“История славянобългарска”

“История славянобългарска” на Паисий Хилендарски е явление на полето на обществената мисъл на балканите през 18век, което се оказва преломно и основополагащо за хода на започналото вече духовно и политическо съзряване на българския народ. В тази малка книга се преплитат големите идеи на буржоазната епоха за еманципация на личността и на нацията, най-насъщните потребности на българското обществено развитие, зараждането на националното чувство и все още загатнатите, но напълно предвидими в близко бъдеще негови последствия за всички слоеве на българската общност. Само няколко десетилетия след написването и разпространението на “История славянобългарска” тази общност ще добие смелостта и самочувствието да отстоява своята национална идентичност и да постигне в ускорени темпове нови завоевания по отношение на своето културно самоопределение и желано политическо освобождение от вековното чуждо владичество. Още в началото на своето историческо съчинение Паисий Хилендарси подчертава значението на на своята цел, на която е подчинил всичките си усилия. Той е убеден, че само светлината на знанието можеда разпръсне мрака на невежеството, в което умишлено е държан векове наред българският народ. Хилендарският монах вярва, че когато узнае славното си историческо минало, този народ ще възвърне гордостта си и няма повече да прекланя глава пред поробителите и пред чуждитесвещеници, които го омайват на чужд език и го отклоняват от род и отечество. Надеждите му за пробуждане са отправени към онеси, които още пазят свято българското си съзнание и искат да знаят историята на своя род. За жалост, немалко са и онеззи, които “се срамуват да се нарекат българи”, ругаят отечеството си и се отказват от езика си. Към тях автора на “История славянобългарска” отправя гневни упреци, с които се стреми да разчупи леда и в най-безчувственото сърце: да накара заслепелите да прогледнат.Пламенният родолюбец Паисий намира точните отговори, с които да се противопостави на аргументите на чуждопоклонниците: “Но виж, неразумни, от гърцуте има много народи по-мъдри и по-славни. Оставя ли някой грък своя език и учение и род, както ти, безумни, оставяш и нямаш никаква придобивка от гръцката мъдрост и изтънченост?” Според хилендарският монах, който е опознал в Атон хора от различни народности, именно непознаването на собствената история води до ниското самочувствие на един народ. Затова той насочва вниманието към причината за гърчеенето на някои българи. Като цяло, народът ни не познава славното минало на България като държава и се оставя да му бъде внушено, че е прост и неук, че сред българите няма толкова “търговци и грамотни, и вещи, и знаменити”, колкото сред съседните гърци, че повечето са “прости орачи, копачи, овчари и прости занаятчии”. Паисий дава достатъчно добри примери, за да докаже точно обратното. за тази цел той се обръща към Библията, свещенната книга за жсеки християнски народ, и отбелязва, че там се отдва почит именно на земеделци и овчари, “бпгати с добитък и земни плодове, и били прости и незлобиви на земята. И самият Христос слезе и заживя в дома на простия и беден Йосиф”. Увлечението по всичко гръцко дълбоко огорчава автора на “История славянобългарска”, но тойискрено вярва в здравия разум на своите съотечественици. неслучайнов повествованието се споменава участта на евреите. Това трябва да насочи българите към извода, че съдбата не е необратима и нищо не е вечно, че когато народът силно пожелае да промени съдбата си, може да заживее достойно, по човешки. Макар че никъде открито не се споменава идеята за освобождение, тя може да се открие в логиката на всичко, което авторът разказва. Народът може сам да промени съдбата си, ако е достатъчно просветен по отношение на историческите факти и истини. Именно това ще му вдъхне вяра и ще му посочи правилния път. Неслучайно Паисий споменава, че “историята дава разум” Родолюбивият монах отново се обръща към дебрите на историята и търси там факти, доказващи безстрашието на българите в битки, от които те излизат победители, а царете им са вземали данък от най-могъщите византийски императори. Книжовникът описва българите като храбри воини и добри управници. Авторът на “История славянобългарска” познава библейските митове, в които началото на човешката история е свързано с рода и земята. Затова той умело съгражда мита за българската земя, “толкова хубава и изобилна”. Ценностите в този мит са преди всичко духовни и нравствени – българите са “безстрашни и силни във война, люти като лъвове”, “Българите са страшни за целия свят, малък народ, но непобедим”. В посочените примери храбростта и безстрашието трябва да се противопоставят на страха, насаждан в душите на поробените българи, и да влеят ново самочувствие у тях. Възрожденският будител насочва вниманието на читателите си към още един важен момент от историята, отделяйки му цяла глава в книгата си. Това е онзи културен възход, с койти България заема високо място сред другите народи благодарение на писмеността, създадена от славянските учители Кирил и Методий. Това доказва, че българите са не само добри жоини, но и хора с духовни интереси, което ги издига високо като народ. Според Паисийписмеността и езикът са най-ценното богатство, което се е съхранило през вековете въпреки превратностите на времето. Именно езикът и православната вяра са най-силното оръжие и най-сигурното средство за самосъхранение на българската народност. Докато пребивава в хилендарския манастир в Света гора, родолюбивият българин многократно изпитва върху себе си високомерието и презрението, с което се отнасят другите монаси към българите, увлечени от примера на гърците. Като не пропуска да отбележи колко по-ниско всъщност стоят в духовно отношение много от тях, Паисий насочва вниманието към един особено важенфакт, който често се пропуска – българите спират турското нашествиекъм другите страни на Европа и поемат върху себе си тежестта на удара. И въпреки всички трудности и страдания устояват и запазват вярати народността си. “История славянобългарска” е книга, написана с искрено родолюбие, с почит към научните факти, доколкото е възможно за 18век, и с много публицистичен патос. Наред обаче с пламенните призиви на Паисий към българите, забравили своя род, език и вяра, наред с разсъжденията му колко е важно човек да учи и да познава историята, не по малко значение и това първо по рода си цялостно проследяване на българската история . Още повече, че дори в средновековната ни литература, за разлика например от византийската липсва такова историографско съчинение – хроника, летопис или друг подобен жанр. Паисий Хилендарски пръв дава на своя народ толкова потребното за неговото възраждане необоримо доказателство за славното минало – при това, разказано с езика на фактите! А когато фактите говорят дори и боговете мълчат, камо ли обезсилените от историческата истина злостни клеветници, подготвящи постепенната асимилация на българите. Това прави “История славянобългарска” настолно четиво за българската интелигенция, а жпоследствие – и за голяма част от българския народ. Тя му дава знание за миналото, аргументира историческото право на самоопределение като отделна нация в настоящето и очертава пред него перспективата за едно бъдеще, което неизбежно ще върне българската държава отново на световната сцена.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

11 + 2 =