„История славянобългарска” – страстен зов за национално самосъзнаване

„История славянобългарска” е първата значина творба, написана с цел да разбуди българския народ, да го призове към борба и желание за свобода. Въздействието й е голямо и е голяма крачка към обособяването ни като самостоятелна и пълноценна нация. В Паисиевата творба националната съдба прави своя избор. Тя е на кръстопът – да разпознае себе си и да разкъса мрака на робството или да приеме тъмнината на забравата като своя трагична участ. Малката „книжчица” събужда спомена за отминало величие и слава. Образите от миналото започват да говорят и българинът открива първоизворите на духовната си самоличност. Произведението на Паисий дава силен тласък на националното ни пробуждане. Човекът влиза в диалог с времето чрез творбата на монаха. Словото е целенасочено, ясно и категорично. То въздейства с патриотично си пристрастие и с лаконизма на изказа. Достъпността е първото художествено достойноство на творбата. Авторът си поставя за цел тя да бъде разбрана от широк кръг хора – „прости порачи и копачи, овчари и прости занаятчии”. Това е първото произведение, осъществило диалог между автор, творба и възприемател, между човек и време. Основната ;ел на творбата безспорно е всеобщото пробуждане на народа. Тематичното й съдържание е подчинено на високата национална цел – формиране на българското единно самосъзнание чрез връзката между трите ядра – род, език и отечество. Сам ренесансова личност, възприел и ценностите на Просвещението, Паисий вярва в променливостта и непостоянството на света, които историята непрекъснато регистрира. В главата „Ползата от историята”, подобно на философ, той внушава, че всичко тече и се мени, че вечен е само театърът на историята, в които се сменят единствено събитията и действащите лица. Просветителските идеи помагат на книжовника да разбере своята нравствено-възпитателна мисия. Разсъждавайки върху капризите на съдбата, той загатва, че вероятно някой ден и нашият поробител ще „упадне”, „загине”, че не сме забравени от бога, че съществува надежда и българите да надживеят вековете на „плен и запустение”. Тонът на автора е спокоен, лишен от емоционални изблици, за да прерастне във втория предговор в словесен двубой с онези, които загърбват своя род, език, традиции и обичаи. Когато Паисий написва своето роизведение, няма българска държавност. Има само народ – поробен, обезверен, без национално самочувствие. Трагичната съдба на тази нация вълнува монаха от „Хилендар”, той се измъчва от мисълта, че българщината загива и затова превръща „историята” в призив за национално осъзнаване. Пламенното му послание, отправено към всички – неуки и образовани, прости и знатни, но обединени от българския си корен и от не,угасващия интерес към родното. Родолюбецът се опасява, и то основателно, че българският народ е на път да се претопи, да се прекърши под чуждия натиск, да загуби националния си облик и самобитност. Единственото спасение е в опазването на народността, в нейното съхранение. Паисий желае да пробуди своята любов и у другите, да разобличи продажните съвети, да изтъкне достойнствата на родното. Подигравките и укорите трябва да бъдат неутрализирани не с друго, а с национална гордост. Тя ще ни изравни с тях, защото всеки уважава достойния, моралния, духовно съхранение. Призивът му е отправен към разкрепостените, свободолюбивите души, чието съзнанине е останало неопетнено, а гордостта им – непокътната. Той вярва, че неговите тревоги и грижи са и техни. Но целият гняв, цялата мъка, болка, ненавист на монаха са отправени към другите – родоотстъпниците, предателите на българския род. Риторичните въпроси, обръщенията са израз на чувствата и емоциите, които вълнуват искрения родолюбец. Той признава, че българите са неуки и прости, но имат други достойнства – морал, трудолюбие, човешка отзивчивост, велико минало, което би било основание за гордост на всеки народ. Паисий е безсърдечен, жесток, безмилостен, словото му бичува, клейми безпощадно. Няма прошка и милост за родоотстъпника, който е безразличен към рода си, отчужден е от проблемите му е се срамуват от националната си принадлежност. Той трябва да бъде обруган, осъден, обсипан с презрение, никакво снизхождение не може да има за неговия грях, защото е съдбоносен за бъдещето на нацията. Верен син на своя народ, Паисий еподирил и най-силните, необорими аргументи, за да докаже величието на българския дух, да разбуди приспаната от вековно робство национална свяст. В хода на историческия разказ авторът преследва съдбата на своя народ – войнските му подвизи, постиженията му в областат на културата, страданията след турското нашествие. Ръководен от патриотичен дълг, публицистът разисква най-актуалните проблеми от живота на българина в зората на Възраждането. Той обобщава, прави точна и вярна характеристика на националната ни вселена. Ревностният родолюбец сочи исторически доказателства за българската мощ – „толкова години са мили славни”, а блясъкът на нашите царства, за които той с гордост разказва, са доказателство, правото ни да имаме самостоятелна и независима държава. Свободата е единственото условие за държавно и културно развитие. Особоне е горд йеромонахът, когато пише делото на Кирил и Методий, на Климент и Ив.Рилски. Националното величие, съзнанието за българщина се гради не само, а и върху духовната им мощ, върху културните им изяви. Трайна е следата, която старобългарсикет книжовници са оставили в човешката цивилизация, а с това имат право да се гордеят само техните наследници – българите. „История славянобългарска” е доказателство в ръцете на българите за това, че макар и роби, могат да бъдат свободни по дух хора с неувяхващо национално самочувствие, страстен зов е за самоосъзнаване. Тя набелязва тътя към желаната свобода.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

six − five =