи на прага на къщата-гробница, за да разтопи този, изписан сякаш от регистрите на романтичната баладичност, лик на луната. Домът отново ще премине в слънчевия свят, Шаки¬ре ще бъде „огряна от слънцето и затова още по-хубава”. Тя отчетливо е конципирана и като фрагмент от глъбинния образ на слънцето и на неговия човешки еквивалент – ко-нашкия огън: „… по сърмата на синия й елек, който стягаше гърдите й, горяха и се разсипваха ситни искри”. Всеки чо-век е там, налага се метафоричното внушение – в света-ко-вачница кове той чудодейните форми на съдбата си. Той е майсторът зидар на Дома и на Града – центърът, където се събират лъчите на звездата пентаграма. Чрез знахарствата на съпричастието той може да спасява. И още един, значим за внушенията на творбата, жест из¬вършва Шакире. Тя се преоблича със „скритите дрехи на майка й”, а преобличането в Йовковите творби, както знаем, с смислово натоварено. Още преди конкретността на преоб¬личането Сали Яшар е слял образите на майката и дъщеря¬та – „… нейният образ се сливаше с образа на първата му же¬на, на която тя приличаше”. От дълбочините на „старите брашовски съндъци”, този популярен символичен уред за неутрализация на изтичащото време, като че възкръсва едно друго същество – „… Сали Яшар я гледаше със свито сърце, защото пред очите му се събуждаха спомени и видения от друго време и от други дни.” Шакире е върнала времето, щастливото време на домашната заедност и с това е спаси¬ла своя баща от смъртта. Нищо по-значимо от духовния баланс на спасителското „ковачество” не може да има – оздравелият Сали Яшар про¬вира именно това. Неговото досегашно лутане в търсене на швета го е изправяло само пред закрити пътища. Героят ис¬ка да прави чешма, представя си цялата омайност и щедрост на това благодеяние. Но глъбинно-митологичната „компе¬тентност” му подсказва, че „чешма не навсякъде можеше да се направи, нямаше къде”. Чешмите се градят на особени, свети места, те бележат благодатта на природата и битие¬то, от тях се лее светлината на божия свят. Сали Яшар е из¬правен сякаш пред изчерпаността на земната святост, всич¬ки жестове на добросърдечието изглеждат заети. Идеята за направа на мост или хан неслучайно е свързана с „лошото място” – „Идеше му наум да направи някъде кладенец, мост на някое лошо място, хан, където замръкват пътници”. Но чистата благодеятелност не може да е свързана с „достатъч- ността” на лошите места – в тях са дори подозрително ук¬рити демоните на притежанието – „… всичко това му се виждаше или недостатъчно, или не твърде почтено”. Символите, знаците, заветите носят очертанията на пред¬намереността, те по особен начин са смисъл-за-себе-си. До¬като майсторското ковачество е захласът, опиянението от разпалването на огъня и разпалването на желязото. Изкова¬ването е спонтанно избликване на битийните смиели, бла¬гост, непредизвикана от грижата за себе си, а от любовта към другите. Майсторът е този, който дава гласове на вещния свят и тези гласове са субстанциално идентични на гласове-те на спасението, те завещават захласващата радост на чо-вешкия труд. Разговорът на Сали Яшар с Джапар за завръщането на Ибрям Чауш е може би смисловият център на творбата. Джапар разказва притчата за изгубения стопанин, който след дълго отсъствие се завръща у дома от далечните селе- ния на смъртта. Това свято завръщане отново е „оповесте- но” от каруците-гласове на Сали Яшар – целият дом отклик-ва на мощта на приближаващата се песен – „И наистина, по-дир малко затупкаха боси крака, гледам, чернее се фередже, върви жена и около нея деца скимучат като прасенца, пла¬чат. Познах я – жената на Чауша. „Татко ви си иде, мама” -дума им. […] Ах, голяма радост, голяма дунанма беше сно- щи в къщата на Чауша!” Поразяваща душите е тази среща, която отново сглобява разпилените късчета на дома. „Мъртвият” баща („… нали казаха, че го били бастисали по пътя, че го убили?”) се зав¬ръща по толкова сходен начин със символично завърналата се мъртва жена на Сали Яшар. Едва в удвоения и коменти¬ран разказ за завръщането на мъртвия стопанин Иовковият герой съзира истината за „разположението” на светите мес-та по света. На следващия ден в ковачницата майсторът на три пъти вдига чука и на три пъти го оставя замислен. На третия път, при третото спомняне, той вижда величавата картина на вечното завръщане: „… той сякаш като насън ви дя хиляди и хиляди каруци, които се връщат, които пеят по пътищата, а от ниските къщурки, над които се носи вечерен дим и прах, излизат жени с деца на ръце, други по-големи деца тичат наоколо им и всички вървят срещу каруците, за да ги посрещнат…” Иовковият герой е съзрял благословената домашност на света, циклите на тръгване и завръщане, прехожданията на слънчевия към лунния свят и обратно, загриженото, но и радостно стопанисване на земния дом. Той е разпознал до¬ма като пределно средоточие на святост в грешната и лунно тъжна земя. Каруците, препускащи по белите пъти¬ща на света, ще бъдат теглени от съдбовните коне на копне¬жа по дом, те са посланиците на вярата и спасението, сили¬те, разкъсващи коварните мрежи на лунните горести и бо-лести. Край на всички „лоши места”, край на всички из¬мъчвания за добротворство и завещаване – центърът на света е открит. * * * В дидактичния финал на разказа Шакире и Джапар се събират, за да положат и последните реторични греди на притчата за Дома. Сали Яшар отново майстори каруца – не¬ка тя да бъде наистина само за новото семейство. За чита-телите на символичния план на творбата прочитът е при¬вършил при сцената на третото замисляне, при третото от¬пускане на чука. Това отпускане изковава истинския финал на разказа, заключителния му метафизичен акорд.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

thirteen − 8 =